Как от ген. Вазов и ген. Димитриев стигнахме до селянчето от Славяново?
Едва ли има смисъл да се чудим по какъв начин може един замислен в придвижванията на червата си, едвам сричащ комсомолец от харманлийските села да бъде президент на България. Щом Гоце Първанов и Роската Плевнелиев са заемали този пост, значи всичко е допустимо. За тяхната неплатежоспособност даже книги изписаха журналистическите флагмани Иво Инджев и Кеворк Кеворкян, а този ще си остане с няколко памфлета във в. „ Уикенд “. По-интересно ми е обаче по какъв начин излезлият като от скъсана чернова на Доньо Донев Румен с клепналите уши е додрапал до чин военачалник. Там най-малко изборът не зависи от алените бабички, а сякаш е по достолепие и професионални умения, нали?
Да оставим настрани едвам изфъфлените опорки на „ Роскомнадзор “ и дебилната измама за аутисти от изключително недоразвитата част на спектъра - кремълската машина държи в джоба си Олаф Шолц и Ангела Меркел, та на едно амбициозно селянче ли няма да откри цаката? Реве ми се обаче, когато виждам с купата „ български генерали “, носена в миналото от Владимир Вазов, Радко Димитриев, Тодор Кантарджиев и Иван Колев в този момент да се кичат такива наакани мижитурки, които не би трябвало и ваксата за мустаците на същинските пълководци да носят.
Някога измежду първите места по разсъдък и авторитет измежду представителите на нацията ни, българското офицерство се е трансформирало в леговище на най-морално банкрутиралите, квалификационно негодни и нискочели представители на работническо-селската класа. Крахът на кастата на военните като част от публичния хайлайф, чийто драматичен свършек следим през днешния ден в ухилените путинолизки лица на радевци, яневци и шивиковци, е предупреден от почналата на 9 септември 1944 Българска Голгота под смрадливия и напоен с водка ботуш на руските скотове.
Изпълзелите от землянките си под цевите на окупаторските танкове шумкари, които в болшинството си са необразовани, нискоинтелигентни, а постоянно и въшливи престъпни нарушители, стават след това министри, дипломати, шефове на държавни предприятия, висши военни. Разбира се, напълно предстоящо центализираната стопанска система на Съвет за икономическа взаимопомощ рухна под управлението на фрагменти, надарени само с (без)гръбначен мозък, финансисти, инженери и технолози с партизанско минало, както и от приключили рабфакове и руски ВУЗ-ове за по месец селски идиоти и пияници.
Същото, въпреки и не толкоз явно поради по-малкия публичен обсег на тяхната активност, се случи и с българската войска. Родното офицерство имаше непокътнато място в нашата героична бойна и мирновременна история до болшевишкия прелом. В сложни времена и в години на тествания, погледите на народа постоянно са се обръщали към мъжете с пагони, освен това напълно не поради поклонение пред силата на оръжието, а тъй като в тяхно лице българинът е виждал същински водачи и персони с безспорни професионални и морални качества.
Бавно и незабележимо, по време на комунистическия режим славната ни армия се трансформира в разплодник на въшки и еднополово излъчени венерически заболявания, в синоним на неприятна храна, дебилни правила и триене на клозетни чинии с четка за зъби. В разяден от молци шинел, в евтина фасул супа, в посмешище и обект за стотици хиляди злободневно-правдиви анекдоти.
Последната сламка, едвам сричащата епитафия на армията ни се споделя Румен Радев. Миротворецът с вдигнат пестник, главнокомандващият с панталони го глезените, експертът по братоубийствени местни спорове. Спокойно можем да закриваме армията. А за какво не и страната?
Да оставим настрани едвам изфъфлените опорки на „ Роскомнадзор “ и дебилната измама за аутисти от изключително недоразвитата част на спектъра - кремълската машина държи в джоба си Олаф Шолц и Ангела Меркел, та на едно амбициозно селянче ли няма да откри цаката? Реве ми се обаче, когато виждам с купата „ български генерали “, носена в миналото от Владимир Вазов, Радко Димитриев, Тодор Кантарджиев и Иван Колев в този момент да се кичат такива наакани мижитурки, които не би трябвало и ваксата за мустаците на същинските пълководци да носят.
Някога измежду първите места по разсъдък и авторитет измежду представителите на нацията ни, българското офицерство се е трансформирало в леговище на най-морално банкрутиралите, квалификационно негодни и нискочели представители на работническо-селската класа. Крахът на кастата на военните като част от публичния хайлайф, чийто драматичен свършек следим през днешния ден в ухилените путинолизки лица на радевци, яневци и шивиковци, е предупреден от почналата на 9 септември 1944 Българска Голгота под смрадливия и напоен с водка ботуш на руските скотове.
Изпълзелите от землянките си под цевите на окупаторските танкове шумкари, които в болшинството си са необразовани, нискоинтелигентни, а постоянно и въшливи престъпни нарушители, стават след това министри, дипломати, шефове на държавни предприятия, висши военни. Разбира се, напълно предстоящо центализираната стопанска система на Съвет за икономическа взаимопомощ рухна под управлението на фрагменти, надарени само с (без)гръбначен мозък, финансисти, инженери и технолози с партизанско минало, както и от приключили рабфакове и руски ВУЗ-ове за по месец селски идиоти и пияници.
Същото, въпреки и не толкоз явно поради по-малкия публичен обсег на тяхната активност, се случи и с българската войска. Родното офицерство имаше непокътнато място в нашата героична бойна и мирновременна история до болшевишкия прелом. В сложни времена и в години на тествания, погледите на народа постоянно са се обръщали към мъжете с пагони, освен това напълно не поради поклонение пред силата на оръжието, а тъй като в тяхно лице българинът е виждал същински водачи и персони с безспорни професионални и морални качества.
Бавно и незабележимо, по време на комунистическия режим славната ни армия се трансформира в разплодник на въшки и еднополово излъчени венерически заболявания, в синоним на неприятна храна, дебилни правила и триене на клозетни чинии с четка за зъби. В разяден от молци шинел, в евтина фасул супа, в посмешище и обект за стотици хиляди злободневно-правдиви анекдоти.
Последната сламка, едвам сричащата епитафия на армията ни се споделя Румен Радев. Миротворецът с вдигнат пестник, главнокомандващият с панталони го глезените, експертът по братоубийствени местни спорове. Спокойно можем да закриваме армията. А за какво не и страната?
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ