Краят на самотата, или кой изяде франзелата
Едно време, когато бях дребна, всяка заран, до момента в който страдах над закуската, на балкона на последния етаж на отсрещния блок се появяваше мъж по потник, който започваше усърдно да изтърсва някакви безкрайни по брой и дължина бели чаршафи. Появата му постоянно беше добра причина да прекъсна мъчителното превръщане на един тип сила в друга и да се отдам на съзерцаване.
- Мамо – питах, - кой е този човек?
- Как кой – отвръщаше майка ми с неподлежаща на подозрение решителност. – Това е чичо Никой.
И по този начин всяка заран аз чаках срещата с чичо Никой, изцяло сигурна, че и той от своя висок балкон вижда нашата кухня и злоядото, въпреки и дебело дете, застинало в печално неразбиране над храната дълго откакто всички останали към този момент са почнали деня, а то значи и живота си.
Чичо Никой нямаше по какъв начин да ме види,
само че тогава, за благополучие, към момента не го знаех. Мислех, че един взор е задоволителен, с цел да забележиш другия и да разпознаеш наличието му всред толкоз доста други наличия. Нямаше по какъв начин да знам също и това, че въпреки да се явява в разнообразни функции и с разнообразни искания, в същността си другият непроменяемо си остава еднакъв. Той постоянно е чичо Никой.
Чичо Никой не ти е зложелател. Но не ти е и другар. Той наподобява забавен единствено в милостивата оптика на една здравословна отдалеченост. Колкото по-голяма, толкоз по-здравословна. Защото това, което най-вече плаши, смущава и отблъсква у другия, е, че той прекомерно недвусмислено наподобява на самите нас. При седем милиарда човешко население върху нещастната ни планета внушението, че всеки обособен образец е напълно неповторим и несравним, е чисто и просто на ниска цена рекламен трик – било за повишение на самочувствието, било за поощряване на потреблението.
Направо не е за поверие, че в такава многолюдна, гъста и всеядна компания някой към момента може да се усеща уединен. Може би по-уместното съмнение би било, че цялата компания се усеща самотна.
И отхвърля да признае, че самотата не е срамна болест,
а естествено положение на духа. В случай че въобще има дух, несъмнено.
Но пък да рееш самотния си дух и ежеминутно да се изпълваш с защити и вълнуващи мисли като с мехурчета въздух напълно не изключва там, долу, да има някой, който да ти сготви една чорба, да ти каже две-три нелепости и да ти елементарни, че си подобен, какъвто си. Самотен. Или пък просто смотан.
Факт е обаче, че множеството хора – най-малко всред тези, които аз познавам - се усещат самотни и не го одобряват добре. Мнозинството от тях са уверени, че е задоволително да срещнеш някой различен (един съответен Друг, или не чак толкоз конкретен), с цел да ти се реши казусът. После някой ден фактически срещат въпросния различен и примката се стяга още повече. И в случай че пъкълът в действителност са другите – мисъл, с която съм повече от склонна да се съглася, - то запитвам се по какъв начин тогава наподобява раят.
Впоследствие чичо Никой от моята дребна история изчезна.
Дори не си припомням дали изчезна,
тъй като престана да излиза на балкона с емблематичния си потник и ветреещите се като за привет чаршафи, или просто тъй като аз престанах да му обръщам внимание. Може дори да сме се разминали някъде из улиците и въобще да не съм го познала. Нищо чудно да е станало тъкмо по този начин, тъй като от близко, нагизден примерно с риза и вратовръзка, той не би бил за мен чичо Никой, а някакъв най-обикновен никой, като стотиците други в близост. Дали ми е било мъчително за него? Не мисля. Но и до ден сегашен от време на време ми се случва неумишлено да потърся с очи оня балкон. На няколко пъти виждам там някаква жена, която пуши. Представям си, че може да му е щерка. Тя хвърля недопушената цигара осем етажа надолу и още преди фасът да е достигнал земята, затваря балконската врата зад тила си. Жалко, споделям си. А татко й беше толкоз чист човек.
Само че другият не всеки път е податлив да изчезва елегантно и загадъчно, като книжовен воин.
И в случай че ние подозираме,
че той води някакъв изключително богат и забавен живот, той от своя страна ни подозира в същото. Изобщо визията, че ти си различен по отношение на някой различен, може да работи извънредно тонизиращо. Освен дето от време на време те кара да се чувстваш като шарлатанин, тя извънредно подло четка самочувствието, като ти внушава, че на тоя свят въпреки всичко е останал някой, който е по-зле от теб и за който твоето страдание може да е животоспасяващо и благородно.
