Едно от най-важните имена в историята на женския бокс на

Едно от най-важните имена в историята на женския бокс на България - Севда Асенова , завърши славната си кариера в края на 2025 година За своите 25 години на кръга, представителката на БК " Русе " има два златни медала от Европейски шампионати, един бронзов орден от Световно, три златни медала от Купа " Странджа " и през 2018 година печели оценката Купа " Странджа ". Доскорошната ни дългогодишна националка даде особено изявление за предаването " Спорта на Фокус ".

Добър ден, г-жо Асенова. Малко повече от месец мина, откакто сложихте завършек на блестящата ви кариера. Първо да ви попитам по какъв начин се чувствате?

 

 - Добър ден. Благодаря ви. Миналата година, декември месец беше държавното в Стара Загора дами и мъже. Успяхме да приключим кариерата със златен орден. За първокласен състезател е доста по-добре със златен орден да завърши кариерата. Как да се усещам? Често казано, към момента го претърпявам, защото ми бе последна година. Трудно го схващам, защото 25 години съм дала за бокса, за България и за бокса в Русе, няма по какъв начин за месец, два, три да се не помни. Всичко беше прочувствено. Имаше и много треньори, които дали се зарадваха за златния орден, дали че ще изгубят една елитна спортистка, защото няма да има друга Севда Асенова до 48 кг. Например, в този момент знаете, тази година февруари месец има " Странджа “, малко или доста треньорите го претърпяват, също по този начин федерацията, също по този начин боксов клуб " Русе “. Но за жалост, за всичко си има време. Времето очевидно ще лекува, само че скоро, тези дни няма да е.

 

На нас, почитателите на бокса, към момента сякаш не ни е изцяло ясно, че повече няма да ви следим на кръга. Вие стартирате ли да го осъзнавате и да се напасвате към новия си метод на живот?

 

 - Лека-полека, да. По някакъв метод аз би трябвало да се взема в ръце, колкото и да ми е мъчно, че съм прекратила кариерата. Но всеки човек си избира някакъв път. Боксът съгласно мен няма да излезе нито душевен, нито физически, само че ще го разясняваме, тъй като може и да упражнявам профи бокс.

 

Кога взехте решението, че желаете да се сбогувате с бокса и кой бяха хората, с които разговаряхте на тази тематика?

 

 - Човекът, с които приказвах, той не ми е единствено персонален треньор и не е единствено президент на боксов клуб " Русе “, той ми е като брат, като татко. Това е Павел Сяров и с него съм споделяла. Той доста добре го знае, че няма да е елементарно. Освен с него, с различен човек не съм споделяла, тъй като той е единственият човек, на който мога безусловно всичко да споделя.

 

Вие сте може би най-бляскавият представител на боксовата школа в град Русе, най-малко към този момент. Как се развива спортът към този миг в града? Има ли напор от искащи да упражняват?

 

 - Има. Имаме няколко девойки, само че не съм сигурна дали ще се задържат колкото аз се задържах. Има, само че след мен няма, към този момент нагоре нямаме. На девойки имаме до 13-14-годишна възраст, само че дами няма и не са знае докога ще се задържат. Аз бях мъжко момиче и търпях доста да вземем за пример, тъй като спорта изисква доста ограничения, доста труд и не е за всеки.

 

Казах към този момент, тъй като от там е и Радослав Росенов, който като се изключи че е ваш съотборник, е и ваш съсед, в случай че не се неистина. Давате ли му препоръки и слуша ли ли ви?

 

 - С Радослав Росенов съвсем всеки ден се виждаме, защото сме в един квартал. Всеки път му приказвам, всякога му давам някакъв тласък да напредва и Радослав Росенов ще издържи, сигурна съм, тъй като той е един гений. Севда Асенова и Радослав Росенов да ги събудиш, да им сложиш ръкавиците – те ще играят без да упражняват.

 

Кой от двата ви златни европейски медала цените повече: този от 2016-а пред родна аудитория или този от 2022-ра в Будва?

 

 - И двата са скъпи и няма по какъв начин да ви отговоря на този въпрос. Всеки златен орден е скъп на един първокласен състезател, защото се качва на стълбичката и с надигната глава с горделивост да слуша химна.

 

През 2022 година вие спечелихте и бронз на Световното състезание в Истанбул, след три победи и една малко противоречива загуба на полуфинала. Интересно ми е какви са ви спомените от това съревнование?

 

 - Не единствено 2022-ра, от всяко съревнование имаме мемоари. Но за страсти в случай че приказвам, бих ви споделила, бях най-щастливата в 2022-ра, откакто взех орден от Световно състезание и същата година златен орден на Европейското в Будва. Честно казано, не го мислех, че е Световно, тъй като с националния треньор Борислав Георгиев не сме седели в стаите, с цел да не мислим, че е Световно. Може би това доста ми оказа помощ, да не мисля за надпреварата, да не мисля за съперниците. Защото един първокласен състезател когато се затваря в една стая, той единствено мисли, мисли... И сега, в който мислиш, ти ще се гипсираш и не можеш да си направиш играта.

 

Винаги ми е било извънредно забавно по какъв начин елитните спортисти, всеки самичък за себе си би трябвало да откри това, което го успокоява преди огромно съревнование. Ето, че вие в този момент ми казвате, че предпочитате да не сте сама, да не го мислите толкоз доста, а просто да излезете и да играете своята игра.

 

 - Да, с цел да излезеш да си направиш своята игра, ти би трябвало да се отпуснеш, тъй като съперникът има две ръце, също и ние имаме две ръце – това, което прави противничката ни, ние също може да го създадем. Разликата сред мен и моите противнички е това, че аз доста се движех, до момента в който те търсят багра и очевидно това при мен е плюс.

 

На какво равнище, съгласно вас, е боксът в България? Къде имаме да се подобряваме и в кои аспекти към този момент сме наедно с огромните сили?

 

 - В България, първо, нямаме спаринг сътрудници. Това е огромен факт за един състезател. Като нямаш спаринг сътрудници, тренираш, само че не можеш да схванеш дали на 50% тренираш, дали си на 100%. И даже треньорът да застане против теб и да ти каже: " Браво, доста хубаво, днеска това ми хареса “, от една страна е хубаво да каже треньора това нещо, подвига ти самочувствието да можеш да тренираш, само че е по-добре когато имаш спаринг сътрудник с чужденците, тогава се виждаме на какво равнище сме. Ако се съпоставим с други задгранични боксьори, има голяма разлика, защото те на месец имат по два, три, четири лагера, а до момента в който ние имаме преди европейско, преди международно, преди шампионати и за месец-месец и половина няма по какъв начин да влезеш в някаква форма на 100 %. Но посредством, въпреки всичко да не забравяме, на Българска федерация по бокс, господин Красимир Инински, той откогато е президент, промени доста работи. Сега да вземем за пример имат задоволително лагери. Не отхвърля, няма значение къде са лагерите, няма значение на мъже или дами – каквото зависи от президента, сега прави всичко за спортистите си. В момента мъжете са на лагер на Белмекен. Но преди години не знаехме какво е това лагер, не сме се подготвили както би трябвало. Но както доскоро ви споделих, един първокласен състезател, който се лимитира от всичко, той си стига задачите, рано или късно, няма значение дали ще има лагер. На настоящето потомство им би трябвало лагер, тъй като разликата сред младша и старша, сред възпитаници и да станеш на мъже, и да имаш триумфи, няма по какъв начин да стане. И по тази причина господин Красимир Инински прави всичко допустимо да събере всичките, да има лагери, да имат спаринг сътрудници, с цел да може да си стигнат и те задачите, да напредват. Затова съм признателна на Красимир Инински, тъй като в никакъв случай не ни е отказал лагерите. И мога да ти кажа, че аз съм единствената спортистка от 25 години не съм пила никакви възстановителни медикаменти или добавки. Само със спане. Дори колежките ми по едно време бяха са обърнали на треньорите: " Искаме като Севда - единствено да спим и да упражняваме. "

 

Помня, че преди година на последното ви присъединяване на Купа " Странджа “ казахте, че не знаете дали ще се впуснете в треньорството. Сега към този момент имате ли повече изясненост, по какъв начин стои този въпрос?

 

 - Този въпрос към момента не сме го решили с персоналния ми треньор Съби Събев и с президента на клуба Павел Сяров. Все още аз може би не съм подготвена. Има какво да дам на младите, има какво да им покажа. В момента има доста хора, дето ми викат: " Како Севде, да отвориш клуб да упражняваме при теб. Ти имаш какво да ни покажеш “. Но това е под въпрос за треньорството. Но аз съм сигурна, че Съби Събев и Павел Сяров ще създадат всичко допустимо да стана треньор.

 

По-лесно ли е човек да се боксира на собствен терен, по този начин да се каже, или тогава е допустимо напрежението да пристигна допълнително?

 

 - Напрежението е повече. Някои хора приказват: да си хазаин е по-добре. Не! Когато си хазаин, ти знаеш, че публиката е голяма и ти от самата аудитория се притесняваш. А когато си отвън България, си по-отпусната, по-можеш да си направиш играта, не обръщаш внимание на публиката, знаеш, че не твоят дом. А до момента в който си в личния дом, напрежението е огромно.

 

Що за човек е Съби Събев и какво бихте желали хората да схванат за него?

 

 - С него доста елементарно може да се работи. Той дава максимума от себе си и обръща внимание освен на елитните спортисти, той не дели хората. Той е човек, с който можеш да седнеш да разговаряш, няма значение на каква тематика ще е, в случай че може да ти помогне, ще ти помогне. Но както споделих, с него по-лесно се работи и е по-съвременен. Когато един състезател е нервозен, той гледа да го успокоява в залата, да го подтиква по някакъв метод. Съби е един от най-готините хора, защото той е бил състезател и знае какво значи да се занимаваш с един състезател.

 

Кое е най-важното нещо, на което този хубав спорт ви научи за всички тези години?

 

 - Дисциплиниран си отвред – огромна дисциплинираност, почитание и почит към хората. Да знаеш по какъв начин да се държиш с дребните, да знаеш по какъв начин да се държиш с огромните. Това е най-хубавото нещо - човек да спортува. Не единствено да спортува, и да учи, тъй като учението и спорта са най-голямата дисциплинираност. Имаш някакъв режим, не се занимаваш с нелепости. Гледаш си тренировките, излизаш от тренировките, прибираш се, пускаш си някакъв филм да гледаш, след това отиваш на втора подготовка. Ако си един първокласен състезател, целият ти живот минава ето по този начин, стига ти да го искаш. При мен и при колежките ми, Стойка Кръстева, Станимира Петрова, Светлана Каменова, Деница Елисеева, ние бяхме от тези хора, които обичахме като се приберем от подготовка, да си поприказваме, да си споделяме, да си оказваме помощ. На настоящето потомство колкото и да му кажеш, че спортът и учението е доста хубаво, малко е мъчно да го схванат. Най-голямата дисциплинираност е в спорта, повярвай ми.

 

И за край, г-жо Асенова, по какъв начин съгласно вас може да накараме младите момчета и девойки да отидат в залите и стадионите, вместо да хулиганстват и да безчинстват по улиците ни? Защо ставаме очевидци на все по-голяма експанзия измежду подрастващите, съгласно вас?

 

Агресията ще продължи, както аз виждам нещата в живота. Аз първо упреквам родителите – не може едно момче на 19 години, и майка му, татко му да му купят, да вземем за пример Mercedes или BMW. И второто, настоящето потомство до момента в който единствено не изиска, никой не може да ги накара да упражняват или да учат. Те би трябвало да го желаят, не може да накараш принудително никого, то би трябвало от вътрешната страна да ти пристигна. Не би трябвало да вземат образец от приятелите си. Например, някои от приятелите му се занимават с нелепости, той не би трябвало да го прави. Той самичък би трябвало да седне и да взема решение в живота какво желае да направи. Не би трябвало да е любопитен, тъй като от любознанието доста неточности стават. И с изключение на да кажа на настоящето потомство: дано да мислят малко по-позитивно, да учат и да спортуват!