Сано зарязал Иван и Андрей след жестока критика
Едни от най-успешните телевизионни продуценти Иван Христов и Андрей Арнаудов почнали в специалността от несъществуващата към този момент кабеларка „ Демо “, където за предаване им плащали по 30 лв.. В начинанието им помагал Александър Сано, който гледаме всеки понеделник в „ Като две капки вода “. Споменът за началото двамата описват с доста комизъм в автобиографичната си книга „ Братя по сърце”. Тя разкрива незнайни обстоятелства за водещите, а по тяхна преценка 80% от наличието ѝ визира тематики, които двамата до момента не са обсъждали в общественото пространство. Иван и Адрей описват живота си всеки поотделно, а Woman.bg избра да разгласява един фрагмент за старта им в ефира.
Първо даваме думата на Андрей Арнаудов: "Леля ми, която работеше като журналистка в БНР, беше другарка с Нина Селвелиева, съществено име от златните години на националната телевизия. Нина към този момент се беше преместила, работеше като програмна директорка на една избушена кабеларка, която се споделяше „ Демо” и се поместваше в една постройка на входа на „ Дружба”, по пътя към летището. Имаше много кабеларки тогава, всеки можеше да си направи. Студиото беше огромно колкото стая, цялата техника на малкия екран несъмнено е коствала 50 000 лв.. И Нина Селвелиева ни се довери, тъй като към този момент бяхме работили като стажанти в излъчвания. Взе ни за работа, от която нищо не разбирахме.
Ние ѝ предложихме идея. Предаването се споделяше „ Кому е нужно?”. Никому не беше нужно, в действителност. Беше нещо като на ниска цена ученическо-студентски вид на „ Ку-Ку”, със скечове. Отвратителна история. Снимахме си ги сами, сами си пишехме сюжета, двамата с Иван. И понякога викахме Александър Сано, той беше в класа на Иван в НАТФИЗ. Плащаха ни по 30 лв. на брой, доста крепко – 120 лв. на месец след деноминацията за нас беше грубо добра сума, тогава междинната заплата беше към 200 лв., а ние инвестирахме само в себе си. Офисът ни беше в моята детска стая на „ Графа”. Там работехме денем, пишехме на компютър, платен от майка ми. Изкарахме към половин година.
Сашо се отдръпна, тъй като в предаването онлайн, по телефона, се обади Иванка Бенчева – преподавателка в НАТФИЗ, която сподели, че вършим ужасна дивотия и се излагаме доста. "Кому е нужно? " в действителност беше ужасна дивотия, само че не беше права, тъй като специалност се учи в жива среда, до момента в който работиш. И по този начин Нина Селвелиева беше първият човек, който ни даде късмет! Благодарни сме ѝ!
Чел съм всевъзможни нелепости от злобари по какъв начин майката на Иван и татко ми са ни набутали в малкия екран. Истината е, че татко ми от дълго време беше умрял, а майката на Иван, като асистент-режисьор, нямаше чак такива връзки, бореше се да си отгледа децата. Тя е страховит, доста готин и положителен човек “.
Ето какво си спомня Иван Христов за началото в „ Демо “: Аз започнах да пониквам чак когато бях в трети курс в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов ". Откакто заработих с Андрей, му станах равносилен по визия за бъдещето, до тогава той беше индивидът, който виждаше по-прозорливо и по-надалеч, а аз желаех да се любувам на това какъв брой готин може да бъде животът.
Така, живеейки за мига, до момента в който колабирах на някакъв диван по време на ваучър и повръщах в ъгъла, Андрей пристигна при мен и ми сподели, че Нина Селвелиева, извънреден български публицист и водещ, е тяхна фамилна другарка. Тогава тя беше програмна директорка на кабелна телевизия „ Демо”. Андрей ме попита дали желая да създадем предаване там, „ защото сме идеални – той е публицист, а аз актьор "... и трябваше да е готино. Аз, естествено, желаех, след което припаднах още веднъж.
На идващия ден Андрей ме попита дали си припомням за диалога ни. Бях безапелационен, че ще го създадем. Андрей към този момент имаше по-добри контакти, защото се беше потвърдил на равнище редакция в Българска национална телевизия, а аз знаех, че имам капацитет. Освен това майка ми работеше в малкия екран и ние имахме всички шансове, както и голям брой предложения, да станем част от екипите на излъчвания, които се излъчваха в националния ефир. Още тогава обаче осъзнавахме, че където и да отидем, ще бъдем външен кръг, който работи за някого.
Знаехме също, че в случай че отидем в „ Демо”, ще бъдем смотани, само че ще създадем нещо, което ние ще задвижваме и в което ще привличаме хора. Не знаехме дали ще се получи, дали ще се разраснем, само че искахме да опитаме ние да сме тези, които задават посоката. Това не беше егоцентризъм – искахме предаването ни да бъде такова, каквото ние си го представяме, а не съгласно визиите на някой различен.
Съвсем умишлено с Андрей взехме решението да отидем в доста дребна кабелна телевизия, където ще се ошлайфаме, ще се тестваме и ще си бъдем център “.
Първо даваме думата на Андрей Арнаудов: "Леля ми, която работеше като журналистка в БНР, беше другарка с Нина Селвелиева, съществено име от златните години на националната телевизия. Нина към този момент се беше преместила, работеше като програмна директорка на една избушена кабеларка, която се споделяше „ Демо” и се поместваше в една постройка на входа на „ Дружба”, по пътя към летището. Имаше много кабеларки тогава, всеки можеше да си направи. Студиото беше огромно колкото стая, цялата техника на малкия екран несъмнено е коствала 50 000 лв.. И Нина Селвелиева ни се довери, тъй като към този момент бяхме работили като стажанти в излъчвания. Взе ни за работа, от която нищо не разбирахме.
Ние ѝ предложихме идея. Предаването се споделяше „ Кому е нужно?”. Никому не беше нужно, в действителност. Беше нещо като на ниска цена ученическо-студентски вид на „ Ку-Ку”, със скечове. Отвратителна история. Снимахме си ги сами, сами си пишехме сюжета, двамата с Иван. И понякога викахме Александър Сано, той беше в класа на Иван в НАТФИЗ. Плащаха ни по 30 лв. на брой, доста крепко – 120 лв. на месец след деноминацията за нас беше грубо добра сума, тогава междинната заплата беше към 200 лв., а ние инвестирахме само в себе си. Офисът ни беше в моята детска стая на „ Графа”. Там работехме денем, пишехме на компютър, платен от майка ми. Изкарахме към половин година.
Сашо се отдръпна, тъй като в предаването онлайн, по телефона, се обади Иванка Бенчева – преподавателка в НАТФИЗ, която сподели, че вършим ужасна дивотия и се излагаме доста. "Кому е нужно? " в действителност беше ужасна дивотия, само че не беше права, тъй като специалност се учи в жива среда, до момента в който работиш. И по този начин Нина Селвелиева беше първият човек, който ни даде късмет! Благодарни сме ѝ!
Чел съм всевъзможни нелепости от злобари по какъв начин майката на Иван и татко ми са ни набутали в малкия екран. Истината е, че татко ми от дълго време беше умрял, а майката на Иван, като асистент-режисьор, нямаше чак такива връзки, бореше се да си отгледа децата. Тя е страховит, доста готин и положителен човек “.
Ето какво си спомня Иван Христов за началото в „ Демо “: Аз започнах да пониквам чак когато бях в трети курс в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов ". Откакто заработих с Андрей, му станах равносилен по визия за бъдещето, до тогава той беше индивидът, който виждаше по-прозорливо и по-надалеч, а аз желаех да се любувам на това какъв брой готин може да бъде животът.
Така, живеейки за мига, до момента в който колабирах на някакъв диван по време на ваучър и повръщах в ъгъла, Андрей пристигна при мен и ми сподели, че Нина Селвелиева, извънреден български публицист и водещ, е тяхна фамилна другарка. Тогава тя беше програмна директорка на кабелна телевизия „ Демо”. Андрей ме попита дали желая да създадем предаване там, „ защото сме идеални – той е публицист, а аз актьор "... и трябваше да е готино. Аз, естествено, желаех, след което припаднах още веднъж.
На идващия ден Андрей ме попита дали си припомням за диалога ни. Бях безапелационен, че ще го създадем. Андрей към този момент имаше по-добри контакти, защото се беше потвърдил на равнище редакция в Българска национална телевизия, а аз знаех, че имам капацитет. Освен това майка ми работеше в малкия екран и ние имахме всички шансове, както и голям брой предложения, да станем част от екипите на излъчвания, които се излъчваха в националния ефир. Още тогава обаче осъзнавахме, че където и да отидем, ще бъдем външен кръг, който работи за някого.
Знаехме също, че в случай че отидем в „ Демо”, ще бъдем смотани, само че ще създадем нещо, което ние ще задвижваме и в което ще привличаме хора. Не знаехме дали ще се получи, дали ще се разраснем, само че искахме да опитаме ние да сме тези, които задават посоката. Това не беше егоцентризъм – искахме предаването ни да бъде такова, каквото ние си го представяме, а не съгласно визиите на някой различен.
Съвсем умишлено с Андрей взехме решението да отидем в доста дребна кабелна телевизия, където ще се ошлайфаме, ще се тестваме и ще си бъдем център “.
Източник: hotnews.bg
КОМЕНТАРИ