Еднакво гадно е да си на 30 и да те чакат да забременееш и да си на 90 и да те чакат да умреш.

Налага се да стартира с горното конкретизиране, тъй като доста елементарно се вади заключението – тя не желае да има деца, значи най-вероятно не е добър човек. Аз пък имам вяра, че тази ми житейска позиция по-скоро ме прави откровена и виновна персона. Все отново иска ми се наложи да отговоря на въпроса – за какво?

Първо да акцентира, че това отвращение се явява на този стадий от живота ми. В момента съм навръх 30. Добре де, на 30 и няколко месеца. Но да не се отбивам от най-важния журналистически въпрос. Защо бе, Бела, за какво не го искаш?

Ами това е, няма го желанието, ентусиазма и в случай че щеш хъса, с който съм започвала хиляди други неща. Вътрешното възприятие на убеденост и удовлетворение, че се качваш на верния транспортен съд. Стремежът, който те кара да преобръщаш коли, камъни и планини по пътя си. Няма го. В този откъслек от време го няма.

Сега би трябвало ли, тъй като баба ми, майка ми, съседката от долния етаж, една безименна колежка, която се интересува от персоналния живот на всеки преминаващ и като цяло – куп непознати, да се впусна в това фундаментално дело – появяването на друго човешко създание?

И не е тъй като съм сама и недай боже – кариеристка, просто не го желая. Да, както не желаех да пребивавам в чужбина макар положителните благоприятни условия, както не се сродих с мъже, в които бях грубо влюбена, само че пък те се опитваха да ме трансфорат в мекотело, и да, както не избрах меката на скучното, само че устойчиво развиване на корпоративния отрасъл.

На такава стъпка, която преди всичко визира моята персонална воля и възторг, споделям – не и не се срамя. Не става въпрос, дали съм подготвена или не съм, тъй като може би в никакъв случай няма да съм изцяло готова за това, което ме чака – отговорността, страхът да не го счупиш това малко нещо или пък светлото бъдеще, което би трябвало наложително да осигуриш.

Говорих с една от най-близките ми приятелки и сродни души на въпросната тематика табу, тъй като за нас няма такива. Тя ми написа следното: раждането е като гибелта. А аз си помислих, че прекомерно метафизичен го започваме този диалог. А тя продължи…

Като си на избрана възраст (например тази, която показах по-горе), всички го чакат от теб (гласно и безгласно) да го направиш и въпросът е надали не – в този момент или в никакъв случай. Много хора го вършат тъкмо поради това. Още по-зле е, когато имаш сериозна връзка и не го искаш.

А пък когато нямаш, те съжаляват, като че ли времето ти изтича още по-бързо. Аз прибавих, че си разрешават да ти навлизат в персоналното пространство даже с директни въпроси. Интересно е, че в никакъв случай не ги насочат към сътрудниците или другари мъже на същата възраст. И тук моята другарка го сподели:

При раждането е като при гибелта – няма ред и тъкмо време, в което наложително би трябвало да се случи. Също толкоз гадно е да си на 30 и да те чакат да забременееш и да родиш и да си на 90 и да те чакат да умреш.

Спомних си за една преживелица на мой прочут – психотерапевт в център за ин-витро оплождане. Беше забелязал пациентка, която се беше подложила на голям брой от тези процедури, които в един миг стават скъпи и сложни за прекарване от физическа и психическа позиция.

Въпреки че всичкоминавало повече от сполучливо – не зачевала. Терапевтът й предложил услугите си да поговорят, само че тя настойчиво отказвала, след 9-ата или 10-ата посявка той внезапно влезнал при нея и й изстрелял – вие просто не желаете да имате деца, спрете се. Тогава дамата внезапно се разплакала и удостоверила. Правела го поради другите – мъж, майка, родственици, и то закономерно не се получавало.

Е, да, само че тиктакането на биологичния часовник може да бъде оглушително, ще изкрещят мнозина, отпред с майка ми. Същият диалог с нея протече много по-кратко и изрично и отново върна тематиката в изходна позиция. Ти хубаво не искаш, само че в един миг може да се окаже прекомерно късно и да не можеш да направиш нищо по въпроса.

Така пристигна моето персонално прояснение – аз просто нямам това изконно предпочитание да продължа рода в класическия смисъл. Да обогатя генофонда. По-скоро бих желала някой ден да оказа помощ на друго човешко създание да бъде щастливо. Толкова доста деца са изоставени и търсят разтуха, избавление и грижа.

Ако моят часовник си е изтиктакал времето, постоянно мога да подам ръка, това не може да ми бъде отнето. И не, няма да скърбя, че върху друго човешко лице ще липсва моята „ волева “ брадичка или пък синьото ми око, или пък други телесни елементи от моя сътрудник, да кажем. Това не е ултиматум за благополучие.

Може, несъмнено, още идната година да се появи въпросното предпочитание и вътрешна мотивация, тъй като до мен имам най-прекрасния човек, само че до тогава не бих направила нищо, тъй като би трябвало, постоянно тъй като го желая.