Една сатирична творба от поемите на Добри Жотев, писани през

Една сатирична творба от поемите на Добри Жотев, писани през 1962 година и обединени под заглавие-реплика на емблематичното стихотворение на Христо Смирненски „ На посетители у дявола “. За тях Добри Жотев споделя, че са го извадили от тежка меланхолия, от безвъздушното пространство, в което се е намирал през 50-те години. Криза на вярата, рецесия на истината, „ Маскарад на лъжата “.

Маскарад на Лъжата
В живота си нивга не бях се надявал,
само че както класика стихотворец,
Покани ме Дяволът, остарелия Дявол,
в дома си на чашка абсент.

Не желаех да имам вяра – пред мен Мефистофел,
все същите влажни очи,
смолистият плащ, обрисуваният профил
измежду линия златни лъчи.
Пред мен Мефистофел бе като че ли от камък,
а в камъка – скулптор популярен
бе ваял не с мъртво длето, а със пламък
на тъгата немия зов.
Бе тежко и душно! Сред дребната стая
извън наваля здрачина:
„ Прости за въпроса, само че желая да зная
какво те гнети, Сатана? “

А Дяволът светна кибрит и запуши,
все така унесен, невъзмутим,
издуха назад поетия дим
и рече през облаци пушек:
„ Какво ме гнети? На бедите в пожара
гнетът ми е остарял и прочут.
Но защото липсва ни ново, то остарялото
все ново е в остарелия свят.

Безброй епохи проживях на земята
и виждах, даже замижал,
по какъв начин изкусно минава за Истина свята
прастарата неверна Лъжа.
Безброй епохи със лъжата в двуборство
не сведох аз в никакъв случай врат.
А тя ми заплати за това непокорство –
направи ме чер и рогат.
Така и не сетих по какъв начин времето вплете
и вашия век в своя задух.
Какво ме гнети? Нищо ново, поете –
минутна отмора пред пердах! “
Замлъкна, отметна коса черногрива,
приведе над масата тил
и пи от абсента с мимика горчива,
обхванат от мисъл и тъга.

В прозореца длани опря тъмнината.
Досегна ме тиха тъга:
„ Разбирам, че ти във война със Лъжата
и чест, и сърце си отдал…
Но, Демоне, времето в ручей потече,
човешкият разум натежа
и мисля си, друго е може би към този момент
с прастарата неверна неистина! “

Мефисто повдигна надвесени вежди
и стрелна зеници във мен:
„ До дъно, поете, за твойта вяра,
по-стара от първия ден!
Да, друго е към този момент и другото също е!
Лъжата до тебе върви,
през ден етикетите единствено обръща
и ти я почиташ, уви! “

„ Почитам? Лъжата?! “ – А Дяволът стана,
погледна към нощния град,
обърна се с някаква няма закана
и бързо закрачи обратно.
Попътем почукна със гъвкави пръсти
по износен и древен атлас:
И рече със жестове необичайно чевръсти
и ням от неспокойствие глас:
„ Почиташ! Пред нейното зло хитроумие
изпитвал съм респект и аз!
Но дано оставим непотребните думи,
че цялостен си във нейната власт.

До тебе е тя. Тя е малък шеф.
Работи, не знае покой.
През ден и през два получава похвали.
Ти мислиш си – ето воин!
На чашка коняк, обезумял от възхита
споделяш със някакъв собствен:
„ Да, има човешка линия – упоритост,
и виж, има я той! “
Да, да, „ непримиримост “ във 100 досиета
е вписал по фрагментите познавач
и оня, с чертата, додето усетиш,
добрал се до пост властник!
А някой, такива ги има, те бута:
„ Комай кариера плете! “
Отвръщаш му малко изумен и с упрек:
„ Не думай, индивида пораства! “

Но ето я отново! Тя е остарял подвластен,
в очите те гледа, мълчи
и всичко ще стори по твоя сгода
с доверчиви, кротки очи.
Поискаш ли, самичък ще замества седмина,
запява, речеш ли му пей,
и ти от екстаз се топиш: „ Дисциплина! “
Каква дисциплинираност – лакей!
О, знам, схванеш ли го, с яд и отврата
ще плюеш в лицето му пръв.
Не бързай! Не зная човек на земята
от хубаво станал подобен.
Не бързай да плюеш лакея в лицето!
Не, страшното самичък проумей
и плюй върху себе си първом, задето
направи индивида прислужник! “

Настръхнах. Но Дявола, ядосан и заплашителен,
прибързано протегна ръце,
отмести настрана недопитите чаши
и сведе над мене лице.
Пих нервно абсент, отговорих му нещо.
Но целият воля и власт,
той сви плещи и от своите рамене
отметна смолистият плащ:

„ Спокойно! Лъжата овреме планува,
изобретателно гласи всеки ход.
И отново е до теб! Тя е твоята грижа
за вкусната плячка – народ.
Да, първата грижа за теб е индивида.
На него би служил и век.
Но не щеш ли грижата става бавно
невяра към твоя човек!
И с грижа-невяра ти все го насочваш:
„ Бъди не какъв си, а различен! “
С лъжичка го храниш, тъкмиш му наочник:
„ Не там! Не напряко! Не тук! “
А той те поглежда изниско под вежди
и клати глава изтерзан:
„ От мисли за моето благополучие ярко,
не запомнил да мисли за мен! “

Поете, индивида докосна Луната.
С огромни каузи възмъжа.
Но през днешния ден, както през вчерашния ден, не споделя Лъжата –
на, вижте ме, аз съм Лъжа!
Потайна и веща, с изкуство традиционно
ловко ти дава консулт
и ти почитта към човешката персона
трансформирал си лекичко в фетиш.
И ти, постоянно мислещ и все без да мислиш,
наричаш под слънце и дъжд:
еснафа – стабилен, педанта – изискан,
бездушния — кардинален мъж.
Наричаш с обич подлостта – предвидливост,
палача – велик военачалник,
прастарото – новост, мъстта – справедливост,
най-долния донос — сигнал.
Наричаш с екстаз формализма – прецизност,
самата небивалица – факт,
хитреца – мъдрец, сухостта – деловитост,
притворството мерзостно – такт.
Прости на Мефисто за простите истини,
от дълго време открити в светът.
Отдавна открити и все неоткрити,
все елементарни и комплицирани до гибел! “

С прекършени сили Мефисто замлъкна.
Но бързо повдигна чело –
в очите му остарялата, безконечната тъга
завря като адско врело.
И като че ли намислил с безкрая да спори,
той в момент извиши своя растеж,
отвори прозореца с дяволски ентусиазъм
и вби във пространството пръст:
„ Да, друго е към този момент и другото също е!
Лъжата до тебе върви,
през ден етикетите единствено обръща
и ти я почиташ, уви!
И с твоята респект, като друговерка,
пристигнала от подозрителен порт,
Тя чака умерено от теб презаверка
на своя фалшифициран паспорт… “

Обхвана ме гняв: „ Това е безбожничество!
Аз желая да имам вяра – млъкни! “
Мефисто замлъкна, чело начумерии стисна десница в шамар:
„ Убий слабостта, що наричаш безбожничество!
Убий и в сърцето си виж,
че твоята мощ е твойто подозрение,
и набожен, ще се усъмниш!
И набожен, ще видиш, че всякоя религия
подозрение все е била,
че смелото постоянно подозрение дава
на вярата безконечни крила! “

И Дявола седна. Наля от абсента.
Погледна смълчан нощта.
Трептяха звезда до звездица в небето.
Тежеше покой над света.
И както бе писал от дълго време поета,
сърдечно се чукна със мен
и пускайки дим на синкави ленти,
прониза ме с взор зелен.

От: „ На посетители у Дявола “ (От Дявола до Кибернета), Добри Жотев, изд. „ Народна юноша “, София, 1968
Снимка: Добри Жотев (Добри Александров Димитров, 24 януари 1921 ~ 22 ноември 1997)