Притча, която ни напомня какво е истинската любов
Една алегория, която доста одобрявам и която би трябвало да се прочете от всички влюбени... и от тези, които си мислят, че любовта във връзката им си е отишла...
Запозна се с нея на едно тържество по случай рождения ден на собствен другар. Беше извънредно хубава. Почти всички присъстващи момчета се въртяха към нея. В края на празненството, когато всички започнаха да се разотиват, той се престраши да й предложи да изпият дружно по едно кафе. Момичето беше озадачено от поканата, само че все пак одобри. Отидоха до близкото кафене и седнаха на една от свободните маси. Той беше толкоз разчувствуван, по този начин бясно биеше сърцето му, че не успяваше дума да отрони. Това му положение изнерви момичето.
- Аз ще потеглям към този момент... – се канеше да каже таман тя, когато той подвигна ръка и повика сервитьора.
- Бихте ли ми донесли малко сол? – страхливо попита момчето - Да прибавя в кафето си...
Всички присъстващи в заведението насочиха учудени и недоумяващи погледи към него. Сол в кафето?! Беше се изчервил целия от позор, само че когато сервитьорът донесе солта, той отсипа от нея в кафето си, разбърка леко и отпи.
- Странни вкусови желания имаш – означи момичето, към момента не вярваща на това, което вижда.
Тогава той стартира да споделя:
- Като бях дребен, живеехме покрай морето. Прекарвах дните си в игра на морския бряг или измежду вълните. И непрекъснато усещах усета на солената морска вода в устата си. Израснах с този усет и по този начин привикнах с него, че с времето го заобичах. Затова поставям сол в кафето си. И когато още веднъж усетя в устата си този стипчив, леко нагарчащ усет, си напомням още веднъж щастливото детство, безгрижните игри край морето, фамилията ми... Родителите ми към момента живеят в онази дребна къща до морския бряг. И по този начин ми липсват от време на време...
Докато разказваше това, очите му се насълзиха. И тя се разчувства, до момента в който слушаше историята на живота му. Замисли се, че човек, който по този начин намерено изливаше възприятията си, който по този начин ревностно пазеше спомените на своето детство, евентуално ще цени в бъдеще и фамилията, и дома, които ще сътвори, ще ги пази и ще се грижи със същата любов за тях... Стана й някак благо и топло от тази мисъл. Започна и тя да споделя за себе си. И нейният дом беше надалеч, тя също описа за фамилията и родителите си. Разговорът продължи и стана забавен и за двамата, дотолкоз, че времето с което разполагаха, се оказа незадоволително да си кажат всичко. Затова се уговориха да се срещнат още веднъж на идващия ден. И на по-следващия, и на още по-следващия...
Ожениха се. И до края живяха доста щастливо... Когато тя му правеше кафе, постоянно слагаше в чашата му по лъжичка сол, по този начин беше през целия им взаимен живот. Защото знаеше, че той по този начин го обича...
След 40 години фамилен живот, той умря. Когато, след погребението му, тя разчистваше у дома, откри плик, на който пишеше “ОТВОРИ Гражданско отделение СЛЕД СМЪРТТА МИ ”, а вътре имаше писмо за нея:
Скъпа моя,
Моля те елементарни ми! Прости ми по тази причина, че построих целия ни взаимен живот върху една неистина! Един единствен път те излъгах аз. И това беше лъжата за соленото кафе! Спомняш ли си деня на първата ни среща? Аз бях по този начин под напрежение и толкоз разчувствуван от това да съм с теб, че когато извиках сервитьора, вместо да желая захар, споделих “сол ”. И когато всички погледи се впериха в мен, в това число и твоя, по този начин се засрамих, че не събрах кураж да се поправя и продължих тази неистина. Изобщо не допусках тогава, че тази неистина ще се окаже основата на нашия взаимен живот. Много пъти от този момент желаех и се пробвах да ти опиша истината, но някакъв непонятен боязън ме спираше да го направя. Но към този момент чувствам края си и зная, че гибелта е близо, по тази причина няма от какво да се опасявам... Ето я истината: Аз не обичам солено кафе! То има доста чудноват, даже бих споделил противен усет. Но от деня на нашето запознанство, аз пия такова кафе, без да изпитвам страдание или разкайване по тази причина. Да бъда с теб беше най-голямото благополучие в живота ми и аз дължа това благополучие точно насоленото кафе. И в случай че можех още веднъж да се преродя, аз отново бих желал да преживея всичко изначало, да те срещна теб и да прекарам живота си с теб. Дори в случай че би трябвало по тази причина още веднъж цялостен живот да пия солено кафе... ”
Плач раздруса тялото й, а сълзите стичащи се от очите й, намокриха писмото. Не можеше да дефинира какво тъкмо усеща сега..
Веднъж я попитаха:
“Какъв усет има соленото кафе? ”
Очите й се насълзиха и тя безшумно прошепна:
“Сладък, доста сладостен ”...
