Една жена, превърнала се в майка, не прегърна новия живот.

Една жена, трансформирала се в майка, не прегърна новия живот. „ Станислав се роди по време на пандемия, на Коронавирус. И не можах да го видя “, споделя Теодора Стоянова.

Едно момче, в разцвета на живота си, не знаеше какъв брой още му остава.

„ Приемам го като пауза. Сякаш някой натисна бутона „ Стоп “ на живота ми “, споделя Александру.
„ На моменти губихме вяра “, признава проф. Николай Петров.

Една жена, посветила живота на децата си, не знаеше дали ще има харизано време, с цел да види внуците си.

„ Трябва да ценим живота си. Това е веднъж и вечно. Ако индивидът изчезне, с него изчезва целия свят “, разяснява Емилия Иванова.

„ В общи линии ние сме като на война! “, твърди проф. Николай Младенов.

И когато вярата съвсем я няма, нужна ни е единствено религия, огромна колкото синапово зърно.

Зад гърба си Теодора Стоянова има 7 изгубени бременности и 7 изгубени очаквания, че ще я назовават „ мамо “. Когато забременяла естествено с първородната си щерка Цветея, тя знаела, че това е знамение. А когато заченала и повторно, Теодора към този момент била сигурна, че Господ я обича.

Планираното раждане било през декември предходната година. При влизането в болничното заведение, наложителният PCR тест объркал всичко.

„ Резултата, като го видях, бях в потрес. Чак не можех да допускам! Нямах никакви признаци. Звъннах на доктор Генадиева, беше 11 часа вечерта “, споделя Теодора.

„ Аз безусловно й споделих: „ Ти се шегуваш! Не е допустимо това да се случва! “ Защото всичко, което ѝ се е случило до момента, и това най-после да ѝ се случи… аз в действителност мислех, че е неприятна смешка! “, спомня си доктор Мирослава Генадиева, акушер-гинеколог в МБАЛ „ Надежда “.

Лекарите пристъпват към раждането незабавно. Защото никой не знае по какъв начин коронавирусът ще повлияе на майката и на плода.

„ Теди беше един от случаите, при които се постановяваше обща упойка, заради нарушавания на кръвосъсирването. При нея интервенцията протече под цялостна анестезия и тя на практика не участва на раждането на нейното дете, присъствахме ние “, споделя доктор Камелия Василева, анестезиолог в МБАЛ „ Надежда “.

Така на Игнажден се ражда Станислав. Веднага, обособен от майка си и подложен в предпазена среда, с цел да се избегне заплахата от заразяване.

„ Като се разсъниха, желаех да знам по какъв начин е той, какъв брой тежи, всичко наред ли е с него. Исках да го видя, само че нямаше по какъв начин да се случи. Помолих хората от неонатологията… и незабавно ми изпратиха фотоси. Аз го видях и плаках, плаках… “, споделя Теодора.

Топлината, от която най-вече се нуждае новият живот, я получава от хората в защитни дрехи.
До изписването, Теодора остава разграничена от детето си. Вижда го единствено на фотоси, които медиците ѝ изпращат.

В навечерието на Бъдни вечер Теодора най-сетне вижда и прегръща сина си.

4 месеца по-късно щастливата майка още веднъж е в болничното заведение. С признателност към лекарите за прегръдките. Тя към този момент е не запомнила претърпяното, гледа напред и е щастлива поради благосъстоянието, което има вкъщи.

По същото време, до момента в който Теодора бленувала да прегърне сина си в болничното заведение, една друга майка дни чакала пред друга болница с вярата, че ще спасят сина ѝ.

„ Най-тежко беше, че не можех да го видя цели 2 месеца, до момента в който той беше сред живота и гибелта. Всеки ден стоях пред прозорците на болничното заведение и се молих на Господ, молих се на лекарите да създадат невъзможното “, спомня си Михаела Гафиуч, майка на Александру.
23-годишният румънец Александру работил от 2 месеца в София, когато предходната година на Коледа животът му се прекатурва.

„ Спомням си, че просто се разсъниха един ден и не се усещах добре. Не можех да вдишвам. Обадих се на незабавната помощ. Те ме оставиха в болничното заведение, а там ми споделиха, че би трябвало да ме хоспитализират, тъй като имам течност в белите дробове. На идващия ден се усещах още по-зле. И тогава лекарите са решили да ме слагат в изкуствена кома “, спомня си Александру.

Състоянието на Александру било сериозно и всяка секунда била от голяма важност. В спасяването му се включват медици от няколко клиники на Военномедицинската академия (ВМА).

„ Имаше големи изливи вляво и вдясно, цирей вдясно, белодробна тромбоемболия вляво. По здравна оценка… беше с оценка за съдбовен излаз! “, споделя проф. Николай Петров, Катедра „ Анестезиология и интензивно лекуване “ към ВМА.

След животоспасяващата интервенция на гръдните хирурзи, се появяват още рискове, които отдалечават момчето от живота. Коронавирусната зараза е поразила целия организъм.

„ Той разви всички най-тежки затруднения, които могат да се случат. Белодробна тромбоемболия, направи стомашни кръвоизливи, разви панкреатит изострен, чревна пареза – всяко едно животозастращаващо. Беше призрачен като пациент и като проблем за екипа “, добавя проф. Петров.

Повече от 2 месеца Александру е на апаратна вентилация.

Научавайки за положението на сина си, Михаела Гафиуч незабавно идва в България. Тя обаче няма опцията да види сина си по време на престоя му в реанимацията.

Два месеца по-късно, когато Александру е екстубиран, Михаела към този момент има правото да бъде до него в болничното заведение.

„ Видях за първи път на 22 февруари. След 58 дни в реанимацията. Бях най-щастливата майка на света, тъй като синът ми се роди за повторно. Благодарение на лекарите и на Господ, момчето ми беше живо. Случи се знамение! “, споделя Графуич.

Но борбата за живота му траяла и по-късно. След дългото интензивно лекуване, Александру бил като новороден – трябвало още веднъж да се научи да приказва и да се движи.

В продължение на няколко седмици лекарите малко по малко връщат момчето към естествения живот. Усилията дават резултат – лекарите съумяват да изпаравят Александру още веднъж на крайници.

След месеци битка в края на март Александру е изписан. Сега продължава рехабилитацията си в клиника в Италия, където живее цялото му семейство. Скоро ще си бъде вкъщи. А в сърцето си ще пази загатна за тези лекари в България, които завоюваха битката. Но най-щастливо е сърцето на една майка, която не загуби сина си.

„ Сега сълзите ми са от наслада и не мога да допускам, че това знамение се случи. Лекарите от Военномедицинската академия и Бог… те дружно направиха това знамение! “, счита майката на Алаксандру.

И до момента в който една майка искаше да прегърне детето си, друга се молеше нейното да бъде избавено, една трета майка се бореше за личния си живот, с цел да продължи да оказва помощ на децата си и един ден да прегърне внуците си.

В края на ноември предходната година директорката на Националната търговско-банкова гимназия Емилия Иванова се заразява с COVID-19.

Тя е приета в болница по неотложност и интубирана незабавно. Това е един от най-тежките случаи, спомня си професор Николай Младенов.

В продължение на три месеца всяка заран проф. Младенов пристъпва със свито сърце към леглото на Емилия.

След дълго и дълготрайно възобновяване на 1 април Емилия още веднъж се връща в обичаното учебно заведение.

Сега продължава да се радва на учебното заведение и на двамата си синове.
И се осмелява да мечтае. Опитва се да не помни месеците на битка сред живота и гибелта, само че ще помни проф. Младенов и целия му екип.

Гледайте целия филм във видеото!