Една история за графа, който се подстригал за монах, за

Една история за рубрика, който се подстригал за духовник, с цел да разбере в последна сметка, че от мирските несгоди отърване няма…

(Илья Ильф читает книгу „ Двенадцать стульев " )

Разказ за хусаря-отшелник

Блестящият хусар граф Алексей Буланов, както тъкмо заяви Бендер, бе в действителност воин на аристократическия Петербург. Името на превъзходния кавалерист и гуляйджия не слизаше от устата на високомерните жители на дворците по Английския крайбрежен бул. и от колоните на светската хроника. Много постоянно по страниците на илюстрованите списания се появяваше фотографията на красавеца-хусар – куртка, извезана със сърмени галуни и обшита със зърнест астраган, високо остригани и пригладени сколуфи и пай високомерен нос.

За граф Буланов се носеше славата на участник в доста секрети дуели със предопределен излаз, в очевидни романи с най-красивите, недостъпни всемирски дами, в налудничави действия против уважавани в обществото особи и задушевни гуляи, неизбежно завършващи с побоища.

Графът бе хубав, млад, богат, благополучен в любовта, благополучен в играта на карти и в наследяването на парцели. Роднините му умираха постоянно и техните имущества увеличаваха така и така голямото положение на хусаря.

Той бе дръзновен и самоуверен. Помагаше на абисинския негус Менелик във войната му с италианците.

Седи той под едрите звезди на Абисиния, загърнат в бял бурнус и впил взор в едромащабната карта на местността. Пламъците на факлите хвърлят играещи сенки върху пригладените му сколуфи. В краката на рубрика седи новият му другар – абисинското момче Васка. След като разгромява войските на италианския крал, графът се завръща в Петербург дружно с абисинеца Васка. Петербург посреща героя с цветя и шампанско. Граф Алексей още веднъж се хвърля в безгрижния въртоп на насладите, както се споделя във великосветските романи. За него не престават да приказват с подсилен екстаз, дамите се тровят поради него, мъжете му завиждат. Отзад на графската карета, която лети по улица Милионна, непроменяемо стои абисинецът и буди учудване у минувачите със своята чернота и със стройната си фигура.

И ненадейно всичко се прекъсва. Граф Алексей Буланов изчезва. Графиня Белоруско-Балтийска, последната обич на рубрика е безутешна. Изчезването на рубрика подвига огромен звук. Вестниците се пълнят с догадки. Полицейските сътрудници се разсипват да го търсят. Но всичко е на вятъра. Следите на рубрика не могат да се открият.

Когато шумът към този момент затихвал, от Аверкиевия манастир идва писмо, което изяснява всичко. Блестящият граф, героят на аристократическия Петербург, Валтасар на XIX век, се подстригал за духовник. Разпространяват се ужасяващи детайлности. Говори се, че графът-монах носел вериги, тежки няколко десетки кг, и че той, навикнал на изисканата френска кухня, се хранел единствено с картофени обелки. Извива се вихър от догатки. Разправя се, че на рубрика се явила починалата му майка. Жените плачат. Пред къщата на графиня Белоруско-Балтийска се точи върволяк от файтони. Княгинята и нейният мъж одобряват съболезнования. Плъзват нови клюки. Графът щял да се върне. Временно се бил побъркал на религиозна почва. Някои настояват, че графът избягал поради задължения. Други разправят, че всичко идело от трагичен разказ.

А в реалност графът се подстригал за духовник, с цел да опознае живота. Назад не се върнал. Постепенно го не запомнили. Княгиня Балтийска се срещнала с един италиански артист, а абисинецът Васка се завърнал в родината си.

В светата обител граф Алексей Буланов, който приел името Евпъл, се изтезавал с велики подвизи. Той в действителност носел вериги, само че му се сторило, че това не е задоволително за опознаването на живота. Тогава си измислил особено монашеско облекло: калимавка с отвесна козирка, която да му закрива лицето, и расо – да спъва придвижванията му. Започнал да носи това облекло с благословията на игумена. Но и то му се видяло малко. Завладян от самолюбие, той се отдръпнал в една горска землянка и заживял в дъбов ковчег.

Подвигът на отшелника Евпъл учудил цялата обител. Той ядял единствено сухари, които му донасяли едновременно за три месеца.

Така минали двадесет години. Евпъл считал живота си за рационален, натурален и само непогрешим. Живеел неизмеримо леко и мислите му станали кристалночисти. Той опознал живота и схванал, че другояче не трябва да се живее.

Веднъж забелязал с удивление, че на това място, където в продължение на двадесет години бил привикнал да намира сухари, няма нищо. Не ял четири дни. На петия пристигнал чужд дъртак, обут с цървули, и му споделил, че болшевиките са изселили монасите и са организирали в светата обител совхоз. Той му оставил малко сухари и си тръгнал със сълзи на очите. Отшелникът не схванал стареца. Смирен и чист, той лежал в ковчега и се радвал, че е схванал живота. Старият селяндур продължавал да му носи сухари.

Така минали още няколко необезпокоявани от никого години.

Веднъж единствено вратата на землянката се отворила и в нея влезнали, приведени, няколко души. Те се доближили до ковчега и безмълвно заразглеждали стареца. Били едри мъже с ботуши и шпори на тях, с големи бричове и с маузери, сложени в дървени полирани кобури. Старецът лежал в ковчега с изопнати ръце и гледал пришълците с сияен взор. Неговата дълга и мека прошарена брада закривала половината от ковчега. Непознатите зазвънтели с шпорите, свили плещи и се отдалечили, като деликатно затворили вратата след себе си.

Времето минавало. Животът се разкрил пред отшелника в цялата си цялост и хубост. Но една нощ, откакто денем дефинитивно схванал, че всичко в неговото знание е ярко, отшелникът ненадейно се събудил. Това го учудило. Той в никакъв случай не се будел нощем. Докато мислел какво може да го е събудило, още веднъж задремал, само че на часа отново се събудил, усещайки остро парене по гърба. Той търсел повода на това парене, мъчел се да заспи, само че не можел. Нещо му пречело. Не могъл да заспи до сутринта, стенел безшумно и неумишлено си чешел ръцете. През деня, когато станал, инцидентно погледнал в ковчега. И схванал всичко: по ъглите на мрачното му легло бързо пълзели вишненочервени дървеници. Отшелникът се отвратил.

Същия ден пристигнал старецът със сухарите. И аскетът, който мълчал цели двадесет и пет години, заговорил. Помолил стареца да му донесе малко газ. Думите на великия мълчаливец слисали селянина. Ала той му донесъл газ, макар че се срамувал и криел шишето. Щом старецът си отишъл, отшелникът намазал с трепереща ръка всички ъгли и пукнатини на ковчега. За пръв път от три дни насам Евпъл задремал умерено. Нищо не го обезпокоило. Продължил да маже с газ ковчега и през идващите дни. Но след два месеца схванал, че е невероятно да унищожи дървениците с газ. По цели нощи той се мятал в ковчега и се молел високо, само че молитвите му помагали още по-малко от газта.

Минала половин година в невъобразими мъчения, преди отшелникът да се обърне още веднъж е молба към стареца. Втората молба смаяла още повече селянина. Отшелникът го молел да му донесе от града прахуляк „ Арагац “ срещу дървеници. Но и „ Арагац “ не оказал помощ. Дървениците се развъждали неимоверно бързо. Непоклатимото здраве на отшелника, несломено от двадесет и пет годишно постничество, видимо се влошавало. Започнал тъмен, обезверен живот. Ковчегът станал ненавиждан и неуместен за отшелника Евпъл. Нощем, по съвета на селянина, той горял дървениците с борина. Те умирали, само че не се предавали.

Изпробвано било и последното средство: препаратът братя Глик – розова течност с мирис на гнила праскова под названието „ Клопин “. Но и това не помогнало. Положението се влошавало. Две години след започването на огромната битка отшелникът инцидентно забелязал, че изцяло е престанал да мисли за смисъла на живота, защото по цели денонощия се занимавал с избиването на дървеници.

Тогава точно той схванал, че се е излъгал. Както и преди двадесет и пет години животът си бил все по този начин неук и мистериозен. Не съумял да избяга от мирските паники. Оказало се невероятно да се живее с тялото на земята; а с душата на небесата.

Тогава старецът станал и пъргаво излязъл от землянката. Наоколо му тъмна зелена гора. Било ранна, суха есен. Край самата землянка никнело цяло семейство месести манатарки. На едно стръкче незнайна птичка пеела соло. Долетял звук от минаващ трен. Земята потреперела. Животът бил прелестен. И старецът, без да се обръща, тръгнал напред.

Днес той е файтонджия в конната база на Московското комунално стопанство.

Из: „ Дванадесетте стола “, Иля Илф, Евгений Петров, издателство на Отечествения фронт, 1983 година
Снимка: Илья Ильф читает книгу „ Двенадцать стульев ", ru.wikipedia.org