И сам да съм в трамвая - ще се блъскам | Марко СЕМОВ
Един от парадоксите в българския темперамент, намерил място в забележителното проучване на Марко Семов и книгата му „ Българска народопсихология ”
Тази „ велика ” витална идея се приписва на шопите, само че тя е надълбоко българска. Шопът просто се е оказал великият журналист на българската нация и в едно изречение е изрекъл един от най-същностните парадокси на българския темперамент.
Едва ли има чужденец, който ще схване дълбоката философска и витална същина на това просветление. Дори и Тофлър да е, даже някой от най-големите неокантианци.
Защо ще се блъскаш, скъпи сънароднико? Кое кара душата ти да се обвие в такова ненаситно предпочитание да отмъщава, да мачка, да троши.
Някога Антон Страшимиров споделяше: „ надъхаме ли се с ненавист против някого… ”
А ние българите имаме сили, имаме и институции, против които постоянно сме надъхани. Имаме си няколко мощни омрази, пред които не се стопираме. Най-първо място държи страната. Нея ненавиждаме откровено от веки веков и й отмъщаваме както и с каквото можем. Държавата – това за нас са редът, това са законите, това са кметът и пъдарят, разсилният, това е данъчният сътрудник, от по-ново време това са партийният секретар и кметът! Уви – тук е и интелигенцията, който „ си вади хляба без да си мръдне прсътчето ”. Но с неголеми изключения, мощ в никакъв случай не е стигала на българина да се изправи и като мъж – намерено и мъжествено – да стори това, което счита че би трябвало да стори…
Защото нашата мощ е в тъмното. В ударите под масата. В празния трамвай!
Ние по-рядко гледаме към върховете си, по-често в ниското. А то ни дърпа все по към ниското. Ние не умеем да се учим от първенците си – по тази причина най-често размахваме националните си дефекти по-високо от националните си добродетели.
Имаме Левски – какъв брой доста ни занимава въпросът тъкмо по кое време, тъкмо по какъв начин, тъкмо кой го е предал? Ако беше французин, Франция на нокти щеше да проходи, само че да скрие този позор освен от света, само че на първо място от самата себе си. Британците щяха да заключат сходен срам в най-мрачните подземия на Тауър. Руснаците щяха да го трансфорат в красива легенда…
А ние непрестанно си внушаваме, че сме народ от предатели. И като си внушаваме, че сме такива, то се знае – щем не щем ставаме жертва на сходни внушения. Ние не умеем да гледаме върховете си, хубостта стои надалеч от очите ни, насладата от нашето си е постоянно загърбена с екстаз през непознатото.
Пред такива мъчителни самоанализи нормално си фантазираме, че сме народ и от храбреци!
Ставали сме и ставаме в историята си храбреци – но най-често това е когато всички други пътища и мостове към спасението ни са били прекъсвани. Нашата смелост най-често е храбростта на отчаянието. Затова и бойците ни са били постоянно храбри, когато оттова нататък е гибелта.
Буров споделяше, че бедният човек е подвластен. А ние богати били ли сме? И даже тези, които са били богати, са били подвластни – те пък от по-богатите. Душата ни не знае положението на покоя, тя или се гали в жалко блаженство или крои проекти за подкреватни битки… Нашите политици съвсем не познават насладата на личното решение. Те постоянно са били подвластни от външни сили и постоянно са ги обслужвали. Робът, колкото и да е признателен на господаря си, в никакъв случай не го е обичал. Робът се радва на празния трамвай – и в случай че не му стига храброст да скъса веригите си, които у едно или у друго го обвързват – протяга ръка към седалките. Затова у нас няма подчиненост, йерархията значи някой да почита някого, някой да се подчинява някому. Ние се подчиняваме, само че постоянно с ненавист. Обич с ненавист – горещо и студено, изсъхнало и влажно, събрани в една страна като нашата – те водят до празния трамвай.
От: „ Българска народопсихология ”, Марко Семов, Университетско издателство „ Св. Климент Охридски ”
