Един от най-изтъкнатите съвременни български поети почина от коронавирус. Георги

Един от най-изтъкнатите модерни български поети умря от ковид. Георги Белев си е отишъл от този свят в клиника в Ню Йорк на 75 години, откакто не е съумял да се пребори с Коронавирус 19. Новината заяви неговият другар и стихотворец Румен Леонидов във фейсбук. Георги Белев има седем стихосбирки като последната му - Умерена облачност “ е издадена в Пловдив от ИК " Жанет 45 " през 2012 година. 

Роден е в Кюстендил на 4 май 1945 г. Израства и учи в София. През 1969 година се дипломира като радиоинженер. За малко работи като архитект в " Транспроект “. Редактор във в.  " Орбита “ (1971 – 1973), " Литературен фронт “ (1974 – 1982) и изд. " Народна просвета “ (1983 – 1989).

От 1990 година Георги Белев живее в Бостън. През 1993 година взема магистърска степен по сравнителна поетика от Бостънския университет.

Като преводач първо се изявява в България, превеждайки американски поети. Публикува две книги с определени стихотворения от актуалните американски поети Робърт Блай (1986) и Голуей Кинел (1989). След като емигрира е основател за издаването на може би най-хвалената антология с българска лирика в Съединени американски щати – антологията " Глина и звезда: модерни български поети “ (1992).

Ето едно от стихотворенията му:

ЖИВОТ

Все повече се оплитам в страховете си.

От ден във ден залитам -

кокошка с вързани крайници за обмен.

До мене е жена ми - същото.

И сме положителни, и отстъпчиви.

Расте лъжата ни със розова якичка,

държи се хубаво, не ни излага,

роди се през вчерашния ден, към този момент в пубертета.

Треперим вечер, има всевъзможни.

Но тя не върви, дебне ме лъстиво,

наднича в банята, когато съм под душа...

И към този момент знам, че ще случи!

Дори се сготвям, спорт, диети,

свободен, млад, само че с доста опит.

Каква обич - неистина в неистина!

Лъжосмешението дали е грях?

Потомството гъмжи - неистина, неистини,

напълно сме към този момент обезпокоени.

Настъпям крайник, ухо, кореми,

не охват дори, а се умножават

като амеби, единствено че по-бърже.

И пъплят, падат от тавана

в лъжицата ми... Боже, канибалство!

Жена ми гълта замижала.

Но тя ли е? Тъй непознато диша,

а ноздрите и горната й джука

туптят изключително и все по-близко...

Ще дремя настрана, ще подпра вратата

с живота си - присъда доживотна.

С леглото ни! - лъжата ме поправя

и влажните й мишци ме затискат

в изпитана, последна хватка.