Един от механизмите, с който съм се сблъскала централно, е

Един от механизмите, с който съм се сблъскала централно, е механизмът на " самоизпълняващото се знамение ". Тази доктрина гласи, че в случай че приемем нещо за действително, ние започваме да се държим по избран метод, подобаващ на нашата интерпретация и това нещо става действително в своите последици.

Ако аз приема, че даден сътрудник ми е ядосан, стартирам да се държа студено и защитно и е допустимо този сътрудник в действителност да ми се сърди.

Често, заради отворените рани от взаимоотношенията в живота си, ние се черупкираме и започваме да живеем най-вече във вътрешните си тълкования. Нашите мозъци са по този начин устроени, че непрекъснато се пробват да отговорят на въпроса " какво се случва ".

Ние сме привикнали да описваме истории и да намираме причинно-следствени връзки, постоянно сред несвързани събития.

Ако има същинска противоотрова против самоизпълняващото се знамение, това е да приемем, че в действителност ние не можем да четем мислите на другите. Наистина не можем, колкото и информационен опит да имаме. Зад кулисите на другите е постоянно по-заплетено, в сравнение с нас ни се коства. Годините са изваяли хиляди невронни пътища и опитът е писал многочислени истории по мислите и възприятията ни.

Защо оставаме постоянно в плен на личните си тълкования и не питаме непосредствено другите дали дадена наша интерпретация е истина?

Възможните отговори се разклоняват в доста направления. Една от тях е страхът да не отхвърлят същинската ни природа. Втора допустима посока е, че постоянно имаме вярата, че можем да четем мислите, възприятията и държанието на другите.

Мисля, че мислите на другите са океан от построени асоциации и истории, и на практика е невероятно да ги разбираем изцяло. Друга допустима посока е, че ние интерпретираме настроенията на другите в релации с Аз-а си. Мислим, че ние сме повода за тяхното държание.

Според мен в държанието на другите играят плетеници от фактори и въздействия. Ако си позволявахме да сверяваме нашата интерпретация с действителността, механизмът на самоизпълняващото се знамение щеше да се " счупи " в дълбочина. Няма да има подхранващата мощ на нашите вътрешни асоциации.

Понякога отговорите същински ще ни учудват и ще виждаме същинските претекстове на другите. А да забележим същинските им претекстове и да споделим нашите усеща е непосредственост. Чиста непосредственост. Думите стигат. Пъзелът се подрежда.

Самоизпълняващото се прочество и поведенческите функции. Засядането в нашите вътрешни тълкования и нашите отговори.

Понякога си представям, че всички ние сме част от една голяма медена пита и стоим в своите мънички медени килийки. В един миг се чува мощна музика, от чиито трептения нашите килийки се пръскат и ние излизаме от тях и се срещаме в светлината на деня.

Самоизпълняващото се знамение и същинското говорене. И многочислени корени на бъдещи информационни функции.