Роденият в Алепо д-р Набил Хаят от Александровска болница пред „Труд“: Лекарите в Сирия са на почит, полицаите им козируват
Един доктор, роден в размирния сирийски град Алепо, се е трансформирал в любим и за сътрудници, и за студенти, и за пациенти в столичната Александровска болница. 31-годишният Набил Хаят споделя за какво е решил да остане в страната ни, дала обучение на цялото му семейство, за войната в родината му, какво е ситуацията в този момент в Алепо. Спомня си за общите празници, без значение на етнос и вяра, за това по какъв начин се усеща в този момент тук.
– В родния ви град Алепо в Сирия, предишния месец още веднъж се разгоря спор. Как се озовахте в България, доктор Хаят?
– Да, моят роден Алепо още веднъж е гореща точка в Сирия. Тежко е да се приказва за това, тъй като съм тук, в България. За първи път пристигнах през 2005 година, тъй като взех решение да последвам медицина в София. Поисках да ходя по стъпките на най-близките ми родственици – двамата ми братя и моят татко също са приключили тук медицина.
– Защо не се върнахте в родината си, откакто завършихте?
– Такъв беше моят проект. Когато приключих през 2012-а, желаех да се върна, въпреки че не знаех по какъв начин ще тръгнат нещата при мен, каква специализация ще върша. Точно тогава стартира войната в Сирия и татко ми ме посъветва да остана тук. Бях подложен в доста сложна обстановка – без пари и без проект. Тогава се срещнах с един от моите асистенти по хирургия доктор Костадин Ангелов – по това време той към момента не беше доцент, а единствено помощник, както съм аз сега. Разказах му моята история, той я одобри доста драговолно и реши да ми помогне да стартира специализация. Направи всичко, което може да стори за човек в моята обстановка, даже повече – и всичко това без да желае нищо в подмяна. Сега той е мой другар и е шеф на Александровска болница, а за мен е чест, че го познавам.
– Тъгувате ли за Алепо, несъмнено от дълго време не сте били там?
– Разбира се, че тъгувам… Липсва ми. В началото всяка година ходех през лятото за по един месец. За последно бях там през август 2010 година. Алепо е доста античен и значим град в Близкия Изток. В него има една крепост, която е на към 4500 години. Всъщност, това е основата на Алепо. В началото градът е бил единствено Цитаделата, всички негови поданици са живели единствено в нея. След това градът се уголемява и стартират да строят в кръгове към Цитаделата. Не зная какъв брой са жителите на Алепо в този момент, може би са към 3-4 милиона. Разбира се, преди войната те бяха много повече.
– Говорите ли постоянно с приятелите и роднините си, какво ви описват за обстановката в Алепо?
– Ситуацията там е друга – животът е разграничен на квартали, в някои от тях има безредици с заплаха за живота, само че има и квартали, в които хората живеят умерено, все едно нищо не се е случило. Всичко зависи от това кои сили къде са ситуирани. Повечето от най-близките ми другари към този момент са в разнообразни точки на света – един е в Дубай, различен е в Бахрейн, трети в Румъния, а четвърти в Испания… Всички ние бяхме дружно и като равнище в обществото. Но и те си търсят бъдещето тъкмо като мен, по тази причина не останаха в Сирия.
– Сигурно сте си задавали въпроса за какво се случи всичко това в Сирия, какъв е вашият отговор?
– Имам догатки, само че не мисля, че някой знае на 100% какво и за какво се е случило. Има неща, които не са ясни, не зная дали и политиците са най-виновни. Със сигурност обаче зная, че това е въпрос на ползи. Както постоянно е било във всички войни, те постоянно са ставали и стават поради ползи. Сирийците са кротичък народ като всички други. Какво ли не споделяха – като да вземем за пример, че войната е поради разликите сред многото етноси в Сирия. Аз обаче ще ви дам образец от Алепо, който демонстрира противоположното. Още преди войната в моя град имаше арменци, християни – измежду тях православни и католици, има кюрди, турци – ние ги назоваваме туркмени, има всевъзможни типове етноси и религии и всички бяхме другари, дружно ходехме на училище…
– Сигурно и празниците сте отбелязвали дружно?
– Задължително! Заедно чествахме и техните, и нашите празници, не можете да си визиите какъв брой красиво и радостно беше. Аз съм мохамеданин, само че толкоз се радвах, веселя се и в този момент на християнските празници. Ходим си на посетители. В кварталите живеят хора от разнообразни етноси. Ще ви дам образец – в случай че има джамия, на 10 метра от нея има християнска църква и това не е никакъв проблем. Много е хубаво даже. Могат да упрекват религията, само че това не е правилно, всичко в последна сметка е въпрос на ползи.
– Спомняте ли си какво правехте по време на християнската Коледа?
– Бях на 17, когато пристигнах в България. Но доста добре си припомням – в нашето семейство чествахме и Коледата. Когато празникът наближеше, у дома си слагахме елха, украсявахме я. Излизахме с другари християни, на Нова година също, забавлявахме се и танцувахме дружно. Така, както тук в България я чествате. Християните пък честваха с нас мюсюлманските празници – Байрама да вземем за пример. И по този начин беше в целия град. Алепо постоянно е бил обединен, в никакъв случай не е имало разделяне сред хората. Толкова красиво и вълнуващо е да се живее по този начин…
– След започването на бежанската вълна се породиха доста страхове и отрицателно отношение на хората в Европа против мигрантите. Сблъскаха се две религии. Как усещате вие нещата?
– Според мен всичко, което се случи и случва е обикновено, тъй като и двете страни са прави. И тези, които си търсят бъдещето и желаят да оцелеят, са прави – въпреки всичко някъде би трябвало да намерят положително и обикновено общество, в което да запазят фамилията си. Местата, страните, където те отиват, също са прави – та при тях все едно идва непознато тяло с нови обичаи, привички, хрумвания, с нова вяра. Нормално е да се усещат раздразнени, нервни. Но обстановката е такава, постанова се… Никой не бяга от вкъщи си поради своя кеф и красота.
– Сирия е световна страна, тъй като има страни към вас, които са много по-консервативни.
– Да, по този начин е. Ние сме избрали нашата страна да е световна, и множеството хора са щастливи да живеят по този начин.
– Как се чувствате в България, усещате ли разлика в отношението на хората към вас?
– Не, изрично. Българите постоянно са ме приемали с положително сърце, с усмивка, доста от приятелите ми са българи, християни. Свикнал съм. Женен съм за българка – тя е фармацевт, имаме момиченце – Ая, която е на 4 годинки към този момент.
– От какво се интересуват българските ви другари?
– Най-често ме питат за фамилията ми, за моите близки, които са там. Успокоявам ги, че са добре, нищо, че са покрай кварталите, където има проблеми, само че към този момент всичко е наред. Естествено, че войната се отразява на всичко, цените – даже на хляба, са неведнъж нараснали. На хората им е доста мъчно да живеят, само че какво да се прави – война е!
– Като доктор помагали ли сте по време на бежанската вълна?
– Да, несъмнено. С шефа на Александровска болница доцент Костадин Ангелов и помощниците му направихме акцията „ Направи положително “, която не е единствено за бежанците. Обиколихме всички лагери и прегледахме всеки в тях – децата, възрастните. Всичко беше безусловно гратис, медикаментите също. Бежанците не знаеха български и аз с изключение на, че преглеждах, помагах за превода, свършихме в действителност доста работа.
– Какво ви докосна най-вече при тези срещи?
– Най-много ме развълнуваха разказите на множеството, по какъв начин са пристигнали до тук, какво са преживели… Ако знаете какъв брой трагични истории имаше, не смеех да рева пред тях, колкото да се сдържах, тъй като въпреки всичко бях на работа. Разказите им по какъв начин са стигнали дотук бяха потресаващи. Толкова сложен преход са имали множеството – с деца, пешком, през страните, границите, мошениците, през студа, без храна и вода… Не желая и да си припомням за тези ужасяващи неща, които чух от доста фамилии.
– А по какъв начин се отърсихте от тези смразяващи истории?
– Гледах да оказвам помощ колкото мога, желаех да направя всичко по метод, който да е най-хубав, от време на време в действителност се усещах като боен доктор в лагерите. Имаше доста потърпевши хора, доста заболели деца и всичко поради тежките условия и пътя, който са минали няколко месеца преди да дойдат.
– Българският народ е търпелив, само че в последните години около тази човешка покруса, сякаш се позагуби съчувствието и желанието за помощ.
– Така е, само че в действителност намирам това за обикновено. Много хора към този момент се радикализираха, по този начин е на всички места. Има положителни и неприятни хора и в Сирия, и тук. Отношението на човек се образува от това какви хора е срещнал, от предубежденията му. Според мен множеството хора са положителни.
– Какви са проектите ви за България?
– Вече съм се открил тук, имам си лично жилище, семейство, работното ми място е непрекъснато. В момента съм докторант и специализант към Катедрата по хирургия. Също по този начин съм помощник към Медицинския университет, имам студенти, образовам ги – измежду тях има и англоговорящи, и българи. Освен това оперирам. В момента съм съсредоточен върху лапароскопската и бариатричната хирургии, работя в екип с доктор Константин Гроздев – известният коремен хирург, с проф. Тодоров – началникът на клиниката, с доцент Ангелов – всеки ден работим, имаме по една-две интервенции. При някои от тях отстраняваме доста огромни тумори. Много съм удовлетворен от работата си.
– Кое е най-вече ви нервира в нашето опазване на здравето?
– Най-много ме нервира бумащината. Много пишем. Има и доста съществени санкции – даже за един автограф, в случай че е пропуснат. Работата ни е при огромен стрес и някой път се случват тези пропуски. Следват огромни глоби…
– Българинът е колеблив в отношението си към лекарите, даже от време на време обстановката наподобява като мач. Това не е ли обидно? Как е в Сирия?
– Така е, в действителност е обидно. Но в Сирия е напълно друго. Баща ми, Бог да го елементарни, беше един от най-хубавите коремни хирурзи освен в Сирия, само че и в целия Арабски свят. Той беше вицепрезидент на арабските хирурзи, споделяше се Юсеф Хаят. В Сирия всички лекари са доста уважавани. И се знае тяхното място в обществото. От Лекарския съюз там на всеки доктор раздават емблема, която се поставя до регистрационния номер на колата. И се знае, че си доктор. Отношението, което получаваш от цялото общество, от полицията и останалите, е неописуемо. Още си припомням, когато бях по-малък, татко ми караше колата и бяхме до един светофар. Когато минахме, служителят на реда козирува. На лекарите в Сирия се козирува! Тук нещата не са тъкмо по този начин. Има хора, разочаровани от системата, други – пък са удовлетворени. И по тази причина се разделят на два тима.
– Вие сте имали много положително състояние в обществото. Сега обаче не сте в същото състояние.
– Да, по този начин е. Но не съм отчаян. Вярно е, че там бяхме в доста положително състояние – и финансово, и като място в обществото. Татко ми имаше клиника в Алепо, мултипрофилна хирургична болница. Правеха се интервенции в най-различни специалности – акушерство и гинекология, неврохирургия, коремна хирургия, ортопедия и така нататък Като приключих медицина, построих самичък живота си и през днешния ден съм удовлетворен. Не съм разчитал на нашите, на фамилията ми. Започнах от нулата и всичко, което имам в този момент, съм постигнал самичък и благодарение на брат ми Шади.
– Винаги ли сте желали да бъдете доктор?
– Винаги, още от дете знаех, че ще бъда доктор. Но нашите, изключително майка ми, не искаше… Братята ми също не престават да са лекари. Най-големият е неврохирург в Сирия, а другият е ортопед в „ Пирогов “. Той приключи тук медицина преди мен, върна се за малко и след това отново пристигна в София.
– Жена ви виждала ли е вашата татковина?
– О-оо, да. Преди войната бяхме за две седмици там. Много й хареса. Не сме женени от дълго време, само че сме дружно от 12 години. Толкова й хареса, че даже беше съгласна да останем в Сирия. Но Съдбата реши друго…
– Говорите толкоз добре българския език, без никакъв акцент, мъчно някой ще познае, че сте чужденец.
– Благодаря доста за оценката. Най-напред учих година български, имах прелестни учителки госпожа Аршинкова и госпожа Тодорова. Предстоят коледни празници, в този момент с жена ми ще търсим елха, тъй като постоянно сме имали у дома елха. Съпругата ми е християнка, фамилията й ме посреща постоянно доста добре. Готино е! На българите поисквам да боледуват по-малко, да са живи и здрави, и да бъдат малко по-толерантни към другите хора, към чужденците, да се пробват да влязат в тяхното състояние и да ги схващат по-добре. Хубаво е човек да е с отворено сърце към всички.
Нашият посетител
Д-р Набил Хаят е роден на 5 декември 1987 година в Алепо, Сирия. Завършва медицина в София през 2012 година Започва докторантура и специализация по хирургия, следващата година ще ги приключи. От година и половина е помощник към Медицинския университет, преподава хирургия на студентите в пети и шести курс. Работи в Александровска болница. Женен за българка, имат дъщеричка.
– В родния ви град Алепо в Сирия, предишния месец още веднъж се разгоря спор. Как се озовахте в България, доктор Хаят?
– Да, моят роден Алепо още веднъж е гореща точка в Сирия. Тежко е да се приказва за това, тъй като съм тук, в България. За първи път пристигнах през 2005 година, тъй като взех решение да последвам медицина в София. Поисках да ходя по стъпките на най-близките ми родственици – двамата ми братя и моят татко също са приключили тук медицина.
– Защо не се върнахте в родината си, откакто завършихте?
– Такъв беше моят проект. Когато приключих през 2012-а, желаех да се върна, въпреки че не знаех по какъв начин ще тръгнат нещата при мен, каква специализация ще върша. Точно тогава стартира войната в Сирия и татко ми ме посъветва да остана тук. Бях подложен в доста сложна обстановка – без пари и без проект. Тогава се срещнах с един от моите асистенти по хирургия доктор Костадин Ангелов – по това време той към момента не беше доцент, а единствено помощник, както съм аз сега. Разказах му моята история, той я одобри доста драговолно и реши да ми помогне да стартира специализация. Направи всичко, което може да стори за човек в моята обстановка, даже повече – и всичко това без да желае нищо в подмяна. Сега той е мой другар и е шеф на Александровска болница, а за мен е чест, че го познавам.
– Тъгувате ли за Алепо, несъмнено от дълго време не сте били там?
– Разбира се, че тъгувам… Липсва ми. В началото всяка година ходех през лятото за по един месец. За последно бях там през август 2010 година. Алепо е доста античен и значим град в Близкия Изток. В него има една крепост, която е на към 4500 години. Всъщност, това е основата на Алепо. В началото градът е бил единствено Цитаделата, всички негови поданици са живели единствено в нея. След това градът се уголемява и стартират да строят в кръгове към Цитаделата. Не зная какъв брой са жителите на Алепо в този момент, може би са към 3-4 милиона. Разбира се, преди войната те бяха много повече.
– Говорите ли постоянно с приятелите и роднините си, какво ви описват за обстановката в Алепо?
– Ситуацията там е друга – животът е разграничен на квартали, в някои от тях има безредици с заплаха за живота, само че има и квартали, в които хората живеят умерено, все едно нищо не се е случило. Всичко зависи от това кои сили къде са ситуирани. Повечето от най-близките ми другари към този момент са в разнообразни точки на света – един е в Дубай, различен е в Бахрейн, трети в Румъния, а четвърти в Испания… Всички ние бяхме дружно и като равнище в обществото. Но и те си търсят бъдещето тъкмо като мен, по тази причина не останаха в Сирия.
– Сигурно сте си задавали въпроса за какво се случи всичко това в Сирия, какъв е вашият отговор?
– Имам догатки, само че не мисля, че някой знае на 100% какво и за какво се е случило. Има неща, които не са ясни, не зная дали и политиците са най-виновни. Със сигурност обаче зная, че това е въпрос на ползи. Както постоянно е било във всички войни, те постоянно са ставали и стават поради ползи. Сирийците са кротичък народ като всички други. Какво ли не споделяха – като да вземем за пример, че войната е поради разликите сред многото етноси в Сирия. Аз обаче ще ви дам образец от Алепо, който демонстрира противоположното. Още преди войната в моя град имаше арменци, християни – измежду тях православни и католици, има кюрди, турци – ние ги назоваваме туркмени, има всевъзможни типове етноси и религии и всички бяхме другари, дружно ходехме на училище…
– Сигурно и празниците сте отбелязвали дружно?
– Задължително! Заедно чествахме и техните, и нашите празници, не можете да си визиите какъв брой красиво и радостно беше. Аз съм мохамеданин, само че толкоз се радвах, веселя се и в този момент на християнските празници. Ходим си на посетители. В кварталите живеят хора от разнообразни етноси. Ще ви дам образец – в случай че има джамия, на 10 метра от нея има християнска църква и това не е никакъв проблем. Много е хубаво даже. Могат да упрекват религията, само че това не е правилно, всичко в последна сметка е въпрос на ползи.
– Спомняте ли си какво правехте по време на християнската Коледа?
– Бях на 17, когато пристигнах в България. Но доста добре си припомням – в нашето семейство чествахме и Коледата. Когато празникът наближеше, у дома си слагахме елха, украсявахме я. Излизахме с другари християни, на Нова година също, забавлявахме се и танцувахме дружно. Така, както тук в България я чествате. Християните пък честваха с нас мюсюлманските празници – Байрама да вземем за пример. И по този начин беше в целия град. Алепо постоянно е бил обединен, в никакъв случай не е имало разделяне сред хората. Толкова красиво и вълнуващо е да се живее по този начин…
– След започването на бежанската вълна се породиха доста страхове и отрицателно отношение на хората в Европа против мигрантите. Сблъскаха се две религии. Как усещате вие нещата?
– Според мен всичко, което се случи и случва е обикновено, тъй като и двете страни са прави. И тези, които си търсят бъдещето и желаят да оцелеят, са прави – въпреки всичко някъде би трябвало да намерят положително и обикновено общество, в което да запазят фамилията си. Местата, страните, където те отиват, също са прави – та при тях все едно идва непознато тяло с нови обичаи, привички, хрумвания, с нова вяра. Нормално е да се усещат раздразнени, нервни. Но обстановката е такава, постанова се… Никой не бяга от вкъщи си поради своя кеф и красота.
– Сирия е световна страна, тъй като има страни към вас, които са много по-консервативни.
– Да, по този начин е. Ние сме избрали нашата страна да е световна, и множеството хора са щастливи да живеят по този начин.
– Как се чувствате в България, усещате ли разлика в отношението на хората към вас?
– Не, изрично. Българите постоянно са ме приемали с положително сърце, с усмивка, доста от приятелите ми са българи, християни. Свикнал съм. Женен съм за българка – тя е фармацевт, имаме момиченце – Ая, която е на 4 годинки към този момент.
– От какво се интересуват българските ви другари?
– Най-често ме питат за фамилията ми, за моите близки, които са там. Успокоявам ги, че са добре, нищо, че са покрай кварталите, където има проблеми, само че към този момент всичко е наред. Естествено, че войната се отразява на всичко, цените – даже на хляба, са неведнъж нараснали. На хората им е доста мъчно да живеят, само че какво да се прави – война е!
– Като доктор помагали ли сте по време на бежанската вълна?
– Да, несъмнено. С шефа на Александровска болница доцент Костадин Ангелов и помощниците му направихме акцията „ Направи положително “, която не е единствено за бежанците. Обиколихме всички лагери и прегледахме всеки в тях – децата, възрастните. Всичко беше безусловно гратис, медикаментите също. Бежанците не знаеха български и аз с изключение на, че преглеждах, помагах за превода, свършихме в действителност доста работа.
– Какво ви докосна най-вече при тези срещи?
– Най-много ме развълнуваха разказите на множеството, по какъв начин са пристигнали до тук, какво са преживели… Ако знаете какъв брой трагични истории имаше, не смеех да рева пред тях, колкото да се сдържах, тъй като въпреки всичко бях на работа. Разказите им по какъв начин са стигнали дотук бяха потресаващи. Толкова сложен преход са имали множеството – с деца, пешком, през страните, границите, мошениците, през студа, без храна и вода… Не желая и да си припомням за тези ужасяващи неща, които чух от доста фамилии.
– А по какъв начин се отърсихте от тези смразяващи истории?
– Гледах да оказвам помощ колкото мога, желаех да направя всичко по метод, който да е най-хубав, от време на време в действителност се усещах като боен доктор в лагерите. Имаше доста потърпевши хора, доста заболели деца и всичко поради тежките условия и пътя, който са минали няколко месеца преди да дойдат.
– Българският народ е търпелив, само че в последните години около тази човешка покруса, сякаш се позагуби съчувствието и желанието за помощ.
– Така е, само че в действителност намирам това за обикновено. Много хора към този момент се радикализираха, по този начин е на всички места. Има положителни и неприятни хора и в Сирия, и тук. Отношението на човек се образува от това какви хора е срещнал, от предубежденията му. Според мен множеството хора са положителни.
– Какви са проектите ви за България?
– Вече съм се открил тук, имам си лично жилище, семейство, работното ми място е непрекъснато. В момента съм докторант и специализант към Катедрата по хирургия. Също по този начин съм помощник към Медицинския университет, имам студенти, образовам ги – измежду тях има и англоговорящи, и българи. Освен това оперирам. В момента съм съсредоточен върху лапароскопската и бариатричната хирургии, работя в екип с доктор Константин Гроздев – известният коремен хирург, с проф. Тодоров – началникът на клиниката, с доцент Ангелов – всеки ден работим, имаме по една-две интервенции. При някои от тях отстраняваме доста огромни тумори. Много съм удовлетворен от работата си.
– Кое е най-вече ви нервира в нашето опазване на здравето?
– Най-много ме нервира бумащината. Много пишем. Има и доста съществени санкции – даже за един автограф, в случай че е пропуснат. Работата ни е при огромен стрес и някой път се случват тези пропуски. Следват огромни глоби…
– Българинът е колеблив в отношението си към лекарите, даже от време на време обстановката наподобява като мач. Това не е ли обидно? Как е в Сирия?
– Така е, в действителност е обидно. Но в Сирия е напълно друго. Баща ми, Бог да го елементарни, беше един от най-хубавите коремни хирурзи освен в Сирия, само че и в целия Арабски свят. Той беше вицепрезидент на арабските хирурзи, споделяше се Юсеф Хаят. В Сирия всички лекари са доста уважавани. И се знае тяхното място в обществото. От Лекарския съюз там на всеки доктор раздават емблема, която се поставя до регистрационния номер на колата. И се знае, че си доктор. Отношението, което получаваш от цялото общество, от полицията и останалите, е неописуемо. Още си припомням, когато бях по-малък, татко ми караше колата и бяхме до един светофар. Когато минахме, служителят на реда козирува. На лекарите в Сирия се козирува! Тук нещата не са тъкмо по този начин. Има хора, разочаровани от системата, други – пък са удовлетворени. И по тази причина се разделят на два тима.
– Вие сте имали много положително състояние в обществото. Сега обаче не сте в същото състояние.
– Да, по този начин е. Но не съм отчаян. Вярно е, че там бяхме в доста положително състояние – и финансово, и като място в обществото. Татко ми имаше клиника в Алепо, мултипрофилна хирургична болница. Правеха се интервенции в най-различни специалности – акушерство и гинекология, неврохирургия, коремна хирургия, ортопедия и така нататък Като приключих медицина, построих самичък живота си и през днешния ден съм удовлетворен. Не съм разчитал на нашите, на фамилията ми. Започнах от нулата и всичко, което имам в този момент, съм постигнал самичък и благодарение на брат ми Шади.
– Винаги ли сте желали да бъдете доктор?
– Винаги, още от дете знаех, че ще бъда доктор. Но нашите, изключително майка ми, не искаше… Братята ми също не престават да са лекари. Най-големият е неврохирург в Сирия, а другият е ортопед в „ Пирогов “. Той приключи тук медицина преди мен, върна се за малко и след това отново пристигна в София.
– Жена ви виждала ли е вашата татковина?
– О-оо, да. Преди войната бяхме за две седмици там. Много й хареса. Не сме женени от дълго време, само че сме дружно от 12 години. Толкова й хареса, че даже беше съгласна да останем в Сирия. Но Съдбата реши друго…
– Говорите толкоз добре българския език, без никакъв акцент, мъчно някой ще познае, че сте чужденец.
– Благодаря доста за оценката. Най-напред учих година български, имах прелестни учителки госпожа Аршинкова и госпожа Тодорова. Предстоят коледни празници, в този момент с жена ми ще търсим елха, тъй като постоянно сме имали у дома елха. Съпругата ми е християнка, фамилията й ме посреща постоянно доста добре. Готино е! На българите поисквам да боледуват по-малко, да са живи и здрави, и да бъдат малко по-толерантни към другите хора, към чужденците, да се пробват да влязат в тяхното състояние и да ги схващат по-добре. Хубаво е човек да е с отворено сърце към всички.
Нашият посетител
Д-р Набил Хаят е роден на 5 декември 1987 година в Алепо, Сирия. Завършва медицина в София през 2012 година Започва докторантура и специализация по хирургия, следващата година ще ги приключи. От година и половина е помощник към Медицинския университет, преподава хирургия на студентите в пети и шести курс. Работи в Александровска болница. Женен за българка, имат дъщеричка.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ