Един кът на покой и забрава Не можах да задържа

Един ъгъл на покой и давност

Не можах да задържа едно трептене на сърцето си, когато видях, че приятелят ми Б., с който се връщахме от едно пътешестване до Биримерци, като наближихме циганската махала, внезапно заповяда на возача да отбие колата си в шосето, което води в оградата на Орландовските гробища. Защо бе това? Един каприз!

Конете с пръхане и с разширени ноздри минаха през огромния вход на гробищата.

Тоя вход, така огромен, така необятен, така наличен, извърнат с всичкия си корпус право към столицата, като че ли зяпнал алчно към нея, като че ли че й споделяше:

– Чакам твоите жители, всички при мен ще дойдат, цяла през мен ти ще минеш и ще найдеш безконечното упокоение на твоята суетност, битки и премеждия.

Вътре в оградата царуваше цялостна гробна тишина.

Печално стърчат хилядите гробове, едни скромни, други богати — съгласно каквито са били положенията в тоя свят на техните настоящи и всегдашни поданици.

Изпълнени с възприятие на необорима горест и несъзнателно страхопочитание, ние гледахме мълком на тоя град на гибелта.

По надписите ние постоянно узнавахме близки нам или известни нам лица.

Каква потиснатост вее от всяко едно име, от всеки един куностас, от всяка една тревица, израсла из усопшия.

Ето една превъзходна и горда гробница от безценен карарски мрамор: тя е на Стамболова.

Тихо почива, спи в безметежен сън някогашният деспот на България, умрял извънредно от зверския ханджар на отмъщението. Заспа той тук, откакто завеща на живите едно море от гневове, умрази и злоба.

Тя обаче тука не се разсънва.

Видът на гроба действува на душата омиротворяваще, тя оставя след себе пустотата и злото на тоя стеснен свят и се впива в необозримите лимити на вечността. Враждата е обезоръжена. Мир, давност, всепрощение заменят другите зли усеща, получени на улицата и в живота.

По-нататък, наляво – срещаме гробницата на бедния Белчев.

Тоя обичен и мирен човек в живота, тоя човечен публичен активист можеше самоуверено да каже за себе си това, което папа Пий VII съжаляваше, че не може да каже в предсмъртния си час:

– В живота си ни една сълза не съм направил да протече!

Уви, те текоха несметно, когато той падна почтена жертва от патрона на политическата омраза!

Политиката, тя припомня за себе си и в това спокойно място, тя е пратила тука своите жертви; политиката – тоя яростен дявол, тоя извор на толкоз настървение, свирепост и лудост, държи в този момент под студената земя толкоз млади сили, толкоз буйни сили и горещи глави, отнети безжално на отечеството!

Аз я виждам и по-нататък или по-добре, аз виждам написан с гробове един нечовечен интервал на нашата новейша история. На източния завършек на гробищата безшумно, глухо заслонени от бурена, мълчат четири други гроба, подредени надлъж, с прогнили пармаклъци и килнати металически кръстове.

Това са гробовете на Константина Попов, Александра Карагюлев, Тома Георгиев и Светослава Миларов, издъхнали в клупа на въжето в Черната джамия.

Аз познавам единствено Миларова и се спирам пред неговия гроб.

Клетият тоз Миларов, клетият мечтател, постоянно безвъзмезден, постоянно измъчен, клетият нехаен стихотворец и песнопоец.

Именно песнопоец, тъй като от Миларова писателя, бореца, изгнаника, страдалеца, политика, в душата ми остава и е паметен единствено Миларов песнопоецът. Тая богатства, любвеобилна, жизнерадостна натура, инцидентно попаднала в мътилката на политическите вихрове, беше назначена за песни, а не за груби битки на международната сцена – те желаят мишци по-закалени, души по-упорни и жестоки в решителността си. А той беше роден за песни, за живот, за радости… И малко ли ги е той внасял в нашите осърнали души, малко ли пъти е прояснявал челата ни със своята живоструйна веселба и е фърлял въз нас една атмосфера от жизнелюбивост и успокояваще доверие в света и в положителното!… Кой го не обичаше? Тоя радостен приятел и събеседник, тоя благ и красноречив повествовател, колкото и сладостен песнопоец, тоя явен мъдрец знаеше да обича и които мразеше, и които го мразеха, правеше да го обичат.

Бог да го елементарни! Ние го всички обичахме…

Ето там, в един заглушен ъгъл, без плоча и без заграда, забулен под натиска на дива трева, палати се един различен гроб, въз кръста на който колкото да може да се чете това име: Александър Тюфекчиев.

Аз съм виждал портрета единствено на това момче. Каква благородна физиономия, какъв прекрасен и остроумен взор на младеж, който желае да живее и да върви радостно към бъдащето!

Знаем всички ужасния конец на това момче: горено с газ в един сектор от яростен пристав, пребито с тояги в други сектор, то в този момент почива тука, като остави на потомството и на времената един кървясъл спомен за човешката свирепост, за зверските инстинкти, които се крият в потайните дипли на българската душа. Лека пръст и утешение на младия страдалец!

С обезпокоени гърди оставям оградата и излизам на чист въздух. Бързо изчезва злокобният спомен пред живия дух на живота, пред божията светлина. В циганската махала огромно хоро от разноцветни гащи, от шарени дрипи въз пустали корми, от голи черни крайници се залюляло из бунището под звука на прегракнала цигулка. Но какъв брой наслада има тука!… Далеко Витоша се белее, а зад нея в кръгозора аз виждам царственото теме на Мусала и на най-предния проект на тая картина – София, в шумния разгар на която се измътва бъдащето на България…

О, дано това бъдаще най-малко бъде пощадено и неосквернено от повторението на страховити подиуми на братоубийствен бяс, тъжните монументи на които преди малко оставих.

1897 година

Из сборника с разкази: „ Пъстър свят “, Иван Вазов, изд. Книжарницата на Хр. Олчев, София, 1902 година
* Портретна фотография. Източник: ДА „ Архиви “