Един човек в детството си бил много привързан към възрастен

Един човек в детството си бил доста завързан към възрастен мъж-съсед. Тогава момчето било сирак и старецът се опитвал по всевъзможен метод да размени мъртвия му татко. Помагал му с уроците, водел го със себе за риба или пък просто на разходка. Двамата били неразделни другари.

Но времето минавало, момчето растяло, тръгнало на учебно заведение, появили се нови другарства и увлечения. После отишло в университет, по-късно почнало работа и основало семейство. Отдалечило се от вкъщи, от роднините си и от своя остарял другар.

Един ден внезапно пристигнала новина, че съседът е умрял. Мъжът си спомнил по какъв начин старецът бил за него като втори татко. Усетил дълбока, горчива виновност и отпътувал да го изпрати най-малко в последния му път.

Вечерта, след погребението, мъжът влезнал в пустата къща на умрелия. Всичко си било същото, както го помнел от детството си...Липсвало единствено едно нещо, което в предишното непрекъснато вълнувало въображението на дребното момче – дребна кутийка, която старецът пазел ревностно и постоянно казвал, че вътре се крие това, което е най-ценното за него. Мъжът помислил, че някой от роднините е взел кутийката и си тръгнал.

Две седмици по-късно обаче получил пратка. Върху нея било името на неговия остарял добър другар – умрелият комшия. Човекът заледен от изненада, само че отворил пакета.

Вътре била онази, същата дребна кутия, която знаел от детството си. Отворил я с треперещи ръце, припрян да види най-накрая най-ценното богатство на своя приятел, а вътре бил очукания часовник на стареца, с гравиран надпис: „ Благодаря ти за времето, което прекара с мен! “