Един човек, един народ, ако не знае откъде му излиза

Един човек, един народ, в случай че не знае от кое място му излиза хлябът – той е изгубен. На гърка – от морето. На исландеца – от океана, от рибата. На сахареца – от пустинята. В Исландия децата от първо поделение разучават типовете кораби и типовете риби. Те обикват рибата по този начин, както ние обичаме нивките, земицата, кравите и воловете. На Елин Пелин ние, българите, сме му признателни единствено за един негов роман – „ Старият вол “. Защото това е разказ-символ на българската душа, на българската респект към труженика, към вола, който ни е бил приятел и ни е хранил. Елин Пелин може да не напише към този момент нищо. Не бива да се желае повече от него. Стига дето написа „ Старият вол “. Това е най-хубавият роман в българската литература. Голям, популярен роман. Апотеоз на българския дух, на положителния българин.

Шопът, този осмиван от нас човек, се появи заслужен за Нобелова премия. Той, шопът от Софийското равно поле, не коли вола, не му дере кожата да си прави цървули. Не, той го оставя да почине. Той го погребва като човек.

Ето величието на българина, господин Памукчиев. И като идеш в София, намини към дома на Елин Пелин, иди при него и му предай от мое име, че аз – българинът, аз – човекът Буров, се преклонявам пред гения му. Повече да не написа – щом няма да напише нещо като „ Старият вол “. И по какъв начин единствено го е споделил (затваря очи, цитира): „ И постоянно когато се върна в село, аз се покланям на два благи гроба – на майчиния и на Белчовия “. Така мисля беше. Ето аз, банкерът, съм го запомнил. Това е, младо момче, това е, господин Памукчиев, геният. Йордан Йовков няма подобен топъл и гальовен роман като „ Старият вол “. И Иван Вазов няма. Никой народ го няма. Има го единствено България. И по този начин, посредством такива разкази се възпитава нацията. Само с гениални разкази, като „ Старият вол “. Да, Юго, единствено Виктор Юго би могъл да напише подобен роман. Но аз запитвам – кой го цени като талант Елин Пелин? Никой. Ние, хората, съдим за писателя по това, което написа сега, а не за това, което е написал.

Ти ме видя, аз чета в този момент Джек Лондон. Чета неговите книги и се веселя на този талант. Той ни е необходим и на нас в този момент. На българите. Да ни покаже умните и благородни хора. Джек Лондон е горделивост за Америка, като Майн Рид, като баща Песталоци. Защото писателят е на първо място популярен възпитател.

– Защо у нас не се е родил един Джек Лондон, господин Буров?

– Причините са 100 хиляди.

– Една от тях, съгласно Вас?

– Първо, огромна литература се основава нормално там, където има огромна традиция, доста пари, доста морета и океани. Големите нации, с огромната литература, са пътешественици, пирати, разбойници. Като напечелят пари, стават квакери, стават проповедници, стават писатели. Първо ще се навоюваш като Сервантес, и тогава ще седнеш да пишеш. Сервантес е бил смел боец в борбата при Лепанто, нали по този начин?

– Да, по този начин е.

– Той е бил доблестен испанец, нали по този начин?

– Да.

– Бил е по доста кораби, морета и океани – видял е свят. А нашият благ, добър Йордан Йовков, моят зависещ във външното министерство, той – геният, той – милият трагичен писар, той какво е видял? Балкана, Добруджа, три войни (пак на Балканския полуостров) и белите кълки на някоя румънка в Букурещ. Това последното аз не го допущам – той бе непоколебим нравоучител и се държеше на състояние. Той бе горделив по душа, само че безпаричен на пари. И това му ебаваше майката и го съсипваше – той бе постоянно без пари…

– А за какво Вие тогава не му дадохте пари?

– Защото пари, господин Памукчиев, не се дават на никое място. Пари се изкарват. Пари се печелят. Пари се отмъкват. Пари се получават посредством зестра, само че пари не се дикисват на никое място. И аз съм сюрпризиран от твоя въпрос, господин Памукчиев. Как аз ще давам пари без нищо? Кой дава пари без нищо? За да дам, първо би трябвало да ми дадат.

Йордан Йовков попадна на добър издател – Христо Хаджиев от книгоиздателство „ Хемус “. Добър, интелигентен, почтен човек, само че и той нямаше доста пари. Даваше нищожни възнаграждения. А хонорарът се дава за велики произведения, като тези на Джек Лондон, на Айнщайн, на Фройд, на Виктор Юго.

Франция посрещна през 1871 година Виктор Юго с победни крясъци и почести, като Наполеон. Това бе след нейното проваляне във войната с Германия. Франция, победена Франция, видя в лицето на Виктор Юго своя избавител, своя избавител от позора. И той стана знак на нацията. На него са му предложили по 100 хиляди златни франка за стихотворение, за роман. Той обаче, не ги приема. Пише си и дава хонорарите на бедните инвалиди, на децата им, и ги настанява самичък той във военните учебни заведения, в пансионите. Той – Юго. За жал в България нито един български публицист не направи такава жертва. Не се отхвърли от хонорара си и не отиде да живее с месеци при военните инвалиди, както това правеше Виктор Юго.

Той е ходел в казармите, при бойците. Влиза в казармата на обяд, сяда на тяхната, на войнишката трапеза, и пита дежурния по кухня:

– Господин капитан, ще има ли една супичка и за мене, боеца?

Капитанът е поласкан. Нарежда на готвача да му сипе цялостно канче с мръвки до горе. Поднася му го самичък и споделя:

– Наздраве, господин Юго.

– Много Ви благодаря, господин капитан. Вие сте доста, доста общителен човек.

Взема своето канче с мръвки до горе, подава го на боеца до него, а той поема неговото канче, единствено с една мръвка.

Войникът се опъва, не ще. Юго му споделя:

– Моля те, вземи го. Аз в никакъв случай не мога да изям толкоз доста ястие. Това ми стига.

И боецът го взема. Юго го яде с бойците, слуша диалозите им, беседва с тях като с другари, върви на ученията им, те го обичат. Те се радват и го имат за собствен преподавател.

Кой български публицист отиде в казармата, в мирни и тежки дни? Кой яде войнишкото ястие? Никой. Кой като Юго сваляше шапка на всеки срещнат френски боец? Войниците са го познавали и са му козирували отдалеч, като на полковник. А той смъква шапка, приема поздрава и им се усмихва.

Така се възпитава нация, велика нация, господин Памукчиев – от велики мъже, с велики хрумвания и велики сърца.

От: „ Срещи с Буров “, Михаил Топалов-Памукчиев, ИК „ Интерпрес 67 “, 1990 година
Снимка: lostinplovdiv.com