Един анализ от първа ръка за потресаващите изяви на английските

Един разбор от първа ръка за потресаващите изяви на британските футболни хулигани, разказани от Джеръми Паксман - най-известният политически публицист и водещ на Би Би Си, създател на редица известни книги, измежду които и бестселърът „ Англичаните - портрет на един народ “. От нея споделяме идващия фрагмент.

***

Проблемът с англичаните е казусът с футболните хулигани. Най-трагичната му демонстрация беше на стадиона „ Хейзъл “ през май 1985 година, когато след огромно сборичкване сред последователи на „ Ливърпул “ и „ Ювентус “ починаха към четиридесет италианци. Пред френската и английската полиция стоеше задачата, жестоко казано, да попречат на хулиганите отново да убият някого. Това лято те се справила, само че не и преди светът да е видял пияните британски младежи да хвърлят столове, камъни и всичко останало, попаднало пред очите им, когато са обзети от припадък на неприязън. За съпоставяне последователите на шотландския народен тим съумяха да изпият големи количества алкохол, само че единствено изпозаспаха, където им падне.

Най-ужасяващото в проявата на принуждение от страна на британските хулигани е отсъствието на всевъзможен мотив. Спомням си един малък случай след първия мач от Европейското състезание през 1996 година сред Англия и Швейцария. Англичаните играха с безразличието на експерти и швейцарците съумяха да удържат резултат 1:1, нещо, което никой не очакваше, че ще реализиран на „ Уембли “ пред повече от 70 000 британски ентусиасти. Сред швейцарските ентусиасти имаше доста повече дами и деца, в сравнение с се виждат нормално на британски стадион. Те, несъмнено, ликуваха. Бяха доброжелателни, и съпоставени с нормалните изстъпления на англичаните, тихи и миролюбиви. Часове след края на мача те пяха и танцуваха към стадиона. На тротоара стояха към четиридесет швейцарци, мъже и дами. Млад англичанин с бръсната глава ги поогледа, претича през улицата, застана директно пред един от швейцарците и извика „ Чекиджия! “. Швейцарецът го загледа озадачено. Англичанинът повтори обидата и я придружи с категоричен жест, след това подвигна пестник, удари индивида в лицето и си потегли. Вървеше предумишлено постепенно, безочливо, като че ли предизвиквайки някой да се опита да отмъсти за приятеля си — индивидът се беше превил одве, от носа му течеше кръв. Но никой не се намеси и побойникът продължи да върви наперено. Несъмнено отиваше да се похвали на приятелите си какво е „ приключил “.

Тази демонстрация на завист може да не е типична само за англичаните, само че никой почтен англичанин от междинната класа няма да отхвърли, че изпитва боязън от тълпите футболни хулигани. В края на осемдесетте години, в Торино, писателят Бил Бюфърд следил с смут слизането на навалица подпухнали от пиянство последователи на „ Манчестър Юнайтед “ от самолета. Били пристигнали да гледат любимците си, които трябвало да играят против „ Ювентус “. Още нямало обяд, само че доста от тях били толкоз пияни, че не можели да се държат на краката си. Тълпата татуирани ентусиасти завзела центъра на града, седели из откритите кафенета, пеели „ Да ви таковам папата “, и понякога ставали, с цел да се изпикаят на улицата. При това тези изяви били равностойни на положително държание, най-малко не нападали „ шибаните жабари “ с тояги, камъни и празни бутилки.

„ Защо вие, англичаните, се държите по този начин? - обърнал се един италианец към Бюфърд. - Защото сте островитяни ли? Защото не се чувствате европейци? Или тъй като изгубихте империята “?

Бюфърд не намерил отговор на въпросите му. Човекът питал, подтикван от боязън, само че и от откровено неразбиране. Защо в действителност съществува едно малцинство измежду британското население, което смята, че единствения метод да се забавляваш е да се напиеш, да крещиш нецензурни изрази и да търсиш мотив да се сбиеш? Имам поради отвратителното напиване на тези хора, когато облеклата им са залети с бира, вино и всевъзможен различен алкохол и повръщат на улицата. Може би някаква роля играят и факторите, подсказани от удивения италианец. Разбира се, никой не чака тълпи италианци да се изтърсят в центъра на Лондон и да стартират да се държат по сходен метод. Единственият почтен отговор, който Бюфърд би могъл да даде на италианеца, е, че избрана част от британския народ постоянно е била такава. Вместо да се засрамят от държанието си, те възприемат пиенето и грубиянството като свое рождено право. Така демонстрират своята еднаквост. Няколко години по-късно, през 1990 година, когато бил в Сардиния за финалите за Световната купа, Бил Бюфърд още веднъж следил навалица британски хулигани, които водели гневна борба с италианската полиция. Преди да го улучи палката на един ядосан служител на реда и да изпадне в безсъзнание, Бюфърд си спомня един миг, в който англичаните стартират да отстъпват под паника. Тогава „ Някой изкрещя, че сме англичани, а англичаните в никакъв случай не отстъпват… И всичко стартира още веднъж. Тръгнеха ли да бягат, постоянно някой се сещаше, че сме англичани, и какъв брой значимо е, че сме такива, подсещаше и останалите, че са англичани, и с възобновено възприятие за национална еднаквост всички се връщаха и подновяваха битката с полицията “.

Но остава фактът, че Англия е дала на света думата „ футбол “, и отново от нея потегли футболният вандализъм.

Всеки път, когато британските хулигани се развилнеят из някой град, прекатурват масите в уличните кафенета и разкървавяват носовете на всички, които имат нещастието да се озоват на пътя им, политиците и пресата в Лондон стартират трудно да се питат какво значи това. Няма за какво да се напъват толкоз. Побойничеството е нещо присъщо на англичаните. „ Колкото повече кръв проливат, толкоз по-жестоки и безмилостни стават… Те могат да бъдат страховити и гневни, гневят се елементарно и мъчно се успокояват. “ Такъв е скицираният от Жан Фроасар портрет (разбира се, извънредно пристрастен) на британските войски, прекосили през петнайсети век Нормандия, като опожарявали и плячкосвали всичко по пътя си. 

„ Днешното футболно безчинство не би учудило хората, които отивали на минерални бани в Бат през осемнадесети век - по това време футболният мач бил „ по-скоро стълкновение, в сравнение с игра ”, по този начин написа Иън Гилмър в своята история на уличното принуждение „ Бунтове, въстания и революции ”. От това време произлиза и изразът „ локално дерби ”, по името на града, в който мачовете сред две енории можел и да преминат в няколкодневни побоища, в които популацията взело участие всеобщо. След като футболът към този момент се трансформирал в спорт с аудитория, насилието пуснало корени в нея. От 1870 година насам в Англия маковете се играят под съпровода на удари, ритници и ругатни; трима създатели, проучвали архивите на футболната асоциация и старите броеве на „ Лестършър Дейли Мъркюри ”, отнасящи се до един двадесетгодишен интервал преди експлоадирането на Първата международна война, съумяват да открият данни за 254 случаи на буйства измежду публиката. Дори когато тълпата единствено заплашвала, въздействието е било ужасяващо. Описанието в дневника на един благородник от 1903 година потвърждава, че и по времето на крал Едуард тълпите футболни ентусиасти към този момент са имали застрашително държание: Веднъж, на едно фамозно игрище в Северна Англия, видях и чух по какъв начин двадесетхилядна навалица се нахвърли върху един трагичен рефер, тъй като някакво негово решение не им се беше понравило… Злобните подвиквания, пороят от хули, размахването на юмруци и тояги… всичко това правеше тази навалица от англичани ужасяваща “.

Колкото повече се взираме обратно в историята на Англия, толкоз повече се постанова изводът, че с изключение на положителните нрави и надълбоко вкоренената религия в правата на личността, англичаните се отличават и с естествена податливост към безредици. 

От: „ Англичаните - портрет на един народ ”, Джеръми Паксман, изд. Еднорог
Снимка: Timothy Tan on Unsplash