"Камъче в обувката" - разказ от новата книга на Йордан Д. Радичков
" Двеста коли за спешна помощ на час " е новата книга на Йордан Д. Радичков. Това е третият му алманах с разкази. Издаден е от " Жанет 45 ".
Камъче в обувката
Абе, от няколко дни насам чувствам, че някакво камъче се е настанило в обувката ми. И като заедно съм с него, пък все с него вървя, чувствам го и малко ми убива, но ми се коства, че то неслучайно е попаднало там. Как да го кажа по-ясно? Странното е това, че обувките ми са доста високи – в случай че някой абориген, който върви необут ги види, ще каже, че са високи колкото неговата барака. А на някоя мравка ще ѝ се сторят моите обувки необозрими кули, извисяващи се до облаците, стигащи може би чак до техния мравчен господ. Ако мравките имат вяра в господ. Та, толкоз са високи тия обувки, че някак невероятно ми се коства това камъче току-тъй да е попаднало в тях.
Дали се е материализирало от дълбините на самата сърцевина на тая черна, висока обувка, аз мога единствено да допускам. Защото съществуват едни такива пространства в нашия обичай, където постоянно попадат неща, за които в никакъв случай не би могъл да си отговориш по какъв начин са се озовали там. Говоря освен за вътрешността на обувките ни, приказвам и за пространствата в диваните ни, където освен стотинки и моливи падат, освен запалки и остарели фасове, ами и доста мемоари, доста мигове от нашия живот и цели дългосвирещи истории попадат там, сред цепнатините на диваните. И като ги намерим, все се чудим по кое време и по какъв начин сме ги изтървали. Има и доста мистерии в нашия обичай, като случая с изчезналия от чифтовете чорап. Майка му остаряла, по какъв начин се случва по този начин, че единият чорап все някъде върви? Бяга ли тоя чорап от нас и какво прави той в свободното си време? Това са все въпроси, на които човечеството занапред ще търси отговор.
Сигурен съм, че има още доста други работи в нашето всекидневие, които крият секрети и все ми се коства, че тия секрети неизбежно са свързани с нашето персонално съществуване. Наистина имам вяра, че доста от нашите животи изпадат от джобовете и чантите ни и се скатават някъде – може и под хладилника. Виж това е друго едно място, където могат да се крият частици от нас самите, пък ние и да не допускаме това, с цел да можем, в случай че е писано, да ги намерим и дълго да се дивим, когато тия късчета още веднъж попаднат в ръцете ни.
Та, все с това камъче си вървя. И към този момент считам, че то нещо ми припомня, нещо упорства аз да се сетя или схвана – дали за себе си, дали за него, не знам. Пък и благо ми стана това камъче. И не дръзвам да го изхвърля от обувките си. Не дръзвам да ги обърна с главата надолу, да го ритна това камъче и да го запратя вечно в небитието. Може да се каже, че дори се привързах към него. Абе, едно камъче в обувките, брей, по какъв начин не ти убива? – ще надигнат глас практичните хора. Ама те, практичните хора, рядко схващат каквото и да било, въпреки че сигурно знаят къде вървят чорапите им. Пък и техните чорапи в никакъв случай не се губят и те вървят постоянно с идентични чорапи. А на нас, на мен и моите хора, постоянно ни се е случвало да вървим с разнообразни чорапи. И би трябвало да кажа, че това се трансформира в един дребен карнавал. Ходим ние като клоуни, тъй като какво друго сме, с изключение на едни тъжни клоуни, неприятни в своята работа, леко махмурлии от предния ден; какво друго сме, в случай че не клоуни? Сериозни хора би трябвало да сме, незабавно ще каже практичния човек, пък се надявам, да се откри някой да му удари един в муцуната, че към този момент ми идва нанагорно да го чувам!
И както ми е благо камъчето, през днешния ден излизах отново с него. През нощта някак бях не запомнил, че е там, само че то не се забави да ми се обади и да каже: ето ме и мене, отново съм тука, в дълбините на високите ти обувки; въргалям се по всички страни и това може малко да те нервира, но в случай че ми позволиш, ще заема такова място, където единствено ще знаеш, че участвам, пък няма да ти преча. И в действителност, то си намира някакво негово си място и си стои там, и безшумно си тананика своята камъчена мелодия. И все по този начин с нея си вървим дружно, нали, аз с моята мелодия, то – с неговата.
А пък през днешния ден толкоз хубаво се чува песента на врабците! Едно такова бяло е. Сутринта слънцето изгря и озари побелялата земя – хубавата, побеляла, снежна земя, която като е натрупал сняг, скрива от погледите ни отвратителната сивота на града. Макар че сивотата в никакъв случай не си отива – тя отново си е под обувките ни, под камъчетата в обувките ни. Ама не можем единствено нея да гледаме. Дай ни малко въздух, дай ни опция да подишаме на мира, да се порадваме на снежния пейзаж! – снежният пейзаж, огласян от песента на врабците, които толкоз ловко дирижират и пеят, че трансформират снежната картинка в една добре написана и добре изпълнена опера.
И както ходя по един стръмен хълм, нагоре ходя, - пък нали цялостен живот все тия баири се опитваме да изкачваме, с цел да можем след това да слезем от тях и да изкачваме други, - сърцето стартира по-усърдно да работи и целият се трансформирам в свежа мощ, в сила, и топло ми става, и от ден на ден се усмихвам, и се любувам на тая опера, която звучи в ушите ми.
Пък стартирам да мятам взор по околните дървета и като че за първи път (а би трябвало да кажа, че всеки ден минавам по тоя баир), като че за първи път виждам, че на всяко дърво се мъдри фотографията на друг човек. Всеки човек си е взел по едно дърво за себе си. И къде ухилен, къде сериозен, къде малко печален или отегчен може да е тоя човек, припомня, че се е споминал еди-кога-си. И под фотографията му – думи от фамилията, от близките; пишат хората, че им липсва индивида и че се надяват да е стигнал там, където би трябвало да е стигнал. Бяха ми казвали, че една особена страна на България били некролозите. Другаде нямало. Не знам дали е по този начин, но си припомням думите на прабаба ми, която настояваше никаква фотография да не ѝ се поставя на некролога, с цел да не плашела с муцуната си, както споделяше тя, минувачите.
Брей, за първи път ли ги виждам тия отминали животи по дърветата? Чудя се и се допитвам до камъчето в обувката. А то, наследило сериозността на великите планини и скали, мълчи и нищо не споделя. Какво като е малко камъче, то е роднина на големите скални масиви – мълчи си и не продумва.
И не мога да схвана какво значи това, че тъкмо в тоя миг, измежду бял ден, в тая прелестна януарска заран, аз виждам отминалите животи да припомнят за себе си. Една усмивка на една жена остава в съзнанието ми и дълго си мисля за тая усмивка – по какъв начин може би дамата е схванала нещо значимо за нашето като че в никакъв случай неспиращо да каканиже съществуване и по тази причина е решила да прекара времето си на земята все с тая усмивка. И тя не е лекомислена, да кажеш, тя е ведра и някак огряна – от обич, от религия, все от такива работи.
И се чудя дали и ние по този начин прекарваме времето си на земята или го прекарваме в обезсърчение и безбожничество. Няма да е добре това, коства ми се. И тук би трябвало да вмъкна едни доста хубави думи, които научих от един поп. Той твърдеше, че всякога, когато се отчайваме, ние накърняваме Бога, накърняваме и личните си животи. Казваше, че е грях да живееш в обезсърчение, тъй като по този начин не оценяваш уместно безкрайния подарък, който ти е даден – човешкият живот.
Мислиш ли и ти по този начин, камъче? Пак се пробвам да го хвана импровизирано, но мълчи дяволът! И се сещам, че това може да е и самия демон и да ми цялостни главата с нелепости, да ме разсейва от същинската картинка, която е към мен. Но колкото и истина да има в гледките на бедност, изпаднали животи, неналичието на добрина, озверялото време, алчните дребни душици и злосторници, толкоз истина има, коства ми се, и в онази усмивка на дамата. Всичко е въпрос на това в кое ние ще изберем да повярваме. И в никакъв случай не би трябвало прекомерно да се фиксираме нито върху едното, нито върху другото.
Избирам да имам вяра, че камъчето не е никакъв демон, а нещо, което е персонално за мене и е поставено тука да ми припомня – за птичата опера ли ще ми припомня и ще ми отваря очите за хубостта или за усмивката на оная жена, все ще ми припомня за нещо. Пък колкото и да е непрактично, аз ще виждам все с него да си вървя!
Камъче в обувката
Абе, от няколко дни насам чувствам, че някакво камъче се е настанило в обувката ми. И като заедно съм с него, пък все с него вървя, чувствам го и малко ми убива, но ми се коства, че то неслучайно е попаднало там. Как да го кажа по-ясно? Странното е това, че обувките ми са доста високи – в случай че някой абориген, който върви необут ги види, ще каже, че са високи колкото неговата барака. А на някоя мравка ще ѝ се сторят моите обувки необозрими кули, извисяващи се до облаците, стигащи може би чак до техния мравчен господ. Ако мравките имат вяра в господ. Та, толкоз са високи тия обувки, че някак невероятно ми се коства това камъче току-тъй да е попаднало в тях.
Дали се е материализирало от дълбините на самата сърцевина на тая черна, висока обувка, аз мога единствено да допускам. Защото съществуват едни такива пространства в нашия обичай, където постоянно попадат неща, за които в никакъв случай не би могъл да си отговориш по какъв начин са се озовали там. Говоря освен за вътрешността на обувките ни, приказвам и за пространствата в диваните ни, където освен стотинки и моливи падат, освен запалки и остарели фасове, ами и доста мемоари, доста мигове от нашия живот и цели дългосвирещи истории попадат там, сред цепнатините на диваните. И като ги намерим, все се чудим по кое време и по какъв начин сме ги изтървали. Има и доста мистерии в нашия обичай, като случая с изчезналия от чифтовете чорап. Майка му остаряла, по какъв начин се случва по този начин, че единият чорап все някъде върви? Бяга ли тоя чорап от нас и какво прави той в свободното си време? Това са все въпроси, на които човечеството занапред ще търси отговор.
Сигурен съм, че има още доста други работи в нашето всекидневие, които крият секрети и все ми се коства, че тия секрети неизбежно са свързани с нашето персонално съществуване. Наистина имам вяра, че доста от нашите животи изпадат от джобовете и чантите ни и се скатават някъде – може и под хладилника. Виж това е друго едно място, където могат да се крият частици от нас самите, пък ние и да не допускаме това, с цел да можем, в случай че е писано, да ги намерим и дълго да се дивим, когато тия късчета още веднъж попаднат в ръцете ни.
Та, все с това камъче си вървя. И към този момент считам, че то нещо ми припомня, нещо упорства аз да се сетя или схвана – дали за себе си, дали за него, не знам. Пък и благо ми стана това камъче. И не дръзвам да го изхвърля от обувките си. Не дръзвам да ги обърна с главата надолу, да го ритна това камъче и да го запратя вечно в небитието. Може да се каже, че дори се привързах към него. Абе, едно камъче в обувките, брей, по какъв начин не ти убива? – ще надигнат глас практичните хора. Ама те, практичните хора, рядко схващат каквото и да било, въпреки че сигурно знаят къде вървят чорапите им. Пък и техните чорапи в никакъв случай не се губят и те вървят постоянно с идентични чорапи. А на нас, на мен и моите хора, постоянно ни се е случвало да вървим с разнообразни чорапи. И би трябвало да кажа, че това се трансформира в един дребен карнавал. Ходим ние като клоуни, тъй като какво друго сме, с изключение на едни тъжни клоуни, неприятни в своята работа, леко махмурлии от предния ден; какво друго сме, в случай че не клоуни? Сериозни хора би трябвало да сме, незабавно ще каже практичния човек, пък се надявам, да се откри някой да му удари един в муцуната, че към този момент ми идва нанагорно да го чувам!
И както ми е благо камъчето, през днешния ден излизах отново с него. През нощта някак бях не запомнил, че е там, само че то не се забави да ми се обади и да каже: ето ме и мене, отново съм тука, в дълбините на високите ти обувки; въргалям се по всички страни и това може малко да те нервира, но в случай че ми позволиш, ще заема такова място, където единствено ще знаеш, че участвам, пък няма да ти преча. И в действителност, то си намира някакво негово си място и си стои там, и безшумно си тананика своята камъчена мелодия. И все по този начин с нея си вървим дружно, нали, аз с моята мелодия, то – с неговата.
А пък през днешния ден толкоз хубаво се чува песента на врабците! Едно такова бяло е. Сутринта слънцето изгря и озари побелялата земя – хубавата, побеляла, снежна земя, която като е натрупал сняг, скрива от погледите ни отвратителната сивота на града. Макар че сивотата в никакъв случай не си отива – тя отново си е под обувките ни, под камъчетата в обувките ни. Ама не можем единствено нея да гледаме. Дай ни малко въздух, дай ни опция да подишаме на мира, да се порадваме на снежния пейзаж! – снежният пейзаж, огласян от песента на врабците, които толкоз ловко дирижират и пеят, че трансформират снежната картинка в една добре написана и добре изпълнена опера.
И както ходя по един стръмен хълм, нагоре ходя, - пък нали цялостен живот все тия баири се опитваме да изкачваме, с цел да можем след това да слезем от тях и да изкачваме други, - сърцето стартира по-усърдно да работи и целият се трансформирам в свежа мощ, в сила, и топло ми става, и от ден на ден се усмихвам, и се любувам на тая опера, която звучи в ушите ми.
Пък стартирам да мятам взор по околните дървета и като че за първи път (а би трябвало да кажа, че всеки ден минавам по тоя баир), като че за първи път виждам, че на всяко дърво се мъдри фотографията на друг човек. Всеки човек си е взел по едно дърво за себе си. И къде ухилен, къде сериозен, къде малко печален или отегчен може да е тоя човек, припомня, че се е споминал еди-кога-си. И под фотографията му – думи от фамилията, от близките; пишат хората, че им липсва индивида и че се надяват да е стигнал там, където би трябвало да е стигнал. Бяха ми казвали, че една особена страна на България били некролозите. Другаде нямало. Не знам дали е по този начин, но си припомням думите на прабаба ми, която настояваше никаква фотография да не ѝ се поставя на некролога, с цел да не плашела с муцуната си, както споделяше тя, минувачите.
Брей, за първи път ли ги виждам тия отминали животи по дърветата? Чудя се и се допитвам до камъчето в обувката. А то, наследило сериозността на великите планини и скали, мълчи и нищо не споделя. Какво като е малко камъче, то е роднина на големите скални масиви – мълчи си и не продумва.
И не мога да схвана какво значи това, че тъкмо в тоя миг, измежду бял ден, в тая прелестна януарска заран, аз виждам отминалите животи да припомнят за себе си. Една усмивка на една жена остава в съзнанието ми и дълго си мисля за тая усмивка – по какъв начин може би дамата е схванала нещо значимо за нашето като че в никакъв случай неспиращо да каканиже съществуване и по тази причина е решила да прекара времето си на земята все с тая усмивка. И тя не е лекомислена, да кажеш, тя е ведра и някак огряна – от обич, от религия, все от такива работи.
И се чудя дали и ние по този начин прекарваме времето си на земята или го прекарваме в обезсърчение и безбожничество. Няма да е добре това, коства ми се. И тук би трябвало да вмъкна едни доста хубави думи, които научих от един поп. Той твърдеше, че всякога, когато се отчайваме, ние накърняваме Бога, накърняваме и личните си животи. Казваше, че е грях да живееш в обезсърчение, тъй като по този начин не оценяваш уместно безкрайния подарък, който ти е даден – човешкият живот.
Мислиш ли и ти по този начин, камъче? Пак се пробвам да го хвана импровизирано, но мълчи дяволът! И се сещам, че това може да е и самия демон и да ми цялостни главата с нелепости, да ме разсейва от същинската картинка, която е към мен. Но колкото и истина да има в гледките на бедност, изпаднали животи, неналичието на добрина, озверялото време, алчните дребни душици и злосторници, толкоз истина има, коства ми се, и в онази усмивка на дамата. Всичко е въпрос на това в кое ние ще изберем да повярваме. И в никакъв случай не би трябвало прекомерно да се фиксираме нито върху едното, нито върху другото.
Избирам да имам вяра, че камъчето не е никакъв демон, а нещо, което е персонално за мене и е поставено тука да ми припомня – за птичата опера ли ще ми припомня и ще ми отваря очите за хубостта или за усмивката на оная жена, все ще ми припомня за нещо. Пък колкото и да е непрактично, аз ще виждам все с него да си вървя!
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ