Добре дошли в Сакура - магическо убежище, което се появява само с цъфтежа на вишните
Добре пристигнали в книжарница „ Сакура “ - магическо леговище за феновете на книги, което се появява единствено по време на късия сезон на цъфтежа на вишните. Място, прикрито от очите на света, пред което се извисява плачеща вишна, ръководеща времето и подаряваща чудеса.
Сгушена измежду облак от нежни цветове, тя е кей за всеки, който носи в сърцето си спотаена горест, шепот на страдание или тежестта на предишното. Сред старинния сексапил на книжарницата и успокояващия мирис на прясно сварено кафе, Сакура - тайнствената млада собственичка, и нейната трицветна котка Кобако, търпеливо чакат идването на хора, нуждаещи се от разтуха и излекуване.
Разказана в границите на четири сезона, историята ни среща с разнообразни гости. Всеки от тях държи книга, която се трансформира в мост сред предишното и сегашното и води към осъзнаване, приемане и вътрешен мир. Защото в „ Сакура ” магията живее безшумно, подготвена да обгърне всеки, който се осмели да я потърси.
Такуя Асакура е японски публицист, прочут със своите завладяващи истории и богати, многопластови облици. Роден е в Сапоро през 1966 година и е приключил университет в Токио. Творбите му постоянно изследват тематиките за изцелението и прераждането, а характерният жанр на писане му печели фенове в доста страни.
През 2002 година той става първият притежател на огромната премия за престъпна литература Kono Mystery ga Sugoi. Асакура се изявява и като преводач.
Представяме ви фрагмент от " Книжарницата, над която вишната бди ", Такуя Асакура, издателство " Ера ":
Пролог
Книжарницата се намираше на място, прикрито от очите на света.
Там се бе спуснала гъста мъгла – нито бяла, нито сива. Сградата бе обградена от всички страни с плет от грижливо подрязани шубраци. Странно за какво, единствено това заградено пространство оставаше изцяло изчистено от мъглата. Тя сякаш се отдръпваше от него. Сякаш по някаква причина трябваше да стои настрани.
В центъра на този терен имаше остаряла дървена постройка. На върха на зеления ѝ триъгълен покрив стоеше бронзов ветропоказател: петел, закривен обратно, с изпъчени гърди и необятно отворена човка към небето. Но кукуригането, което щеше да укаже часа, по този начин и не настъпи.
В градината, която водеше към вратата на книжарницата, растеше плачеща японска вишна. Изглеждаше доста остаряла, издигаше се задоволително високо, с цел да се надвесва над ветропоказателя на покрива. Висящите гъсти клони бяха отрупани с разцъфнали цветове. Странно дърво. Не беше пъстро като дъгата, само че с приближаването към земята, цветовете ставаха все по-ярки и наситени – от чистобяло през светлорозовото на вид Йошино до яркорозовото на вид Канхи. Смесица от всички нюанси на алено, прасковено и розово, за които човек можеше да се сети.
От време на време вятърът разклащаше клоните, разбъркваше белите, бледочервените и бледорозовите листенца и ги трупаше пред книжарницата в комплициран мраморен килим. Тук-там даже се бяха образували купчини.
Внезапно звънецът иззвъня и вратата се отвори, разпилявайки цветчетата. На прага се появи запъхтяна госпожица. Носеше добре скроена бяла блуза и виненочервен сукман. Беше излязла да постави табела. Дъска, черна и от двете страни, задоволително огромна, с цел да я придвижва мъчно самичък човек. Но върху нея нямаше и диря от меню или нещо сходно. Само името на магазина с огромни дебели букви от бял и червен тебешир. То беше Сакура. Вероятно носеше името на дървото, което растеше начело. Или пък по този начин се споделяше девойката и книжарницата беше нейна, само че на пръв взор изглеждаше прекомерно млада, с цел да е шефка или собственичка.
Щом остави дъската, девойката се протегна и изчезна назад в постройката. След малко се върна с метла. Зае се деликатно да мете цветчетата по късата пътечка, водеща от дъската до оплитам, и грижливо ги събра отляво и отдясно. Тогава тъкмо пред нея тихо се отрониха не цветчета, а три цъфнали клончета. Изненадана, девойката подвигна взор към вишната.
– Какво? Днес са три клончета?
Разбира се, вишната не отговори. Но девойката пъхна метлата под мишница с дълбокосмислен взор, взе цъфналите клони и още веднъж се прибра назад вътре.
В магазина, кондензиран с аромата на кафе, девойката се насочи право към мивката. Ловко отряза основата на всеки клон с цветарска ножица, уви отрязаните краища с навлажнена кърпичка, постави тънка хартия от горната страна и ги обгърна с ластик. След това ги отдели в огромни вази.
– Готово – промърмори сякаш на себе си и излезе от кухнята, с цел да огледа. Изглежда, преценяваше къде да сложи вазите.
Също както извън, вътрешното пространство излъчваше типичната атмосфера на кафене – всичко беше в дървеснокафяв цвят. Девойката извади стълба и стартира да украсява стените и колоните с вишневите клончета, които беше донесла. Всъщност в близост към този момент имаше още сходни такива, които разкрасяваха мястото. Преливащите нюанси от бяло към алено придаваха оживеност. Украсяването с вишневи клончета очевидно беше нормален табиет на девойката.
След като завърши с клонките, тя измете разпръснатите по пода цветчета и забърса няколко места с влажна забрадка. Готвеше се за отваряне. В последна сметка поспря, постави едната си ръка на кръста, подвигна другата и избърса чело с кокалчето на китката си. После погледна към масата до себе си, изсумтя и промърмори:
– Ей, знаеш ли, сега в действителност не бих отказала да ми удариш едно рамо. Разбираш ли?
На мястото, към което се беше обърнала, имаше трицветна котка. Само че не беше японска – козината ѝ изглеждаше прекомерно дълга. Седеше обичайно с прибрани лапи и не мърдаше, след това леко отвори очи при думите на девойката. Първо изпъна предните си лапи напред и повдигна задните си елементи, с цел да разтегне цялото си тяло. След това се претърколи наляво, озова се на половина по тил и разтвори предните си лапи към девойката. Сякаш питаше: „ Така ли? “.
– Не, Кобако, въобще нямах поради това – сряза я девойката. За момент котката остана по този начин, след това седна и върна първичната си позиция. Вратът ѝ бе наобиколен с кафява кожена каишка, на която имаше пришита табелка с надпис „ Коубако “.
Девойката отмести взор от котката и се насочи към системата от тонколони. Тя също беше направена главно от дърво. Наведе се леко, включи усилвателя и уредбата се пробуди с леко жужене. Отгоре имаше грамофон с плоча. Яркочервеният етикет в центъра изпъкваше в мощен контрастност с черната ѝ повърхнина.
След като ревизира с пръст дали иглата на грамофона е сложена вярно, девойката безмълвно натисна стартовия бутон. Плочата стартира да се върти и рамото се надигна. Последва изпукване, изскръцване два пъти, разнесе се отдалечен чудноват темп на дребен тъпан, който последователно като че ли стартира да се доближава. Беше в темп с включени триоли, размер три четвърти. Такъв рядко се чуваше.
Към този характерен темп се насложи флейта, която придаде на мелодията величествена грациозност и екзотичност. Беше „ Болеро “ на Равел. Композиция с изчистена конструкция, в която две съществени мелодии се повтарят непрекъснато, до момента в който инструментите се сменят поредно и творбата последователно построява своята кулминационна точка. През цялото време ритъмът, кондензиран с триоли, поддържа цялото звучене.
Девойката слушаше флейтата със удовлетворение, застанала с ръце на хълбоците си, след това се обърна с тил към уредбата и стартира да се върти, като че ли танцуваше в ритъма на „ Болеро “. От друга страна, котката не помръдна даже с мустак.
По всички стени, като се изключи тези на кухнята, бяха ситуирани книжни лавици. Някои се намираха тъкмо над масите. Различаваха се по височина и широчина, само че имаха същата дървесина като при масите и уредбата. Липсата на уеднаквяване обаче евентуално се дължеше на книгите по тях – с разнообразни размери и цветове.
Девойката спря пред един от рафтовете, наблюдава подредените гръбчета, като деликатно държеше пръста си на към сантиметър от книгите – първо от дясно наляво, след това от ляво надясно, като че ли търсеше нещо. „ Приказка до безкрайност “ и „ Под свода на цъфтящите вишни “, „ Разговор в мрака “ и „ Стъклената менажерия “, „ Двойната Лотхен “, „ Животът и мненията на Тристрам Шанди, благородник “, „ Врява и безумие “, „ Сънища от 10 нощи “ – всички бяха художествена литература, само че доста се различаваха съгласно формата и целевата възраст. Тук-там се виждаха и огромни илюстровани книги.
Устните на девойката незабелязано се задвижиха и тя заприказва като че ли на себе си:
„... по-плътни от духовата музика на следобеда,
се леят парченца кехлибар.
Жлъчта на гнева и неговата синева... “
Сякаш рецитираше някакви стихове. Явно ги беше запомнила наизуст. Или пък въобще не забелязваше, че ги произнася на глас.
Мелодията на „ Болеро “ към този момент се изпълняваше от тромбон. От другата страна на входната врата цветчетата танцуваха тихо и отразяваха бялата слънчева светлина.
– Кажи ми, Кобако, коя да избера през днешния ден? – обърна се тя към котката, като понякога спираше и нежно поставяше пръсти върху гръбчетата на книгите.
Всеки път се обръщаше към котката, само че тя въобще не помръдваше. Това се повтори няколко пъти, до момента в който най-после девойката се отхвърли и мина към идващия рафт, а по-късно се реалокира до трети.
Пръстите ѝ допряха един малко по-голям том, когато Кобако най-сетне отвори едното си око и малко измяука.
– Този ли?
Котката подвигна глава, отвори необятно очи и наблюдава посоката, в която девойката беше насочила взор. Красивите ѝ черни зеници също се уголемиха в символ на удостоверение.
Девойката извади книгата, разтвори я с страхопочитание пред лицето си и се прокашля един път демонстративно.
Книгата, която държеше, беше „ Малкият принц “.
С малко по-превзет звук от преди, стартира да чете, а звънливият ѝ глас отекна ясно из магазина.
„ За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди... Те всички ще бъдат твои приятелки. “
Докато продължаваше да чете, девойката и трицветната котка, седнала с прибрани лапи, стояха една против друга и се поглеждаха. Всеки път, когато девойката прелистваше страниците, котката сговорчиво мърдаше мустаци и мигаше постепенно. Отвън, през най-големия квадратен прозорец на книжарницата, цветчетата не спираха своя изящен танц. „ Болеро “ продължаваше да се чува.
Музикалните принадлежности се сменяха, но повтаряха същата мелодия.
Корица Издателство " Ера "
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Сгушена измежду облак от нежни цветове, тя е кей за всеки, който носи в сърцето си спотаена горест, шепот на страдание или тежестта на предишното. Сред старинния сексапил на книжарницата и успокояващия мирис на прясно сварено кафе, Сакура - тайнствената млада собственичка, и нейната трицветна котка Кобако, търпеливо чакат идването на хора, нуждаещи се от разтуха и излекуване.
Разказана в границите на четири сезона, историята ни среща с разнообразни гости. Всеки от тях държи книга, която се трансформира в мост сред предишното и сегашното и води към осъзнаване, приемане и вътрешен мир. Защото в „ Сакура ” магията живее безшумно, подготвена да обгърне всеки, който се осмели да я потърси.
Такуя Асакура е японски публицист, прочут със своите завладяващи истории и богати, многопластови облици. Роден е в Сапоро през 1966 година и е приключил университет в Токио. Творбите му постоянно изследват тематиките за изцелението и прераждането, а характерният жанр на писане му печели фенове в доста страни.
През 2002 година той става първият притежател на огромната премия за престъпна литература Kono Mystery ga Sugoi. Асакура се изявява и като преводач.
Представяме ви фрагмент от " Книжарницата, над която вишната бди ", Такуя Асакура, издателство " Ера ":
Пролог
Книжарницата се намираше на място, прикрито от очите на света.
Там се бе спуснала гъста мъгла – нито бяла, нито сива. Сградата бе обградена от всички страни с плет от грижливо подрязани шубраци. Странно за какво, единствено това заградено пространство оставаше изцяло изчистено от мъглата. Тя сякаш се отдръпваше от него. Сякаш по някаква причина трябваше да стои настрани.
В центъра на този терен имаше остаряла дървена постройка. На върха на зеления ѝ триъгълен покрив стоеше бронзов ветропоказател: петел, закривен обратно, с изпъчени гърди и необятно отворена човка към небето. Но кукуригането, което щеше да укаже часа, по този начин и не настъпи.
В градината, която водеше към вратата на книжарницата, растеше плачеща японска вишна. Изглеждаше доста остаряла, издигаше се задоволително високо, с цел да се надвесва над ветропоказателя на покрива. Висящите гъсти клони бяха отрупани с разцъфнали цветове. Странно дърво. Не беше пъстро като дъгата, само че с приближаването към земята, цветовете ставаха все по-ярки и наситени – от чистобяло през светлорозовото на вид Йошино до яркорозовото на вид Канхи. Смесица от всички нюанси на алено, прасковено и розово, за които човек можеше да се сети.
От време на време вятърът разклащаше клоните, разбъркваше белите, бледочервените и бледорозовите листенца и ги трупаше пред книжарницата в комплициран мраморен килим. Тук-там даже се бяха образували купчини.
Внезапно звънецът иззвъня и вратата се отвори, разпилявайки цветчетата. На прага се появи запъхтяна госпожица. Носеше добре скроена бяла блуза и виненочервен сукман. Беше излязла да постави табела. Дъска, черна и от двете страни, задоволително огромна, с цел да я придвижва мъчно самичък човек. Но върху нея нямаше и диря от меню или нещо сходно. Само името на магазина с огромни дебели букви от бял и червен тебешир. То беше Сакура. Вероятно носеше името на дървото, което растеше начело. Или пък по този начин се споделяше девойката и книжарницата беше нейна, само че на пръв взор изглеждаше прекомерно млада, с цел да е шефка или собственичка.
Щом остави дъската, девойката се протегна и изчезна назад в постройката. След малко се върна с метла. Зае се деликатно да мете цветчетата по късата пътечка, водеща от дъската до оплитам, и грижливо ги събра отляво и отдясно. Тогава тъкмо пред нея тихо се отрониха не цветчета, а три цъфнали клончета. Изненадана, девойката подвигна взор към вишната.
– Какво? Днес са три клончета?
Разбира се, вишната не отговори. Но девойката пъхна метлата под мишница с дълбокосмислен взор, взе цъфналите клони и още веднъж се прибра назад вътре.
В магазина, кондензиран с аромата на кафе, девойката се насочи право към мивката. Ловко отряза основата на всеки клон с цветарска ножица, уви отрязаните краища с навлажнена кърпичка, постави тънка хартия от горната страна и ги обгърна с ластик. След това ги отдели в огромни вази.
– Готово – промърмори сякаш на себе си и излезе от кухнята, с цел да огледа. Изглежда, преценяваше къде да сложи вазите.
Също както извън, вътрешното пространство излъчваше типичната атмосфера на кафене – всичко беше в дървеснокафяв цвят. Девойката извади стълба и стартира да украсява стените и колоните с вишневите клончета, които беше донесла. Всъщност в близост към този момент имаше още сходни такива, които разкрасяваха мястото. Преливащите нюанси от бяло към алено придаваха оживеност. Украсяването с вишневи клончета очевидно беше нормален табиет на девойката.
След като завърши с клонките, тя измете разпръснатите по пода цветчета и забърса няколко места с влажна забрадка. Готвеше се за отваряне. В последна сметка поспря, постави едната си ръка на кръста, подвигна другата и избърса чело с кокалчето на китката си. После погледна към масата до себе си, изсумтя и промърмори:
– Ей, знаеш ли, сега в действителност не бих отказала да ми удариш едно рамо. Разбираш ли?
На мястото, към което се беше обърнала, имаше трицветна котка. Само че не беше японска – козината ѝ изглеждаше прекомерно дълга. Седеше обичайно с прибрани лапи и не мърдаше, след това леко отвори очи при думите на девойката. Първо изпъна предните си лапи напред и повдигна задните си елементи, с цел да разтегне цялото си тяло. След това се претърколи наляво, озова се на половина по тил и разтвори предните си лапи към девойката. Сякаш питаше: „ Така ли? “.
– Не, Кобако, въобще нямах поради това – сряза я девойката. За момент котката остана по този начин, след това седна и върна първичната си позиция. Вратът ѝ бе наобиколен с кафява кожена каишка, на която имаше пришита табелка с надпис „ Коубако “.
Девойката отмести взор от котката и се насочи към системата от тонколони. Тя също беше направена главно от дърво. Наведе се леко, включи усилвателя и уредбата се пробуди с леко жужене. Отгоре имаше грамофон с плоча. Яркочервеният етикет в центъра изпъкваше в мощен контрастност с черната ѝ повърхнина.
След като ревизира с пръст дали иглата на грамофона е сложена вярно, девойката безмълвно натисна стартовия бутон. Плочата стартира да се върти и рамото се надигна. Последва изпукване, изскръцване два пъти, разнесе се отдалечен чудноват темп на дребен тъпан, който последователно като че ли стартира да се доближава. Беше в темп с включени триоли, размер три четвърти. Такъв рядко се чуваше.
Към този характерен темп се насложи флейта, която придаде на мелодията величествена грациозност и екзотичност. Беше „ Болеро “ на Равел. Композиция с изчистена конструкция, в която две съществени мелодии се повтарят непрекъснато, до момента в който инструментите се сменят поредно и творбата последователно построява своята кулминационна точка. През цялото време ритъмът, кондензиран с триоли, поддържа цялото звучене.
Девойката слушаше флейтата със удовлетворение, застанала с ръце на хълбоците си, след това се обърна с тил към уредбата и стартира да се върти, като че ли танцуваше в ритъма на „ Болеро “. От друга страна, котката не помръдна даже с мустак.
По всички стени, като се изключи тези на кухнята, бяха ситуирани книжни лавици. Някои се намираха тъкмо над масите. Различаваха се по височина и широчина, само че имаха същата дървесина като при масите и уредбата. Липсата на уеднаквяване обаче евентуално се дължеше на книгите по тях – с разнообразни размери и цветове.
Девойката спря пред един от рафтовете, наблюдава подредените гръбчета, като деликатно държеше пръста си на към сантиметър от книгите – първо от дясно наляво, след това от ляво надясно, като че ли търсеше нещо. „ Приказка до безкрайност “ и „ Под свода на цъфтящите вишни “, „ Разговор в мрака “ и „ Стъклената менажерия “, „ Двойната Лотхен “, „ Животът и мненията на Тристрам Шанди, благородник “, „ Врява и безумие “, „ Сънища от 10 нощи “ – всички бяха художествена литература, само че доста се различаваха съгласно формата и целевата възраст. Тук-там се виждаха и огромни илюстровани книги.
Устните на девойката незабелязано се задвижиха и тя заприказва като че ли на себе си:
„... по-плътни от духовата музика на следобеда,
се леят парченца кехлибар.
Жлъчта на гнева и неговата синева... “
Сякаш рецитираше някакви стихове. Явно ги беше запомнила наизуст. Или пък въобще не забелязваше, че ги произнася на глас.
Мелодията на „ Болеро “ към този момент се изпълняваше от тромбон. От другата страна на входната врата цветчетата танцуваха тихо и отразяваха бялата слънчева светлина.
– Кажи ми, Кобако, коя да избера през днешния ден? – обърна се тя към котката, като понякога спираше и нежно поставяше пръсти върху гръбчетата на книгите.
Всеки път се обръщаше към котката, само че тя въобще не помръдваше. Това се повтори няколко пъти, до момента в който най-после девойката се отхвърли и мина към идващия рафт, а по-късно се реалокира до трети.
Пръстите ѝ допряха един малко по-голям том, когато Кобако най-сетне отвори едното си око и малко измяука.
– Този ли?
Котката подвигна глава, отвори необятно очи и наблюдава посоката, в която девойката беше насочила взор. Красивите ѝ черни зеници също се уголемиха в символ на удостоверение.
Девойката извади книгата, разтвори я с страхопочитание пред лицето си и се прокашля един път демонстративно.
Книгата, която държеше, беше „ Малкият принц “.
С малко по-превзет звук от преди, стартира да чете, а звънливият ѝ глас отекна ясно из магазина.
„ За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди... Те всички ще бъдат твои приятелки. “
Докато продължаваше да чете, девойката и трицветната котка, седнала с прибрани лапи, стояха една против друга и се поглеждаха. Всеки път, когато девойката прелистваше страниците, котката сговорчиво мърдаше мустаци и мигаше постепенно. Отвън, през най-големия квадратен прозорец на книжарницата, цветчетата не спираха своя изящен танц. „ Болеро “ продължаваше да се чува.
Музикалните принадлежности се сменяха, но повтаряха същата мелодия.
Корица Издателство " Ера " Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ