Думите принадлежат на един от най-противоречивите творци не само във

Робърт Мейпълторп: да възмутиш света и да превърнеш фотографията в изкуство

Думите принадлежат на един от най-противоречивите създатели освен във фотографията, а в изкуството като цяло. Робърт Мейпълторп е създател в цялостния смисъл на тази дума. Творбите му смущават, отвращават, възбуждат, доставят естетическа приятност. Те са покана към фена. Покана да влезе в личното си схващане, ключ към което могат да бъдат най-различни неща. Бяла кала под светлината на прожектора. Двама мъже в садо-мазо режисура. Издути мъжки панталони. Пати Смит от времето преди да бъде звезда. Изабела Роселини, излъчваща по едно и също време италиански съблазън и шведска безчувственост. Робърт Мейпълторп е фотографът, който снима с обектива си това, което мнозина в никакъв случай не признават пред себе си, че имат или желаят. И остава вечен.

В своето творчество Мейпълторп се стреми към едно нещо в своята работа: хубостта. Обектива му улавя стотици мускули, лъскава плът, кожа, коса, тъкани, цветя и фалоси и ги обгръща в блясъка на изкуството.

Робърт Мейпълторп е роден на 4 ноември 1946 година в Куйнс, Ню Йорк в фамилията на отдадени католици. Баща му е електроинженер, а майка му – стопанка. Има трима братя и две сестри. По-късно сестра му споделя, че децата са имали типичното детство през 50-те години. Скачат на въже, играят със съседските деца, откакто бащата се прибере от работа всички сядат дружно за вечеря. Ваканциите в Кони Айлънд с бабата са най-вълнуващото време на година.

След като приключва гимназия, младият Робърт споделя на родителите си, че желае да учи изкуство. В началото бащата е твърдо срещу, употребявайки обичайния мотив, че актьор къща не храни, само че по-късно се съгласява при едно изискване. Синът му би трябвало да учи в института „ Прат “, където самият той е приключил инженерство. Година по-късно Робърт, млад и цялостен с фантазии, отпътува да учи и в този миг връзката му със фамилията се трансформира дефинитивно. В остатъка от живота си той съвсем няма да поддържа връзка с тях. Това ще се промени в последните месеци от живота му.

Времето, в което Мейпълторп учи в института, е решаващо за целия му по-нататъшен живот. Това се случва в средата на 60-те години, когато Америка претърпява гражданска война в поп културата. Битниците са положили основите, на които в този момент стъпват хипитата и цялата контракултура на 60-те. От образцов католик, Мейпълторп става част от новата различна среда. Запознава се с опиатите и с дългогодишната си другарка Пати Смит. По това време тя към момента не е известна певица и сред двамата се заформя доста мощно другарство. Двамата имат толкоз общи черти: идват от фамилии, в които не са се чувствали на място, връстници са, не са уверени в сексуалността си и са захласнати от концепцията за славата.

В края на 60-те и началото на 70-те се счита двамата имат връзка като се стига до там фамилията на Мейпълторп да има вяра, че двамата са женени. Такова нещо, несъмнено, не е правилно, защото по това време бъдещият фотограф е наясно с обстоятелството, че е гей. Отписва се от университета в последната година и по този начин и не приключва висшето си обучение. Чакат го по-големи дела…

Малко по-късно, през 75-та, Мейпълторп ще фотографира Пати за обложката на нейния първи албум и това ще бъде началото на две огромни кариери, всяка в своята област.

Първите си фотографии Робърт стартира да снима в края на 60-те, употребявайки фотоапарат „ Полароид “, подарен му Джон Маккендри – един от първите му любовници. Той е куратор в отдела по снимка на музея „ Метрополитън “ и с изключение на любовни милувки, обществени контакти и камера, дава на Мейпълторп достъп до скритите фотографски съкровища на отдела по снимка. Робърт има мощно предпочитание да познава всички значими фигури на деня и съумява със своята словоохотливост да се впише в арт средите на града.

Снимки: © Robert Mapplethorpe Foundation

През 1972 година Джон Маккендри среща Робърт с кураторът Сам Уагстаф. Вторият по това време е в 50-те си години, има извънредно сполучлива кариера и си търси млад актьор, който да покровителства. При едно пътешестване до парадайса за гей общността по това време, Fire Island, Уагстаф вижда фотография, направена от Робърт и бързо намира това, което търси. До края на живота си, Уагстаф ще бъде до Мейпълторп, макар многочислените полови случки. Той му купува хубава фотографска техника и също по този начин и апартамент в Манхатън, в който фотографът да работи и да живее.

Уагстаф е и индивидът, който се заема да бъде наставник и управител на Мейпълторп и му оказва помощ да утвърди името си като фотограф. Запознава го с най-влиятелните персони от арт кръга на Ню Йорк и му оказва помощ да прави изложения. Първата си галерия Мейпълторп реализира през 1973 година Основният обект на фотографиите му са близки другари, краткотрайни сътрудници и известни персони от американския елит, на които той прави едни от най-запомнящите се портрети. През 70-те работата му добива известност и буди доста несъгласия поради явното проявление на гей ъндърграунд сцената в Ню Йорк. Мейпълторп я документира и взе участие интензивно в нея. Фотографиите му са мощен удар в лицето на пуританизма на Америка. Няма неразрешени обекти, а фетишизмът е на всички места. Мъже в кожени костюми, издути мъжки панталони, пениси на показ…

Почитателите му го харесват, тъй като бие контра на консерватизма, с който властта желае да обгърне обществото. Робърт Мейпълторп е безспорен декадент и това се харесва на хората, които могат да оказват помощ на кариерата му. Той е паднал ангел, който снима брутални фрагменти, без те да са порнографията. Защото той знае по какъв начин да акцентира на историята… кадър, светлина, подробност – всичко е в естетика.

Противниците му го ненавиждат, тъй като съгласно тях той развращава поколенията и популяризира аморални полезности измежду обществото. Фотографиите му са намирани за възмутителни и гнусни.

Огромният и неутолим полов вкус обаче тласка Мейпълторп към тези елементи на града, в които няма неразрешени неща, а мъжките милувки се случват под формата на удар с камшик… в най-лекия им вид. Според неговия биограф Патриша Морисроу, той има садомазохистични пристрастености и харесва черни мускулести мъже, които постоянно прибира в студиото си след пиво в някой бар. Фотографиите са неговият дневник, в който той разказва систематично половите прекарвания. Твърди се, че самият той се хвалел по какъв начин е правил секс с най-малко хиляда мъже. В студиото му идват всевъзможни мъже, които постоянно влизат и в избрани функции.

Мейпълторп вижда, че хомоеротичната снимка е прекомерно внезапна за публиката. Тя избира да гледа портретите на звезди като Принцеса Маргарет, Мик Джагър, принцеса Глория декор Турн и Таксис и други. Масовият му триумф по-късно се дължи и на фотографиите на цветя: елегантни, студени и постоянно със полови претекстове. И той, както Джорджия О’Кийф, е измежду най-ярките имена в сексуализирането на цветето в изкуството. Хомоеротичният детайл участва на всички места в творчеството му, като забележителна част от фотографиите му са автопортрети.

Около средата на 80-те години Мейпълторп схваща, че е болен от СПИН. По това време към момента не се приказва намерено за болестта и то даже не е изследвано в детайли. Мнозина от приятелите и моделите му са покосени от същата орис, в това число и Уагстаф, който умира през 1987 година Мейпълторп твърди, че се е заразил със СПИН след секс с афроамериканец. Последните две години от живота си, когато изходът е явен и е въпрос на време да се стигне до него, Мейпълторп се посвещава на това да остави името си в историята. Организира изложения, прави редица автопортрети, на които се вижда през какви стадии минава тялото му и също по този начин основава фондация на свое име, която през днешния ден се занимава с филантропична активност, обвързвана с ХИВ и СПИН.

Робърт Мейпълторп умира на 9 март 1989 година Историята му обаче, надалеч не свършва тук.

През лятото същата година независимата пътуваща галерия, озаглавена „ Робърт Мейпълторп: Перфектният миг “ би трябвало да бъде показана във Вашингтон. В нея са показани едни от най-провокативните фотографии от серията „ Х “. За да се организира мероприятието, Фондът за изкуствата на Съединени американски щати отпуска средства на Галерия „ Коркоран “. Четири месеца след гибелта на Мейпълторп сенатор Джес Хелмс завежда дело против Фонда за изкуствата. Скандалът е голям и мнозина се изричат в поддръжка на Хелмс. Но и мнозина не са съгласни със възбраната да бъдат финансирани от страната всевъзможни произведения на изкуството, показващи хомоеротика, садо-мазо и „ субекти, извършващи полови действия “. Изложбата е анулирана и в следствие извършена в друга изложба, финансирана с частни средства. През годините работата на Мейпълторп неведнъж е била атакувана от религиозни организации и такива в протекция на фамилните полезности. Но абсурдът от 89-та провокира голям обществен спор, тъй като в него е намесена и държавната политика по финансиране на изкуствата. Според някои това е предотвратяване от деградиране на обществото, съгласно други – нарушение на свободата на изложение.

Днес, 30 години по-късно, би трябвало да е ясно, коя от двете страни има повече право. Дори да не е, един факт е задоволително красноречи. През цялата 2019 година в музея Гугенхайм в Ню Йорк ще има галерия, включваща цялото творчество на фотографа в чест на 30 години от гибелта му. А цената на творбите му през днешния ден възлиза на над 40 млн. $.

Мнозина биографи и изкуствоведи са на мнение,че хомоеротичните, садомазохистични фотографии са върхът в творчеството на Мейпълторп и неговият максимален принос към фотографията. Дали е по този начин, не е несъмнено, поради автопортретите и цветята, които са също знаков детайл от работата му.

Каквито и несъгласия да е пораждало творчеството на Мейпълторп през годините точно той е един от фотографите, убедили търговците на произведения на изкуството, че фотографията има същата стойност като живописта, скулптурата и всички останали жанрове. Именно той остава като едно от най-ярките имена във фотографията от ХХ век, което продължава да бъде обект на удивление.