Книгата ~ Любомир ЛЕВЧЕВ
Думите мислят, че съм задремал.
Книгата пада от ръката ми,
както пада птица
от обаян клон.
Но не пада на пода,
с цел да не смачка сенките,
нито на небето,
с цел да не изрони звездите.
И аз
към този момент не чета
всичко това.
Аз единствено следя
по какъв начин някаква книга пада
от ръката на някакво
преуморено човечество.
И остава да плува разперена
като космонавт в безтегловност,
пеещ за някаква Родина...
А тя – чува и знае.
Тогава ти, скъпа, се присягаш
от другата страна на нещата
и загасяш смисъла
с шепот:
– Искаш ли нещо друго?
Друг сумрак?
Друг полусън?
Друга... книга?
– Искам, несъмнено!
Но какво е книгата без обич?
Хората желаят обич.
И не полу, а цялата.
Дори, в случай че е тъжна.
Дори, в случай че е безнадеждна.
Хората желаят обич.
И аз желая.
Искам да я прочета.
Искам да те прочета
до края.
2009 година
