Думи за Пеньо Пенев, отишъл си от този свят в

Думи за Пеньо Пенев, отишъл си от този свят в ранната заран на 27 април 1959 година, останал вечно на 28… Думи на поета, белетриста, есеиста и надарен художник Иван ДАВИДКОВ от неговия дневник, част от книгата „ Кафенето на клоуните “.

(Иван Давидков)

Дневник 1989 година

♥ Лебедова ария - наистина има такива мигове в човешкия живот…

Прочетох в „ Лит. фронт “ публикация „ Носталгично за Пеньо Пенев “. Авторът, напълно в стила на ученическите съчинения, повтаря познати неща и вместо да изтъкне, че времето на лозунгите и на бодрячеството е попречило на тоя стихотворец да се вдълбочи в истината и драмата (като се изключи поемата „ Дни на инспекция “ и цикъла стихове от Добруджа), възславя неговите към този момент останали без ехтене, стихотворни кънтежи и афишира поезията му за предтеча на преустройството.

Аз познавам Пеньо Пенев още от появяването му в София. Виждал съм го по бедняшките кръчми с Усин Керим и с други фенове на чашката. Той живееше в една квартира на бул. „ Христо Ботев “ с моя нашенец Анастас Стоянов. Там ме е потискала тяхната беднотия и подпрян на масата с трохи и обелки от на ниска цена колбас, съм слушал декларациите на поета от Добромирка. Стиховете му бяха лозунгови, декларативни (така пишехме и ние тогава, само че с прегрешението, че търсехме по някой лиричен образ). Той ги декламираше гръмогласно и те звучаха по-добре от нашите.

Спомням си, че едно лято отидох да прекарам няколко седмици в Ситняково. Заварих там Пеньо Пенев. Беше настанен в една стая, тясна и дълга като кулоар. Аз не бях от неговите компании, не ни свързваха бурни средношни прекарвания и не допусках, като познавах дръпнатия му темперамент, че ще намерим метод да се сближим. Но в почивната станция бяхме единствено двама (по-късно пристигна Климент Цачев) и вечер започнахме да се срещаме и да беседваме. Денем той не се мяркаше на открито - пишеше. Когато се покажеше на двора, изглеждаше изтощен, заплеснат, а в сиво-зеленикавите му очи с изплъзващ се взор долавях паника и болежка. Знаех неговите фамилни и житейски паники и разбирах, че душата му боледува.

Една вечер той ме предложения в стаята си да ми прочете парчета от поемата, над която работеше. Беше толкоз опушено, че не можеше да се диша. На масата имаше огромен пепелник, препълнен догоре с угарки. Поемата се споделяше „ Сто възли “ (по-късно той я преименува „ Дни на инспекция “). Зачете. Очите му се оживиха - засветиха бодро и решително. Къдравата му коса се посипа по челото от ръкомаханията. Той четеше една трагична, изповедна творба, доста друга от другите му стихове. Не можех да отбегна чувството си за театралничене в ония моменти, където той се обявяваше за барабанчик на епохата, където с въглени рисуваше една драма, която ми изглеждаше пресилена. Навярно малко съм познавал сривовете на душата му.

Самоубийството му пристигна, с цел да извиси написаното от поета и да го направи истина…

Излязох на двора. След вмирисаната от тютюна стая ме лъхна рилския ветрец. Колко ясно нощно небе и какъв брой доста звезди! Пеньо Пенев остана в стаята, подпрял лице на дланите си. Раменете му потрепваха, вероятно плачеше.

Страданието го обгръщаше с кълбата от тютюневия пушек.

По-късно научих за трагичната му кончина в хотела на Димитровград.

Избрано от: Кафенето на клоуните, Иван Давидков, изд. Нов Златорог 
Снимка Иван Давидков,