Думи на Протоиерей Александр ШМЕМАН Последният ден преди Великия пост

Думи на Протоиерей Александр ШМЕМАН

Последният ден преди Великия пост е широкоизвестен като " неделя на всеопрощението ". На този ден се четат Христовите думи:  " Ако не простите на индивидите съгрешенията им и вашият небесен Отец няма да елементарни съгрешенията ви. "  (Мат. 6:15) През довечера всеки човек в църквата желае амнистия от другите посредством " ритуала на прошката ", с цел да може да влезе в поста, който е време за ликвидиране, размисъл, рационализиране и примирие със събратята.

Съвестта, скрита надълбоко в нашето схващане, е тази, която поражда скрупули и мощно предпочитание за ликвидиране, коригиране и възобновление. Угризенията са гласът на съвестта. Те са първата стъпка по пътя към изчистването, към желанието да простиш и да ти бъде простено, към самата " неделя на всеопрощението. "

Защо? Защо жаждата за амнистия се появява у нас толкоз мощно сега, в който се разсъни нашата съвест? Отговорът е: тъй като съвестта ни разкрива същността на злото и лъжата, а тя е разлъка, виновност пред другите.

Достоевски е споделил посредством стареца Зосима, че " всеки е отговорен за всичко пред всички ". На пръв взор тези думи наподобяват освен доста пресилени, само че напряко неуместни. " С какво съм отговорен пред другите? " - питат непрекъснато нашият оскърбен разсъдък и нашето външно аз. Що се отнася до " морала ", разсъдъкът ни е податлив да се съгласи, че в действителност по някакъв метод сме отговорни пред някого, само че след това успокоително прибавя, че това е част от живота. Нека позволим на разсъдъка да се съмнява, дано оставим моралът да разсъждава, само че дано да се вслушаме и в съвестта: там някъде надълбоко, надълбоко в нас един спокоен глас споделя толкоз изрично и настоятелно: " Виновен си. " Каква е тази виновност? Не, тя не е за съответни обиди и скарвания, които са съвсем неизбежни, нито пък за елементарни разправии и дребни дрязги. Не. Тази виновност, толкоз изненадваща и явна, произлиза от друго място - от моя личен живот, напълно напоен от нарцисизъм. Следователно виновността е съсредоточена единствено върху мене, другите нямат нищо общо с нея, с изключение на дотолкоз, доколкото са станали единствено едно средство. Любовта им е отровена от вътрешната страна, осакатена от егоизма и като че ли даже и в любовта желаеме да притежаваме обичания единствено за себе си.

Само и само съвестта е тази, която ни разкрива в огромна изясненост света като борба на всеки против всеки. Една борба, която обгръща целия живот изначало до край. Знаейки и чувствайки това, ние започваме да усещаме вътре в себе си истинността на думите на Достоевски: " Всеки е отговорен за всичко пред всички. " Тогава започваме да разбираме и думите на св. Серафим Саровски, който споделя: " Спаси себе си и хиляди към теб ще се спасят. "

" Спаси себе си " значи да се спасим на първо време от първичното иго на разделянето, от този вътрешен бракоразвод с живота и хората, от това умишлено и неумишлено положение на битка, в което живеем.

Да простиш и да ти бъде простено! Това е методът, по който се завръщаме от отчуждението към сближението, от враждебността към любовта. Но да простиш не значи единствено да не забелязваш минусите или даже по-лошо - с едно махване на ръка да отпишеш другите като безнадеждни и незаслужаващи внимание. Прошката не е равнодушие, пренебрежение или цинизъм. Само човек, който е осъзнал с цялата си душа същинския смут от неналичието на обич в света, който е почувствал безкрайната тъга от самотата, на която самичък се е обрекъл заради егоизма си, е кадърен да прости и да бъде простен.

Всичко това е изразено в църковната молитва на неделята на всеопрощението: " Не обръщай лицето си от Твоя наследник, тъй като съм засегнат. " Ето я тази светла горест, която единствена ни дава опция да разберем корена, същността и силата на злото: охладнели сърца, повехнала обич, успех на себеутвърждаването, чийто резултат е изолираност и самотност. Молим се за амнистия, жадуваме да ни бъде простено... Както дребното дете, което е обидило майка си, копнее за изгубения парадайс на нейната обич, по този начин и всеки от нас знае, че унищожаването на злото стартира с обръщането на душата, със смекчаването на сърцето, с жаждата за помиряване. Независимо какъв брой надалеч ни наподобява всичко това от студения и нечовечен живот, в който силата на " груповото " по-скоро утежнява, в сравнение с смекчава човешката самотност, без значение и какъв брой непознато ни се коства това в наше време, истината е, че единствено в силата на съвестта, в жаждата за амнистия и в обръщането на душата можем да открием началото на нашето духовно възобновление.

Из " Църковната година ", превод от британски Весела Митева
Източник:
Картина: The Return of the Prodigal Son, 1773, by Pompeo Batoni