Дойде време и за софийската премиера на дебютния роман на

...
Дойде време и за софийската премиера на дебютния роман на
Коментари Харесай

Николай Терзийски представя първия си роман Отлъчване

Дойде време и за софийската премиера на дебютния разказ на Николай Терзийски - " Отлъчване ". Той ще бъде показан на следващия ден, 6 юли, в Книжен център " Гринуич " в 18:30 ч. 

Книгата и създателят към този момент се срещнаха с читателите си в няколко града и взеха присъединяване във фестивала за градска просвета " София диша ".

Според създателя „ Отлъчване “ е разказ на раздраните връзки и разбърканото като в примес за палачинки време. Роман, който стартира с края на света. И пътува с епохи обратно, към началото. По време на това пътешестване читателят е замесен в лабиринт от истории. Истории за антична обич, за раздели и гибел, за разминавания и неточности, за грехове и предателства; за самотата на единствените деца, за вглъбеността в предишното и за илюзиите на бъдещето, за отхвърлянето на елементарното и търсенето на неповторимото, за оцеляването на духа във времето.

На премиерата ще са издателят Божана Апостолова, писателят Иван Кулеков, редакторът Здравко Дечев и създателят Николай Терзийски.

Терзийски е квалифициран публицист, работи от дълги години в екипа на „ Седем-Осми “. След като основава блога с авторски разкази и есета „ Терзилъци “, който събира над 30 хиляди гости, той взема решение да провокира читателите с един комплициран и многопластов разказ, събрал на страниците си последните два века от българската история.

Ето какво споделя за книгата Иван Кулеков: „ Четенето на „ Отлъчване “ е като кръвопреливане. С всяка страница в читателя навлизат кръвни кафези от различен живот, от друго време, от различен свят, просмукват се в тялото му и стават негов живот, негово време, негов свят. И негова кръв. Има едно изречение, което минава през мозъка, само че засяда като тромб в сърцето:„ Знаем, че сме заложили щастието си, с цел да спасим смисъла си. “ То е в корена на всяка дума в този грубо хубав разказ, сърцето стопира да бие, до момента в който го преглътне, само че след това знае за какво отброява секундите. Единствено изискване човек да одобри историята като своя, е да е от нейната кръвна група. Кръвната група на „ Отлъчване “ на Николай Терзийски е българска и влива мощната си магична сила във възраждащата се българска нематериалност ”.

Откъс от романа " Отлъчване ":

Накрая желая да ти опиша и какво запомних от дядо си Янкул. Този необработен и заплашителен човек, който задуши младежките ми години с безкомпромисния си и злобен темперамент, който мразех до безконечност и единствено тази злоба ме накара да избера специалността си и пътя си в живота, който в този момент лежи в земята, без да съм пролял нито една сълза за него... Същият този дядо Янкул, който кой знае за какво с майка ти взехме решение да посетим една вечер, късно след вечеря, когато се връщахме в София от отмора в Мелник, минавайки около оня ненавиждан за мен град... Този твой прародител тогава отвори вратата на остарялата си триетажна къща и наред с познатата ми до болежка миризма на остаряло изгниващо дърво, на прага ни посрещнаха две големи старешки сълзи. Като тежки капки на ненадейно рукнал от нищото летен дъжд, тези горещи сълзи, излезли от суровите сини очи, вторачени в твоето бебешко личице, се търкулнаха от набразденото му зло лице с волева челюст и тупнаха тежко на прага, напукаха остарелия дървен предел, тътенът от удара им в земята се разнесе като мълния под планинско било, а прагът се натроши на хиляди късчета и се разхвърча по света като огледалото на дявола в „ Снежната кралица “. Като два патрона сълзите се забиха в земята под тази самотна къща, напукаха основите, разклатиха ги, като изригнал изпод вулкан. Къщата, градът, а и целият свят несъмнено щяха да рухнат, в случай че не бяха тези изненадващо протегнали се към теб две старешки ръце, тези ръце, неусещали гальовен ентусиазъм откогато светът светува... само че в този момент и този разпадащ се свят и цялата галактика взеха решение да поспрат, с цел да видят това знамение: тоя злобен и непрогледен дъртак да плаче, протегнал ръце като за лепта, и то към кого... към мен и теб; неутолим да усети бебешката ти топлота и дъха ти на майчино мляко, копнеещ юнашкият ти рев да нахлуе като вихър в полуглухите му, изхабени още от Големия гърмеж уши; бленуващ да запечата завинаги в очите си, тия озлобени от вековете очи, твоя облик, твоите бебешки ръчици, крачета и коса като перушина, цялата теб, по този начин, както аз те гледах преди месеци и желаех да те запомня вечно...

Подадох те. И той те пое непохватно, раздруса те с треперещите си, само че към момента мускулести ръце, ти го погледна с нерешителност и усмивката му породи най-отчаяния и най-мощния ти рев, а ти постоянно плачеше с могъществото на африканските лъвове. Тогава той се засмя с глас, обърна се постепенно с тил към нас, като че ли с майка ти не съществувахме, и потегли с необятна крачка към своето скривалище, миришещо на старинно дърво и остаряла плът. Влязохме след вас и аз затворих зад тила си вратата, която беше постоянно заключена за моите юношески пориви. Той те върна на майка ти и все по този начин, без да споделя нито дума, донесе остаряла бутилка ракия и без да обръща никакво внимание на нашия отвод, наля в чашките и подвигна своята няма наздравица.

Първо взех решение, че разсъдъкът му си е отпътувал като планински сняг под ласката на безмилостния южен лъх на годините, а със себе си е отнесъл и злото му сърце, суровия взор на ястреб, устата, като че ли завършена с един удар на ятаган. Дали знае кой съм аз и коя си ти, дали въобще помни самичък той кой е? Но откакто изпи своята чашка и бързо я изпълни още веднъж, той ме погледна и до момента в който се убеждавах, че старческото перде е угасило злото в погледа му, промърмори:

– Ей, опустех да те чекам, изфиряса ми акъло да ви мислим, срасна ми се устата да траем...

Млъкна, втренчен в теб и майка ти, след това подвигна още веднъж чашата с ракията и я преполови, погледна ме и аз, запазил в сърцето си загатна за страха от този необработен човек, бързо изпих своята ракия. И взех да му приказвам къде отиваме с майка ти, по какъв начин живеем, какво работим... Майка ти също разказваше по нещо, а дядо Янкул като че ли слушаше, местеше очи от мен на майка ти, от нея на теб, само че не реагираше много-много на историите ни. Ти заспа (дали от стрес, или от умора) на ръцете на майка си и дядо ми, напомняйки за покровителствения си манталитет, ви сподели остарялата спалня в къщата и отсъди:

– Ай, лека ви нощ!

Майка ти, която беше възпитана в обич и почитание към по-възрастните хора, ме погледна с въпросително-примирен взор, след което, без да споделя нищо, те остави в спалнята и излезе на открито да донесе сака с облеклата от колата. Не можех да допускам какво сляпо послушание е провокирала у нея репликата на стареца, само че в този момент знам, че тя го е направила поради мен. Усетила е, че довечера значимият съм аз, знаела е, че в никакъв случай повече няма да имам силите да прекрача този ненавиждан предел, с цел да седна до своя ненавиждан дядо. Не знам по чия воля се случи всичко – моя, на майка ти, или на дядо ти, само че аз се оказах самичък на една маса с него, сред нас стоеше бутилката мощна домашна ракия, която намаляваше от час на час, а до момента в който вие спяхте в другата стая, той говореше и гласът му пращеше като остарял грамофон, разкривайки покритите с прахуляк ноти на една прастара симфония.
Източник: offnews.bg


СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР