С нелегалните позиви „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“ трима студенти измиха срама на България
Доц. Стефан Дечев
На 21 септември 1968 година, в една съботна вечер, сред 22.00-23.30 ч. в тъмнината на централните софийски улички се промъква 22 годишният студент по история, втори курс, Едуард Генов. Той минава през „ Шипка “, „ Оборище “ „ Шейново “ „ Сан Стефано “, „ Любен Каравелов “, „ Юрий Венелин “ и директните сред тях, след което се насочва към кв. „ Владимир Заимов “ и околните улици „ Стара планина “, „ Чаталджа “ и други Носи със себе си към 50-60 позива, които слага в пощенските кутии във входовете на жилищните кооперации, край които минава. Там където има къщи хвърля позивите напряко в самите им дворове. Разпространява всички листовки за към час и половина, след което обиколя из столичния град с цел да заличи следите си и се прибира в дома си на ул. „ Кирил и Методий “ №2, при нищо неподозиращия му татко.
На 22 септември, в неделния следобяд, към 14.30 часа, по други улици в центъра на София потегля 21 годишният сътрудник на Едуард, също студент по история и второкурсник, Александър Димитров. Той разпръсква своя дял от позиви по улиците „ Неофит Рилски “, дребните „ Пет кюшета “, „ Шишман “. После прекосява „ Аксаков “ и региона на Паметника на руската войска с цел да се насочи към ул. „ Иван Асен II ” и тогавашния ж.к. „ Ленин “. На връщане пуска позиви в някои от кооперациите на „ Патриарх Евтимий “, а останалите му към 15-20 позива оставя в пощенски кутии в региона към ул. „ Симеон “. Действайки прибързано и с непрекъснато озъртане, пъхва всички позиви безсистемно в пощенските кутии във входовете. Обикновено пуска по един апел, само че някъде и по два-три едновременно. След като листовете свършват се прибира в дома си на ул. „ Витоша “ №69.
Още в петък, на 20 септември 1968 година, към 14.00 часа, на бензиностанцията в столичния кв. „ Подуене “, застават за автостоп две момчета. Единият е 20 годишният студент от същия курс и компетентност Валентин Радев и неговият другар Максим Коен, студент по физика. Предстои им да пътуват до устието на река Ропотамо. Максим обаче не знае дребната детайлност, че Валентин носи със себе си и авансово готови позиви, които би трябвало да популяризира отвън столицата. Той употребява нощуването им в родственици на Коен в Пловдив и съумява да пусне листовките в няколко пощенски кутии на ул. „ Антим I ”.
Какво желаеха тези три момчета
и какви бяха пусканите от тях позиви в пощенски кутии в София и Пловдив?
Чехословакия 1968
Само преди месец, на 20 против 21 август 1968 година войските на пет страни от Варшавския контракт навлизат на територията на Чехословакия и поставят завършек на почналото през януари демократично обновяване в страната. За предходните месеци от началото на годината чехите и словаците стават очевидци на невиждани промени в страните от руския комунистически блок. Новата стратегия на Чехословашката комунистическа партия (ЧКП) планува изграждане на „ социализъм с човешко лице “. Тя разяснява, че това ще рече съществуване на независимост на словото и печата, независимост на напредване, отваряне на опцията за свободен спор, както и за сдружаване. Ръководството на ЧКП се застъпва и за парламентарен надзор върху репресивните органи, самостоятелност на съда, както и опция в бъдеще за осъществяване на многопартийни избори.
На 27 юни 1968 година писателят Лудвиг Вацулик обнародва именитата след това платформа „ Две хиляди думи “. Тя планува цялостна демократизация на системата. Идеята е посредством практикуване на цивилен напън да бъде отстранен политическият надзор върху предприятията, средствата за всеобща информация и локалното самоуправление. Предвижда се службите за сигурност да бъдат изцяло лишени от своите политически функционалности. Промените в Чехословакия се посрещат с вяра от политизираната българска общност, и най-много от интелигенцията, младежта и студентите.
На 20 против 21 август 1968 година обаче, стартира интервенция „ Дунав “, с която войските на Варшавския контракт (Съветския съюз, Полската национална република, Германската демократична република, Унгарската национална република и Народна република България), без знанието на чехословашките управляващи, нахлуват в страната. Арестувани са първият секретар на ЧКП и знак на промените Александър Дубчек, министър-председателят Олдржих Черник, ръководителят на Народното събрание Йозеф Смърковски, ръководителят на Националния фронт Франтишек Кригел и изтъкнатият реформен политик Йозеф Шпачек. Всички те са отведени в Москва. На опитът за „ социализъм с човешко лице “ е комплициран край.
Първите позиви - „ Вън войските на марионетката Живков от Чехословашка социалистическа република! “
Смазването на промените на чехи и словаци се посреща с очевидно неодобрение от будната част на българската юноша и общност. Ала малко на брой са тези, които обличат това свое възмущение и в действителни дейности на митинг. Едни от тях са и нашите трима герои. С тази си постъпка те вършат опит да разбудят и подбуден към интензивност и позиция обществото.
Валентин Радев по това време работи през ваканцията като общ служащ с цел да припечели някой лев в столичния цех „ Пролетарий “. Още денем на 21 август там е извършено заседание, което приветства интервенцията на петте армии на Варшавския контракт и присъединяване на Живкова България в нея. Прибрал се в къщи, Валентин слуша емисията на Радио „ Скопие “, която оповестява в напълно друга светлина за протичащото се в Чехословакия. Той за следващ път стига до извода, че тогавашната българска преса и радио (все още не всички имат телевизори) заблуждават хората и не споделят истината за събитията.
В деня на експанзията Едуард Генов е на археологически разкопки в село Нова Черна, Силистренско. Третият ни воин Ал. Димитров е отишъл на море където го заварва вестта. И двамата също посрещат с остро неодобрение смазването на опита на чехи и словаци за демократични и демократични промени, на които от месеци симпатизират.
По-късно по време на следствието В. Радев споделя: „ Наскоро след влизането на съюзническите войски в Чехословакия в София се завърна от археологически разкопки моят другар и състудент Едуард Генов Генов, с който ние се видяхме. В диалог с него разменихме отзиви и мнения за събитията в Чехословакия и за влизането на съюзническите войски в тази страна, което сметнахме за погрешно. Както аз, по този начин и той изразихме неодобрение от този акт на петте съюзнически страни като го нарекохме „ окупация “. Ние мислехме, че този акт не се е харесал и на доста други хора в нашата страна, заради което взехме решение, че е нужно да предприемем и ние нещо срещу дейностите на съюзническите войски в Чехословакия, да се наредим на страната на чехословашкия народ, да вдигнем глас за изтеглянето на войските от тази страна. “
Около средата на септември Едуард Генов се среща с Александър Димитров в дома на последния на ул. „ Витоша “ №69. След към два месеца, пред следователя Йордан Орманков, Сашо свидетелства: „ Около 17 септември, мисля че беше вторник, в диалог с моя състудент Едуард Генов Генов, ние коментирахме влизането на съюзническите войски в Чехословакия. В резултат на споделените мисли, ние стигнахме до мнение, че влизането на съюзните войски в Чехословакия е един погрешен акт и взехме решение, че би трябвало да предприемем нещо, с което да изразим нашето отношение срещу тези дейности. Не си припомням кой от двама ни предложи да напишем позиви и да разпространим същите в София. “ Еди и Сашо незабавно прецизират текста на позивите да гласи: „ Вън войските на марионетката Живков от Чехословашка социалистическа република! “. Решават още на другия ден да се съберат и да приготвят листовките.
На 19 септември, сутринта, към 9,00 часа Едуард се обажда по телефона от вкъщи си на Валентин Радев, който живее наоколо на ул. „ Раковска “ №79, вх. А. Определят си среща някъде по средата на ул. „ Симеон “. Там Еди доверява на Вальо, че го е поканил с цел да отидат дружно до жилището на техния другар и състудент Сашо и пишат позиви против българското присъединяване в експанзията против Чехословакия. Валентин се съгласява неотложно и потеглят към „ Витошка “.
В дома на Ал. Димитров създават нещо като факсимиле, с цел да могат по-лесно да вадят по-късно позивите и да затруднят възможното им откриване по почерка. Едуард донася индига и предлага да пишат с тях. Правят опит с факсимиле от картон и след това с намазване с четка с туш или мастило да отпечатат позивите. Ала нищо не излиза и се отхвърлят. Накрая Едуард предлага да употребяват към този момент направените клишета като шаблони и благодарение на химически молив или химикал да изписват буквите като поставят по няколко индига с цел да могат по този метод да отпечатат допустимо максимален брой позиви. Накрая от всичките направени 20 броя взема Валентин, с цел да ги разпострани в градовете, през които минава през идващите дни, на път за Черноморието. Останалите позиви прибира Сашо, а на идващия ден написва и още към 60, които прибавя към първите. После написва и още 80 броя. По този метод общият брой на позивите при него доближава 180.
На 21 септември, събота, Едуард отива още веднъж в дома на Сашо на „ Витошка “ №69 и взема към 1/3 от към 200-те позива. Уговарят се да ги разпространят на идващия ден, през нощта на 22 против 23 септември – неделя против понеделник. Разпределят си центъра на столицата на региони, като Генов избира най-общо пространството към ул. „ Сан-Стефано “ и тогавашния кв. „ Заимов “. Ал. Димитров упорства разпространяването да стане денем в неделя. Генов обаче няма самообладание и както към този момент стана ясно популяризира своите позиви още в събота вечерта.
Тази първа акция не минава без резултат. Още в идващите един-два дни районни ръководства на Министерство на вътрешните работи в столицата и Пловдив получават информация за публикувани и открити в пощенски кутии от жители позиви. Сред адресите личат пловдивската ул. „ Антим I-ви “ №19, както и на софийските „ Л. Каравелов “ №31, „ Чаталджа “ №64, „ Стара планина “ №32, „ Иван Асен “ №75, „ Патриарх Евтимий “ №21, ж.к. „ Ленин “, бл. 29. Като се има поради, че измежду материалните доказателства по отношение на по-сетнешното дело се съдържа плик с едвам 21 позива с това съдьржание, от общо над 200 пуснати на 20, 21 и 22 септември в столицата и Пловдив, дали не бихме могли да създадем заключението, че най-верните на режима на Живков най-малко в тези региони на двата града не са надхвърляли 10%?
Вторите позиви
Едуард Генов предлага в продължение на месец да преустановят активността си с цел да се заметат следите. Надяват се също да употребяват това време с цел да се опитат да привлекат и нови съидейници. Не съумяват изключително. След средата на октомври, когато към този момент образователната година в СУ е почнала, тримата се срещат във факултета и отиват по-късно в дома на Валентин на ‚Раковска “. Междувременно, разбрали от западните радиостанции за неоправдателните присъди над руски жители, протестирали против експанзията още в края на август на Червения площад в Москва, тримата вземат решение да повторят акцията. Обсъждат и текстовете за новите позиви, като се стопират на следните два: „ На 10 октомври петима руски жители получиха тежки присъди изразили взаимност с Чехословашка социалистическа република. Хора бдете “ и „ Петима руски комунисти направиха проява на Червения площад. Какво правиш ти? “ За прибавката „ Хора бдете “ изключително упорства Сашо. Текстовете на бъдещите позиви остават у Валентин, който ги скрива сред книгите в домашната библиотека. На идващия ден Едуард и Валентин се заемат с изрязването на образец за новите позиви, защото Сашо има изпит по британски и не може да взе участие в самото написване. И този път шаблонът се създава от кадастров картон. Едуард създава този за първия апел, а Валентин за втория.
Първоначално вземат решение самата втора партида от позиви да приготвят на вилата на бащата на Едуард в Драгалевци. Но на идната заран Едуард и Валентин се събират в дома на първия на ул. „ Кирил и Методий “ №2. Там написват към 50 броя общо от двата текста. Отново Едуард написа единия текст, а Валентин другия. Той изготвя този ден към 30 броя, а Едуард към 20, след което се разделят. Продължават в идващите дни всеки настрана да написа позиви в дома си. Смятат този път листовките да са към 300, само че откриват, че упоритостта им е нереалистична и понижават броя на към 200. Валентин изготвя към 100 броя, които приключва в съботния ден на 26 октомври. Веднага изгаря шаблона и индигата. Отново употребява библиотеката в дома като укритие за готовите към този момент позиви. Причината да привърши прибързано е и завръщането на сестра му и неговия шурей от Карнобат, както и на бащата от командировка. По този метод, за няколко дни, в два софийски дома са написани близо 220 броя позиви, от които 120 са дело на Едуард, а останалите 100 на Валентин.
Започват с концепцията втората партида позиви да бъде подготвена на 24 октомври (четъртък), а публикувана на 25 октомври (петък против събота) в София. Ала защото не са подготвени в уречения ден, разпространяването краткотрайно се осуетява. Едуард съумява обаче да залепи два от позивите, които са у него на обществени места. Единият се оказва в една октомврийска заран на витрините на ЦДНА, а другият на прозореца на щаба на доброволните отряди, някъде към улиците „ Московска “ и „ 11 август “. На 28 октомври (понеделник) Валентин се среща с Едуард и Сашо във факултета и оповестява на Едуард предстоящата от дни вест, че е подготвен с позивите. Остава да се съберат и да решат по кое време и къде да ги разпространят.
29 октомври – Арестът
На другия ден, 29 октомври 1968 година, по предварителна спогодба по средата на пътя сред домовете им, Валентин се среща с Едуард с цел да му върне учебник. Преди да се разделят Вальо вижда на известно разстояние от тях сив автомобил „ Волга “. Веднага му хрумва, че към този момент са по следите им. Съмнението си в този миг не споделя с Еди. Но още същият следобед, Генов самичък схваща във факултета от сътрудника си Александър Тончев, че има заплаха да бъдат арестувани. Същият ден сутринта, Тончев е привикан по донос от органите на Държавна сигурност, в който се казвало, че избрани лица са му предложили да популяризира позиви и той се е съгласил. Тончев скрива от Генов за това, само че му оповестява, че го знае от „ персонални връзки в Комитет за Държавна сигурност (на НРБ) “. В междучасието на лекцията провеждаща се сред 13.00 и 15.00 часа Генов бърза да показа новината и с Валентин. Определя му среща в 16.00 часа с цел да му донесе последния всички позиви съхранявани в дома му. Срещата е още веднъж по средата на пътя сред двете жилища. Валентин донася 100-те позива и ги предава на Едуард в една зелена директория от пластмас с надпис на някакъв конгрес на профсъюзите. Едуард има желание да ги съобщи вечерта на непознато лице, което да ги популяризира и отвън София.
Само след към три часа, в 19 часа и 20 минути, преди срещата му с непознатия, Ед. Генов е арестуван с общо 217 броя позиви, малко преди да дойде в ресторант „ Будапеща “. В същия късен следобед Александър Димитров е арестуван в Градската градина пред Народния спектакъл, на другия тротоар против заведението известно измежду столичани тогава като „ Бамбука “. Валентин Радев пък е задържан на „ Раковска “, пред постройката на ЦКС, покрай дома му.
И тримата са откарани неотложно в Централния софийски затвор и сложени в единични килии. До 7 декември 1968 година се води разследване. В началото на 1969 година – още преди делото и прочитането на присъдата – Едуард Генов Генов, фак.№ 4353, Валентин Радев Радев, фак. №4225 и Александър Димитров Димитров, фак. № 4182 са изключени от Софийския университет. На 11 януари Софийският градски съд осъжда Ед. Генов на 5 години затвор, Ал. Димитров на 3 години, а В. Радев на 2 година И тримата апелират присъдата. С решение №190 от 1 април 1969 година на Върховен съд на Народна република България, II наказателно поделение присъдите са намaлени надлежно на 3 години и половина, 2 години и 1 година и 2 месеца. Веществените доказателства – пакет с 217 броя позиви и различен плик с 21 позива, след влизането на присъдата в действие би трябвало да бъдат унищожени.
Трите момчета излежават присъдите си в Старозагорския затвор. Там Едуард Генов получава втора, вътрешна присъда от осем години за опит за бягство. След излизането си от пандиза се дами и има двама сина. През 1987 година подписва така наречен „ Апел на шестимата “ - намерено писмо до интернационалната конференция във Виена, отдадена на спазването на Хелзинските съглашения. В началото на 1988 година взе участие в основаването на Независимо сдружение за отбрана правата на индивида. Интерниран е в село Михалково в Родопите, а през октомври е експулсиран от страната. Установява се в Съединени американски щати където умира на 16 декември 2009 година
След излежаване на присъдата Валентин Радев работи като организатор в Националния исторически музей в столицата. Жени се и има двама сина. Умира през 1995 година
След излизането си от пандиза Александър Димитров е изселен наложително в село Овча могила, Свищовско за три години. Жени се и има щерка и наследник. След 1989 година се включва интензивно в демократичните промени като през интервала 1991-1995 година е общински консултант в София. През 2008 година е награден от чешкото държавно управление с ордена „ Крамарж “. И до момента живее на ул. „ Витошка “, в същия дом, в който се роди концепцията за солидарността с Чехословакия и митинга против експанзията. Там където с Еди и Вальо написаха първите позиви измили, най-малко мъничко, срама на България.
___________________________________
1Комисия по досиетата, ф. II съд., а.е. 3016, л. 186-187.
2 Пак там, л. 164.
3 л. 223.
На 21 септември 1968 година, в една съботна вечер, сред 22.00-23.30 ч. в тъмнината на централните софийски улички се промъква 22 годишният студент по история, втори курс, Едуард Генов. Той минава през „ Шипка “, „ Оборище “ „ Шейново “ „ Сан Стефано “, „ Любен Каравелов “, „ Юрий Венелин “ и директните сред тях, след което се насочва към кв. „ Владимир Заимов “ и околните улици „ Стара планина “, „ Чаталджа “ и други Носи със себе си към 50-60 позива, които слага в пощенските кутии във входовете на жилищните кооперации, край които минава. Там където има къщи хвърля позивите напряко в самите им дворове. Разпространява всички листовки за към час и половина, след което обиколя из столичния град с цел да заличи следите си и се прибира в дома си на ул. „ Кирил и Методий “ №2, при нищо неподозиращия му татко.
На 22 септември, в неделния следобяд, към 14.30 часа, по други улици в центъра на София потегля 21 годишният сътрудник на Едуард, също студент по история и второкурсник, Александър Димитров. Той разпръсква своя дял от позиви по улиците „ Неофит Рилски “, дребните „ Пет кюшета “, „ Шишман “. После прекосява „ Аксаков “ и региона на Паметника на руската войска с цел да се насочи към ул. „ Иван Асен II ” и тогавашния ж.к. „ Ленин “. На връщане пуска позиви в някои от кооперациите на „ Патриарх Евтимий “, а останалите му към 15-20 позива оставя в пощенски кутии в региона към ул. „ Симеон “. Действайки прибързано и с непрекъснато озъртане, пъхва всички позиви безсистемно в пощенските кутии във входовете. Обикновено пуска по един апел, само че някъде и по два-три едновременно. След като листовете свършват се прибира в дома си на ул. „ Витоша “ №69.
Още в петък, на 20 септември 1968 година, към 14.00 часа, на бензиностанцията в столичния кв. „ Подуене “, застават за автостоп две момчета. Единият е 20 годишният студент от същия курс и компетентност Валентин Радев и неговият другар Максим Коен, студент по физика. Предстои им да пътуват до устието на река Ропотамо. Максим обаче не знае дребната детайлност, че Валентин носи със себе си и авансово готови позиви, които би трябвало да популяризира отвън столицата. Той употребява нощуването им в родственици на Коен в Пловдив и съумява да пусне листовките в няколко пощенски кутии на ул. „ Антим I ”.
Какво желаеха тези три момчета
и какви бяха пусканите от тях позиви в пощенски кутии в София и Пловдив?
Чехословакия 1968
Само преди месец, на 20 против 21 август 1968 година войските на пет страни от Варшавския контракт навлизат на територията на Чехословакия и поставят завършек на почналото през януари демократично обновяване в страната. За предходните месеци от началото на годината чехите и словаците стават очевидци на невиждани промени в страните от руския комунистически блок. Новата стратегия на Чехословашката комунистическа партия (ЧКП) планува изграждане на „ социализъм с човешко лице “. Тя разяснява, че това ще рече съществуване на независимост на словото и печата, независимост на напредване, отваряне на опцията за свободен спор, както и за сдружаване. Ръководството на ЧКП се застъпва и за парламентарен надзор върху репресивните органи, самостоятелност на съда, както и опция в бъдеще за осъществяване на многопартийни избори.
На 27 юни 1968 година писателят Лудвиг Вацулик обнародва именитата след това платформа „ Две хиляди думи “. Тя планува цялостна демократизация на системата. Идеята е посредством практикуване на цивилен напън да бъде отстранен политическият надзор върху предприятията, средствата за всеобща информация и локалното самоуправление. Предвижда се службите за сигурност да бъдат изцяло лишени от своите политически функционалности. Промените в Чехословакия се посрещат с вяра от политизираната българска общност, и най-много от интелигенцията, младежта и студентите.
На 20 против 21 август 1968 година обаче, стартира интервенция „ Дунав “, с която войските на Варшавския контракт (Съветския съюз, Полската национална република, Германската демократична република, Унгарската национална република и Народна република България), без знанието на чехословашките управляващи, нахлуват в страната. Арестувани са първият секретар на ЧКП и знак на промените Александър Дубчек, министър-председателят Олдржих Черник, ръководителят на Народното събрание Йозеф Смърковски, ръководителят на Националния фронт Франтишек Кригел и изтъкнатият реформен политик Йозеф Шпачек. Всички те са отведени в Москва. На опитът за „ социализъм с човешко лице “ е комплициран край.
Първите позиви - „ Вън войските на марионетката Живков от Чехословашка социалистическа република! “
Смазването на промените на чехи и словаци се посреща с очевидно неодобрение от будната част на българската юноша и общност. Ала малко на брой са тези, които обличат това свое възмущение и в действителни дейности на митинг. Едни от тях са и нашите трима герои. С тази си постъпка те вършат опит да разбудят и подбуден към интензивност и позиция обществото.
Валентин Радев по това време работи през ваканцията като общ служащ с цел да припечели някой лев в столичния цех „ Пролетарий “. Още денем на 21 август там е извършено заседание, което приветства интервенцията на петте армии на Варшавския контракт и присъединяване на Живкова България в нея. Прибрал се в къщи, Валентин слуша емисията на Радио „ Скопие “, която оповестява в напълно друга светлина за протичащото се в Чехословакия. Той за следващ път стига до извода, че тогавашната българска преса и радио (все още не всички имат телевизори) заблуждават хората и не споделят истината за събитията.
В деня на експанзията Едуард Генов е на археологически разкопки в село Нова Черна, Силистренско. Третият ни воин Ал. Димитров е отишъл на море където го заварва вестта. И двамата също посрещат с остро неодобрение смазването на опита на чехи и словаци за демократични и демократични промени, на които от месеци симпатизират.
По-късно по време на следствието В. Радев споделя: „ Наскоро след влизането на съюзническите войски в Чехословакия в София се завърна от археологически разкопки моят другар и състудент Едуард Генов Генов, с който ние се видяхме. В диалог с него разменихме отзиви и мнения за събитията в Чехословакия и за влизането на съюзническите войски в тази страна, което сметнахме за погрешно. Както аз, по този начин и той изразихме неодобрение от този акт на петте съюзнически страни като го нарекохме „ окупация “. Ние мислехме, че този акт не се е харесал и на доста други хора в нашата страна, заради което взехме решение, че е нужно да предприемем и ние нещо срещу дейностите на съюзническите войски в Чехословакия, да се наредим на страната на чехословашкия народ, да вдигнем глас за изтеглянето на войските от тази страна. “
Около средата на септември Едуард Генов се среща с Александър Димитров в дома на последния на ул. „ Витоша “ №69. След към два месеца, пред следователя Йордан Орманков, Сашо свидетелства: „ Около 17 септември, мисля че беше вторник, в диалог с моя състудент Едуард Генов Генов, ние коментирахме влизането на съюзническите войски в Чехословакия. В резултат на споделените мисли, ние стигнахме до мнение, че влизането на съюзните войски в Чехословакия е един погрешен акт и взехме решение, че би трябвало да предприемем нещо, с което да изразим нашето отношение срещу тези дейности. Не си припомням кой от двама ни предложи да напишем позиви и да разпространим същите в София. “ Еди и Сашо незабавно прецизират текста на позивите да гласи: „ Вън войските на марионетката Живков от Чехословашка социалистическа република! “. Решават още на другия ден да се съберат и да приготвят листовките.
На 19 септември, сутринта, към 9,00 часа Едуард се обажда по телефона от вкъщи си на Валентин Радев, който живее наоколо на ул. „ Раковска “ №79, вх. А. Определят си среща някъде по средата на ул. „ Симеон “. Там Еди доверява на Вальо, че го е поканил с цел да отидат дружно до жилището на техния другар и състудент Сашо и пишат позиви против българското присъединяване в експанзията против Чехословакия. Валентин се съгласява неотложно и потеглят към „ Витошка “.
В дома на Ал. Димитров създават нещо като факсимиле, с цел да могат по-лесно да вадят по-късно позивите и да затруднят възможното им откриване по почерка. Едуард донася индига и предлага да пишат с тях. Правят опит с факсимиле от картон и след това с намазване с четка с туш или мастило да отпечатат позивите. Ала нищо не излиза и се отхвърлят. Накрая Едуард предлага да употребяват към този момент направените клишета като шаблони и благодарение на химически молив или химикал да изписват буквите като поставят по няколко индига с цел да могат по този метод да отпечатат допустимо максимален брой позиви. Накрая от всичките направени 20 броя взема Валентин, с цел да ги разпострани в градовете, през които минава през идващите дни, на път за Черноморието. Останалите позиви прибира Сашо, а на идващия ден написва и още към 60, които прибавя към първите. После написва и още 80 броя. По този метод общият брой на позивите при него доближава 180.
На 21 септември, събота, Едуард отива още веднъж в дома на Сашо на „ Витошка “ №69 и взема към 1/3 от към 200-те позива. Уговарят се да ги разпространят на идващия ден, през нощта на 22 против 23 септември – неделя против понеделник. Разпределят си центъра на столицата на региони, като Генов избира най-общо пространството към ул. „ Сан-Стефано “ и тогавашния кв. „ Заимов “. Ал. Димитров упорства разпространяването да стане денем в неделя. Генов обаче няма самообладание и както към този момент стана ясно популяризира своите позиви още в събота вечерта.
Тази първа акция не минава без резултат. Още в идващите един-два дни районни ръководства на Министерство на вътрешните работи в столицата и Пловдив получават информация за публикувани и открити в пощенски кутии от жители позиви. Сред адресите личат пловдивската ул. „ Антим I-ви “ №19, както и на софийските „ Л. Каравелов “ №31, „ Чаталджа “ №64, „ Стара планина “ №32, „ Иван Асен “ №75, „ Патриарх Евтимий “ №21, ж.к. „ Ленин “, бл. 29. Като се има поради, че измежду материалните доказателства по отношение на по-сетнешното дело се съдържа плик с едвам 21 позива с това съдьржание, от общо над 200 пуснати на 20, 21 и 22 септември в столицата и Пловдив, дали не бихме могли да създадем заключението, че най-верните на режима на Живков най-малко в тези региони на двата града не са надхвърляли 10%?
Вторите позиви
Едуард Генов предлага в продължение на месец да преустановят активността си с цел да се заметат следите. Надяват се също да употребяват това време с цел да се опитат да привлекат и нови съидейници. Не съумяват изключително. След средата на октомври, когато към този момент образователната година в СУ е почнала, тримата се срещат във факултета и отиват по-късно в дома на Валентин на ‚Раковска “. Междувременно, разбрали от западните радиостанции за неоправдателните присъди над руски жители, протестирали против експанзията още в края на август на Червения площад в Москва, тримата вземат решение да повторят акцията. Обсъждат и текстовете за новите позиви, като се стопират на следните два: „ На 10 октомври петима руски жители получиха тежки присъди изразили взаимност с Чехословашка социалистическа република. Хора бдете “ и „ Петима руски комунисти направиха проява на Червения площад. Какво правиш ти? “ За прибавката „ Хора бдете “ изключително упорства Сашо. Текстовете на бъдещите позиви остават у Валентин, който ги скрива сред книгите в домашната библиотека. На идващия ден Едуард и Валентин се заемат с изрязването на образец за новите позиви, защото Сашо има изпит по британски и не може да взе участие в самото написване. И този път шаблонът се създава от кадастров картон. Едуард създава този за първия апел, а Валентин за втория.
Първоначално вземат решение самата втора партида от позиви да приготвят на вилата на бащата на Едуард в Драгалевци. Но на идната заран Едуард и Валентин се събират в дома на първия на ул. „ Кирил и Методий “ №2. Там написват към 50 броя общо от двата текста. Отново Едуард написа единия текст, а Валентин другия. Той изготвя този ден към 30 броя, а Едуард към 20, след което се разделят. Продължават в идващите дни всеки настрана да написа позиви в дома си. Смятат този път листовките да са към 300, само че откриват, че упоритостта им е нереалистична и понижават броя на към 200. Валентин изготвя към 100 броя, които приключва в съботния ден на 26 октомври. Веднага изгаря шаблона и индигата. Отново употребява библиотеката в дома като укритие за готовите към този момент позиви. Причината да привърши прибързано е и завръщането на сестра му и неговия шурей от Карнобат, както и на бащата от командировка. По този метод, за няколко дни, в два софийски дома са написани близо 220 броя позиви, от които 120 са дело на Едуард, а останалите 100 на Валентин.
Започват с концепцията втората партида позиви да бъде подготвена на 24 октомври (четъртък), а публикувана на 25 октомври (петък против събота) в София. Ала защото не са подготвени в уречения ден, разпространяването краткотрайно се осуетява. Едуард съумява обаче да залепи два от позивите, които са у него на обществени места. Единият се оказва в една октомврийска заран на витрините на ЦДНА, а другият на прозореца на щаба на доброволните отряди, някъде към улиците „ Московска “ и „ 11 август “. На 28 октомври (понеделник) Валентин се среща с Едуард и Сашо във факултета и оповестява на Едуард предстоящата от дни вест, че е подготвен с позивите. Остава да се съберат и да решат по кое време и къде да ги разпространят.
29 октомври – Арестът
На другия ден, 29 октомври 1968 година, по предварителна спогодба по средата на пътя сред домовете им, Валентин се среща с Едуард с цел да му върне учебник. Преди да се разделят Вальо вижда на известно разстояние от тях сив автомобил „ Волга “. Веднага му хрумва, че към този момент са по следите им. Съмнението си в този миг не споделя с Еди. Но още същият следобед, Генов самичък схваща във факултета от сътрудника си Александър Тончев, че има заплаха да бъдат арестувани. Същият ден сутринта, Тончев е привикан по донос от органите на Държавна сигурност, в който се казвало, че избрани лица са му предложили да популяризира позиви и той се е съгласил. Тончев скрива от Генов за това, само че му оповестява, че го знае от „ персонални връзки в Комитет за Държавна сигурност (на НРБ) “. В междучасието на лекцията провеждаща се сред 13.00 и 15.00 часа Генов бърза да показа новината и с Валентин. Определя му среща в 16.00 часа с цел да му донесе последния всички позиви съхранявани в дома му. Срещата е още веднъж по средата на пътя сред двете жилища. Валентин донася 100-те позива и ги предава на Едуард в една зелена директория от пластмас с надпис на някакъв конгрес на профсъюзите. Едуард има желание да ги съобщи вечерта на непознато лице, което да ги популяризира и отвън София.
Само след към три часа, в 19 часа и 20 минути, преди срещата му с непознатия, Ед. Генов е арестуван с общо 217 броя позиви, малко преди да дойде в ресторант „ Будапеща “. В същия късен следобед Александър Димитров е арестуван в Градската градина пред Народния спектакъл, на другия тротоар против заведението известно измежду столичани тогава като „ Бамбука “. Валентин Радев пък е задържан на „ Раковска “, пред постройката на ЦКС, покрай дома му.
И тримата са откарани неотложно в Централния софийски затвор и сложени в единични килии. До 7 декември 1968 година се води разследване. В началото на 1969 година – още преди делото и прочитането на присъдата – Едуард Генов Генов, фак.№ 4353, Валентин Радев Радев, фак. №4225 и Александър Димитров Димитров, фак. № 4182 са изключени от Софийския университет. На 11 януари Софийският градски съд осъжда Ед. Генов на 5 години затвор, Ал. Димитров на 3 години, а В. Радев на 2 година И тримата апелират присъдата. С решение №190 от 1 април 1969 година на Върховен съд на Народна република България, II наказателно поделение присъдите са намaлени надлежно на 3 години и половина, 2 години и 1 година и 2 месеца. Веществените доказателства – пакет с 217 броя позиви и различен плик с 21 позива, след влизането на присъдата в действие би трябвало да бъдат унищожени.
Трите момчета излежават присъдите си в Старозагорския затвор. Там Едуард Генов получава втора, вътрешна присъда от осем години за опит за бягство. След излизането си от пандиза се дами и има двама сина. През 1987 година подписва така наречен „ Апел на шестимата “ - намерено писмо до интернационалната конференция във Виена, отдадена на спазването на Хелзинските съглашения. В началото на 1988 година взе участие в основаването на Независимо сдружение за отбрана правата на индивида. Интерниран е в село Михалково в Родопите, а през октомври е експулсиран от страната. Установява се в Съединени американски щати където умира на 16 декември 2009 година
След излежаване на присъдата Валентин Радев работи като организатор в Националния исторически музей в столицата. Жени се и има двама сина. Умира през 1995 година
След излизането си от пандиза Александър Димитров е изселен наложително в село Овча могила, Свищовско за три години. Жени се и има щерка и наследник. След 1989 година се включва интензивно в демократичните промени като през интервала 1991-1995 година е общински консултант в София. През 2008 година е награден от чешкото държавно управление с ордена „ Крамарж “. И до момента живее на ул. „ Витошка “, в същия дом, в който се роди концепцията за солидарността с Чехословакия и митинга против експанзията. Там където с Еди и Вальо написаха първите позиви измили, най-малко мъничко, срама на България.
___________________________________
1Комисия по досиетата, ф. II съд., а.е. 3016, л. 186-187.
2 Пак там, л. 164.
3 л. 223.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ