Достоевски пише повестта Записки от подземието“ през 1864 г., в

Достоевски написа повестта „ Записки от подземието “ през 1864 година, в която за първи път стартира да развива тематиката за трагичния, античовешки път на човечеството и за парадоксалността на съзнанието. В нея споделя за човек, който назовава себе си „ антигерой “. Това разбиране е ново и незнайно до тогава и негов откривател е гениалният Достоевски.

Аз съм болен човек... Лош човек съм. Непривлекателен човек. Мисля, че ме боли черният дроб. Впрочем аз нищичко не запознат съм моята болест и не зная сигурно какво ме боли. Не се церя и в никакъв случай не съм се лекувал, въпреки че почитам медицината и докторите. При това съм и извънредно суеверен; е, най-малко толкоз, че да почитам медицината. (Аз съм задоволително просветен, с цел да не бъда религиозен, само че съм религиозен.) Не, господа, не желая да се церя от несгода. Ето това вие вероятно няма да благоволите да разберете. Е, а аз го разбирам. То се знае, аз няма да мога да ви обясня кому точно ще напакостя в тоя случай с моята злина; доста добре зная, че и на докторите напълно няма да мога „ да направя мръсно “, дето не се церя при тях; зная по-добре от всички, че с всичко това ще навредя само единствено на себе си и на никого другиго. Но въпреки всичко, в случай че не се церя, това е от несгода. Черният дроб ме боли, остави го, дано си боли още повече!

Аз от дълго време към този момент пребивавам по този начин – близо двадесет години. Сега съм на четиридесет. Преди бях на работа, а в този момент не работя. Бях злобен служител. Бях недодялан и намирах наслаждение в това. Нали не вземах рушвети, ще рече, въпреки всичко трябваше най-малко с това да се възнаградя. Когато към масата, дето седях, се приближаваха от време на време просители за информации – аз скърцах със зъби против тях и усещах неутолима приятност, в случай че успеех да огорча някого. Почти постоянно успявах. Всички бяха множеството плахи хора: то се знае – просители.

Но знаете ли, господа, какво беше основното нещо в моята несгода? Та таман в това се състоеше номерът, таман там беше най-голямата гнусота, че аз всяка минута, даже в миг на най-силна жлъч, позорно съзнавах в себе си, че освен не съм злобен, само че даже не съм и злобен човек, че единствено на вятъра тревожа врабците и с това развличам себе си. Пяна е избила на устата ми, а донесете ми някаква кукличка, дайте ми чаец със захарчица, и аз, току-виж, ще се успокоя. Дори душата ми ще се умили, въпреки че след това несъмнено самичък на себе си ще скрибуцам със зъби и от позор ще пострадвам няколко месеца от безсъница. Такъв ми е обичаят.

Аз излъгах за себе си току що, че съм бил злобен служител. От несгода излъгах. Просто се глезех с простителите, а в действителност в никакъв случай не можех да стана злобен. Всяка минута съзнавах у себе си доста и пребогато най-противоположни на това детайли. Чувствах, че те, гъмжат у мен. Знаех, че цялостен живот са гъмжали у мен и напираха да се покажат на открито, само че аз не ги пусках, преднамерено не ги пусках на открито. Те ме мъчеха до срам; до спазми ме докарваха – и ми омръзнаха най-накрая, какъв брой ми омръзнаха!

Аз освен че не съм злобен, само че даже и нищо не можах да стана: нито злобен, нито добър, ни лукавец, ни почтен, ни воин, ни насекомо. Сега доживявам дните си в своята дупка, като се нервирам със злокобната и за нищо неслужеща разтуха, че умният човек въобще не може съществено да стане нещо, а нещо става простакът.

Сега съм на четиридесет години, а нали четиридесет години това е целият живот; та това е най-дълбока напреднала възраст. Да се живее повече от четиридесет години, е непристойно, пошло, безнравствено! Кой живее по-дълго от четиридесет години – отговорете откровено, почтено! Ще ви кажа кой живее: глупците и негодниците живеят. Аз ще кажа това на всички старци в очите, на всички тия честни старци, на всички тия сребровласи и напарфюмирани старци! На целия свят в очите ще го кажа! Аз имам право да приказвам по този начин, тъй като самичък ще доживея до шестдесет години. До седемдесет ще преживея! До осемдесет години ще преживея! Чакайте! Оставете ме да си поема мирис...

Сега ми се желае да ви опиша, господа, няма значение дали желаете, или не желаете да слушате, тъй като аз даже насекомо не можах да стана. Ще ви кажа тържествено, че доста пъти желаех да стана насекомо. Но даже и с това не се удостоих. Кълна ви се, господа, че да съзнаваш прекомерно – това е болест, същинска, цялостна болест. За човешкия ежедневен живот би било премного едно нормално човешко схващане, т.е. половината, четвъртина от оная порция, която се пада на зрелия човек.

Аз да вземем за пример съм извънредно самомнителен. Мнителен съм и елементарно се наскърбявам като някой гърбушко или джудже, само че в действителност имало е такива минути, че в случай че се случеше да ми ударят плестница, аз може би бих се радвал даже на това. Говоря съществено: несъмнено бих могъл да намеря и тук особена приятност, несъмнено, насладата на отчаянието, само че таман в отчаянието се крият най-парливите наслаждения изключително когато съзнаваш към този момент доста мощно безизходността на своето състояние.

А основно, както и да го въртиш, въпреки всичко излиза, че постоянно пръв за всичко аз съм отговорен и, по този начин да се каже, по законите на природата. Затова, първо, съм отговорен, тъй като съм по-умен от всички, които ме заобикалят. (Аз непрекъснато съм се считал за по-умен от всички, които ме заобикалят, и от време на време, ще повярвате ли, даже се стеснявам от това. Поне цялостен живот съм гледал някак настрани и в никакъв случай не съм могъл да виждам хората право в очите.) Виновен съм най-накрая, тъй като даже и да имаше милосърдие у мен, единствено повече бих се измъчвал от съзнанието за цялостната му безполезност.

О, кажете, кой пръв е декларирал, кой пръв е провъзгласил, че човек прави пакости единствено тъй като не знае същинските си интереси; и че в случай че го просветим, в случай че му отворим очите за неговите същински, естествени ползи, човек незабавно би престанал да прави пакости, незабавно би станал добър и доблестен, тъй като, като бъде образован и разбере същинските си изгоди, би видял точно в положителното личната си полза, а нали се знае, че нито един човек не може да работи съзнателно срещу личните си изгоди, затова би почнал, по този начин да се каже, по нужда да прави положително? О, младенец! О, чисто, почтено дете! Та на първо място по кое време е било през всички тия хилядолетия човек да работи само единствено заради лична полза? Какво да вършим с милионите обстоятелства, които свидетелстват по какъв начин хората съзнателно, т.е. въпреки че схващат изцяло същинските си изгоди, са ги оставяли на втори проект и са се втурвали по различен път, на риск, наслука, непридружавани от никого и от нищо да правят това, а сякаш единствено тъй като не са желали посоченият път и настойчиво, самоволно са прокарвали различен, сложен, неправилен, като го налучквали надали не в мрачевина. Тогава, значи, това твърдоглавие и безчинство в действителност им е било по-приятно от всякаква полза.

Свое лично, волно и свободно предпочитание, своята лична, в случай че ще би и най-дива волност, своята фикция, раздразнена от време на време въпреки даже до полуда – ето таман всичко това е оная същата, пропуснатата, най-изгодната полза, която не попада под никаква подредба и от която всички системи и теории непрекъснато ще се пръскат по дяволите. И от кое място са измислили всички тия мъдреци, че на човек му би трябвало някакво обикновено, някакво добродетелно предпочитание? Откъде безусловно са си въобразили, че на човек му би трябвало безусловно благоразумно преференциално предпочитание? На индивида му би трябвало – единствено едно САМОСТОЯТЕЛНО предпочитание, каквото и да коства тая автономия и до каквото и да докара. Пък и желанието, демон го знае...

Виждате ли: разсъдъкът, господа, е хубаво нещо, това е несъмнено, само че разсъдъкът си е единствено разсъдък и задоволява единствено разсъдъчната дарба на индивида, а желанието е демонстрация на целия живот, т.е. на целия човешки живот дружно с разсъдъка и с всички приумици. И въпреки че нашият живот в тая си демонстрация неведнъж е нищо и никакъв, въпреки всичко е живот, а освен извлечение от квадратен корен. Ами аз да вземем за пример напълно естествено желая да пребивавам, с цел да задоволя цялата си дарба да пребивавам, а не с цел да задоволя единствено моята ръзсъдъчна дарба, т.е. единствено някаква двадесета част от цялата си дарба да пребивавам. Какво знае разсъдъкът? Разумът знае единствено това, което е съумял да узнае, а човешката природа работи изцяло, с всичко, каквото има в нея, умишлено и неумишлено, и въпреки да лъже, само че живее. Има единствено един случай, единствено един, когато човек може преднамерено, умишлено да пожелае за себе си даже нездравословното, глупавото, даже най-глупавото, а точно: ДА ИМА ПРАВО да си пожелае даже и най-глупавото и да не бъде привързан със задължението да желае за себе си единствено умното. А особено може би е по-изгодно от всички изгоди даже и следователно, в случай че ни носи очевидна щета и опонира на най-здравите изводи на нашия разсъдък – тъй като във всеки случай ни резервира най-главното и най-скъпото, т.е. нашата персона и нашата характерност.

Може би всичката цел, към която човечеството се стреми на земята се състои в непрекъснатия развой на постигането, иначе казано – в самия живот, а не лично в задачата, която, несъмнено, би трябвало да бъде не нещо друго с изключение на две по две четири, т.е. формула, а нали две по две четири не е към този момент живот, господа, а начало на гибелта.

Съгласен съм, че две по две четири е великолепно нещо; само че в случай че би трябвало всичко да хвалим, то и две по две пет от време на време е доста благо нещо.

Човек от време на време извънредно обича страданието, буйно, и това е реалност. Тук към този момент няма за какво да вършим информация във всемирната история; попитайте самичък себе си, в случай че единствено сте човек и най-малко от малко малко сте живели. А що се отнася до моето персонално мнение, да се обича единствено благоденствието, даже е някак непристойно. Дали е положително, или неприятно, само че да счупиш от време на време нещо, също е доста прелестно. Та аз тук лично не пазя страданието, нито благоденствието. Защитавам... своята волност и тя да ми бъде обезпечена, когато стане потребност. В кристалния замък страданието е немислимо: страданието е подозрение, отричане, а какъв е тоя бистър замък, в който можеш да се усъмниш? А освен това аз съм убеден, че човек в никакъв случай няма да се откаже от същинското страдалчество, т.е. от разрушението и хаоса.

Страданието – ами че това е единствената причина на съзнанието. А въпреки да доложих изначало, че съзнанието съгласно мен е най-голямото злощастие на индивида, само че зная, че човек го обича и няма да го размени за никакви задоволявания. Съзнанието да вземем за пример е безпределно по-високо от две по две. След две по две, несъмнено, нищо няма да остане освен да вършим, само че даже и да научаваме. Всичко, което може да стане тогава, това е – да притъпим петте си усеща и да потънем в съзерцаване. Е, а при съзнанието, въпреки че се получава същият резултат, т.е. също няма да има какво да се прави, само че най-малко самичък себе си можеш от време на време да нашибаш, това въпреки всичко цери малко. Макар и ретроградно, само че въпреки всичко е по-хубаво в сравнение с нищото.

Всички ние сме отвикнали от живота, всички куцаме, всеки повече или по-малко. Дори дотолкоз сме отвикнали, че от време на време усещаме някакво омерзение към същинския „ жив живот “, а по тази причина и не може да понасяме, когато ни припомнят за него. Ами че ние сме стигнали до такава степен, че една ли не считаме за труд, съвсем като работа същинския „ жив живот “, и всички сме съгласни в себе си, че по книга е по-добре. И за какво ли се суетим от време на време, за какво ли капризничим, за какво молим? Сами не знаем за какво. А за нас ще бъде по-лошо, в случай че изпълнят нашите капризни молби.

Що се отнася лично до мен, аз в живота си единствено съм докарвал до прекаленост това, което вие не сте се осмелявали да докарате и доникъде, че още сте считали страхливостта си за здравомислие и сте се утешавали с това, мамейки сами себе си. Така че аз май ще изляза още „ по-жив “ от вас. Та погледнете по-внимателно! Ами че ние даже не знаем де живее в този момент живото и какво съставлява то, по какъв начин се споделя? Оставете ни сами, без книжката, и ние незабавно ще се объркаме, ще се загубим – няма да знаем към какво да се присъединим, о какво да се придържаме; какво да обичаме и какво да ненавиждаме, какво да почитаме и какво да презираме? На нас ни тежи даже да бъдем индивиди – индивиди с същинско, лично тяло и кръв; срамим се от това, считаме го за срам и се стараем да бъдем някакви небивали ОБЩОЧОВЕЦИ. Ние сме мъртвородени, пък и от дълго време към този момент се раждаме не от живи татковци и това от ден на ден и повече ни харесва. Вкус придобиваме. Скоро ще измислим да се раждаме някак от концепцията. Но стига; не желая да пиша повече от „ Подземието “...

Източник: Фьодор Достоевски: „ Записки от подземието “
Снимка: uzrf.ru
Картина: Ильи Глазунова " Достоевский ", 1962