Пламен Митев пред Фрог: Можем ли непрекъснато да се оправдаваме с миналото и с игото?
“Дори през днешния ден, в сякаш съвременна и европейска България, било с цел да не нарушаваме персоналния си рахатлък или от боязън, било с цел да не навредим на околните си или заради някакви идеологически обременености, елементарно делегираме на страната, на самозвания ни политически хайлайф или на новите ни велики братя да дават отговор за свободата ни, да се грижат за правата ни ” - проф. доктор Пламен Митев. Историкът застава пред FrogNews в едно малко по-различно изявление във връзка 3 март - диалог за предишното, само че в подтекста на модерна България.
Отбелязваме 142 години независимост. Успяха ли за това време българите да осъзнаят същината на това да си свободен?
Трудно е да се отговори еднопосочно на Вашия въпрос, тъй като всяко резюме би прозвучало незадоволително добре аргументирано. Следосвобожденската ни история е богата на образци, доказващи, че нашите предци са оценявали смисъла и цената на своята независимост и по тази причина са били подготвени да я бранят, да умират за нея – освен по бойните полета на балканските и международните войни, само че и в спокойно време, когато под друга форма са се противопоставяли намерено на всякакви недемократични политически режими или на похищенията на техните права и свободи от страна на самозабравили се и алчни за власт управници.
През същите тези 142 години ще открием обаче и голям брой образци за неразбирането на същността на свободата, за неспособността, а в избрани обстановки и за нежеланието да отстояваш изстраданата от предците ни независимост.
Дори и през днешния ден, в сякаш съвременна и европейска България, било с цел да не нарушаваме персоналния си рахатлък или от боязън, било с цел да не навредим на околните си или заради някакви идеологически обременености, елементарно делегираме на страната, на самозвания ни политически хайлайф или на новите ни велики братя да дават отговор за свободата ни, да се грижат за правата ни. Подобно, характерологично за нашенската народопсихология, държание постоянно се изяснява с петвековното агарянско робство, когато в действителност всичко в живота на генерации българи се е свеждало до оцеляването.
Но можем ли непрестанно да се оправдаваме с предишното и с игото?
Кой значим исторически факт от интервала преди Освобождението постоянно пропущаме да си спомним?
Много събития и персони от предосвобожденската ни история са недооценени или тънат в давност.
Още през първите години на Княжеството се постанова един героично-романтичен роман за българския ХIХ век, в който акцентите се слагат върху най-ярките събития от епохата на Българското възобновление (предимно протестите и въстанията) или върху живота и делата на националните ни водачи и будители като Раковски, Левски, Ботев, Паисий, Софроний, гюргевските апостоли.
Всички тези събития и персони имат своето несъмнено място в националната ни памет и заслужават признанието на всяко потомство българи. Но казусът е, че от края на ХІХ в. та до ден сегашен в учебниците и в общественото ни пространство трайно са се наложили всякакви клишета и аксиоматични сякаш истини, които не постоянно дават отговор на постигнатото от родната хуманитаристика при проучването на българската история.
Защо да вземем за пример подценяваме смисъла на църковните битки или пък постигнатото от така наречен еволюционисти и просветители? Защо акцентираме непрестанно заслугите на революционерите, а омаловажаваме ролята на другите емигрантски обединения? Защо би трябвало във всяко едно начинание и зад всеки един триумф да виждаме единствено свършеното от водачите? А техните съидейници, тези, които ги следваха и посвещаваха всичко, което имат, в това число и живота си, с цел да осъществят един или различен план, една или друга самодейност?
Смятате ли, че актуалното ни общество познава добре историята си и по-важното - взели ли сме си поучения от нея, с цел да можем да градим своето бъдеще?
Българинът обича историята си. Говорим за предишното, спорим за него, постоянно го използваме за всякакви сякаш обективни, сякаш национални дела, само че уверено настоявам, че не го познаваме добре. И виновност за това имаме и ние – професионалните историци, освен тъй като ние самите сме подвластни на политическото злободневие, в което всички сме затънали в годините на т.нар ни преход, само че и тъй като от време на време не желаеме, а от време на време и не можем да отговорим на провокациите, пред които се изправяме, когато изследваме едно или друго събитие от националната ни история.
За какви поучения тогава може да иде тирада, в случай че признаваме, че познанията ни за предишното са непълни или пък деформирани от всякакви митологеми и идеологеми? А и кой от днешните ни управници би се вслушал в мъдростта, която можем да почерпим от хилядолетната история на човечеството?
Прочее, не са нужни сизифови старания за това. Достатъчно е – както съветваше доскоро повече от 200 години Софроний Врачански сънародниците си, да забележим какво вършат другите нации и да се поучим от техния опит.
Какво е имала България по време на робството, което ние нямаме през днешния ден?
Надеждата и фантазиите на нашите предци за едно по-добро бъдеще и вярата им, че това бъдеще е постижимо, в случай че преодолеят разликите си и в случай че съумеят да се обединят в името на общото богатство.
Преди дни отбелязахме и паметта на Апостола. Още тогава се появиха мнения, че актуалното общество не заслужава саможертвата на Васил Левски. Струвало ли си е всичко и не сме ли ние същинските предатели на Апостола?
Темата за измените е мъчителна, изключително, когато тя визира персони като Васил Левски. Споровете предаден ли е Апостола стартират директно след неговото залавяне и не стихват към този момент 147 години. Протоколите от разпитите на задържаните след обира на турската поща при Арабаконак комитетски дейци демонстрират, че като се изключи двама-трима, всички останали вършат самопризнания, с които спомагат на управляващите при издирването и залавянето на Левски.
Някои като тетевенският даскал Иван Лилов го вършат непринудено, други като Божил Генчев и Васил Шунтов не устоят на изтезанията, трети – откакто са притиснати при очните ставки от показанията на към този момент разколебаните и надяващите се на опрощение, а новооткритите в турските архиви документи насочват към прояви на издайничества в Ловеч още преди организирането на Арабаконашката акция.
Оказва се, че Левски в действителност е трябвало да работи при извънредно сложни условия и той го прави, без боязън, без съмнение, с ясното схващане, че всеки миг може да бъде предаден и хванат. Да си напомним последното му писмо към ловчалии от 12 декември 1872 година, в което той споделя, че знае, че в града има изменник и все пак отива в Ловеч с цел да се погрижи за комитетския списък и с цел да помогне за превъзмогване на зародилите сред локалните дейци несъгласия.
Точно този саможертвен ход затвърждава, съгласно мен, нетленната харизма, която има Дякона и парченце от която, откровено се надявам, всеки българин да носи в себе си. А дали заслужаваме тази всеотдайност и дали ние самите не предателстваме през днешния ден по отношение на него?
Убеден съм, че всеки може самичък да си отговори на този въпрос. При това, не е належащо да съизмерваме делата си с аршина на Левски, тъй като е задоволително да признаем, че даже в фантазиите си за чиста и демократска република той продължава да бъде неосъществим.
Ако можехте да кажете нещо на онази България преди 1878 година, какво щеше да е то?
Не бих си разрешил да влизам в ролята на наставник на поколенията, които изстрадаха и заплатиха с живота си свободата на България.
Но от дистанцията на времето, познавайки случилото се през миналите 142 години след Руско-турската война от 1877-1878 година и разсъждавайки върху трагичните обрати в ориста ни като народ и страна, постоянно си възпроизвеждам горестните думи на Иван Вазов от повестта „ Немили недраги”:
„ Бедни, небогати Македонски! Защо не умря при Гредетин?...”
Интервю на Джесика Вълчева
Отбелязваме 142 години независимост. Успяха ли за това време българите да осъзнаят същината на това да си свободен?
Трудно е да се отговори еднопосочно на Вашия въпрос, тъй като всяко резюме би прозвучало незадоволително добре аргументирано. Следосвобожденската ни история е богата на образци, доказващи, че нашите предци са оценявали смисъла и цената на своята независимост и по тази причина са били подготвени да я бранят, да умират за нея – освен по бойните полета на балканските и международните войни, само че и в спокойно време, когато под друга форма са се противопоставяли намерено на всякакви недемократични политически режими или на похищенията на техните права и свободи от страна на самозабравили се и алчни за власт управници.
През същите тези 142 години ще открием обаче и голям брой образци за неразбирането на същността на свободата, за неспособността, а в избрани обстановки и за нежеланието да отстояваш изстраданата от предците ни независимост.
Дори и през днешния ден, в сякаш съвременна и европейска България, било с цел да не нарушаваме персоналния си рахатлък или от боязън, било с цел да не навредим на околните си или заради някакви идеологически обременености, елементарно делегираме на страната, на самозвания ни политически хайлайф или на новите ни велики братя да дават отговор за свободата ни, да се грижат за правата ни. Подобно, характерологично за нашенската народопсихология, държание постоянно се изяснява с петвековното агарянско робство, когато в действителност всичко в живота на генерации българи се е свеждало до оцеляването.
Но можем ли непрестанно да се оправдаваме с предишното и с игото?
Кой значим исторически факт от интервала преди Освобождението постоянно пропущаме да си спомним?
Много събития и персони от предосвобожденската ни история са недооценени или тънат в давност.
Още през първите години на Княжеството се постанова един героично-романтичен роман за българския ХIХ век, в който акцентите се слагат върху най-ярките събития от епохата на Българското възобновление (предимно протестите и въстанията) или върху живота и делата на националните ни водачи и будители като Раковски, Левски, Ботев, Паисий, Софроний, гюргевските апостоли.
Всички тези събития и персони имат своето несъмнено място в националната ни памет и заслужават признанието на всяко потомство българи. Но казусът е, че от края на ХІХ в. та до ден сегашен в учебниците и в общественото ни пространство трайно са се наложили всякакви клишета и аксиоматични сякаш истини, които не постоянно дават отговор на постигнатото от родната хуманитаристика при проучването на българската история.
Защо да вземем за пример подценяваме смисъла на църковните битки или пък постигнатото от така наречен еволюционисти и просветители? Защо акцентираме непрестанно заслугите на революционерите, а омаловажаваме ролята на другите емигрантски обединения? Защо би трябвало във всяко едно начинание и зад всеки един триумф да виждаме единствено свършеното от водачите? А техните съидейници, тези, които ги следваха и посвещаваха всичко, което имат, в това число и живота си, с цел да осъществят един или различен план, една или друга самодейност?
Смятате ли, че актуалното ни общество познава добре историята си и по-важното - взели ли сме си поучения от нея, с цел да можем да градим своето бъдеще?
Българинът обича историята си. Говорим за предишното, спорим за него, постоянно го използваме за всякакви сякаш обективни, сякаш национални дела, само че уверено настоявам, че не го познаваме добре. И виновност за това имаме и ние – професионалните историци, освен тъй като ние самите сме подвластни на политическото злободневие, в което всички сме затънали в годините на т.нар ни преход, само че и тъй като от време на време не желаеме, а от време на време и не можем да отговорим на провокациите, пред които се изправяме, когато изследваме едно или друго събитие от националната ни история.
За какви поучения тогава може да иде тирада, в случай че признаваме, че познанията ни за предишното са непълни или пък деформирани от всякакви митологеми и идеологеми? А и кой от днешните ни управници би се вслушал в мъдростта, която можем да почерпим от хилядолетната история на човечеството?
Прочее, не са нужни сизифови старания за това. Достатъчно е – както съветваше доскоро повече от 200 години Софроний Врачански сънародниците си, да забележим какво вършат другите нации и да се поучим от техния опит.
Какво е имала България по време на робството, което ние нямаме през днешния ден?
Надеждата и фантазиите на нашите предци за едно по-добро бъдеще и вярата им, че това бъдеще е постижимо, в случай че преодолеят разликите си и в случай че съумеят да се обединят в името на общото богатство.
Преди дни отбелязахме и паметта на Апостола. Още тогава се появиха мнения, че актуалното общество не заслужава саможертвата на Васил Левски. Струвало ли си е всичко и не сме ли ние същинските предатели на Апостола?
Темата за измените е мъчителна, изключително, когато тя визира персони като Васил Левски. Споровете предаден ли е Апостола стартират директно след неговото залавяне и не стихват към този момент 147 години. Протоколите от разпитите на задържаните след обира на турската поща при Арабаконак комитетски дейци демонстрират, че като се изключи двама-трима, всички останали вършат самопризнания, с които спомагат на управляващите при издирването и залавянето на Левски.
Някои като тетевенският даскал Иван Лилов го вършат непринудено, други като Божил Генчев и Васил Шунтов не устоят на изтезанията, трети – откакто са притиснати при очните ставки от показанията на към този момент разколебаните и надяващите се на опрощение, а новооткритите в турските архиви документи насочват към прояви на издайничества в Ловеч още преди организирането на Арабаконашката акция.
Оказва се, че Левски в действителност е трябвало да работи при извънредно сложни условия и той го прави, без боязън, без съмнение, с ясното схващане, че всеки миг може да бъде предаден и хванат. Да си напомним последното му писмо към ловчалии от 12 декември 1872 година, в което той споделя, че знае, че в града има изменник и все пак отива в Ловеч с цел да се погрижи за комитетския списък и с цел да помогне за превъзмогване на зародилите сред локалните дейци несъгласия.
Точно този саможертвен ход затвърждава, съгласно мен, нетленната харизма, която има Дякона и парченце от която, откровено се надявам, всеки българин да носи в себе си. А дали заслужаваме тази всеотдайност и дали ние самите не предателстваме през днешния ден по отношение на него?
Убеден съм, че всеки може самичък да си отговори на този въпрос. При това, не е належащо да съизмерваме делата си с аршина на Левски, тъй като е задоволително да признаем, че даже в фантазиите си за чиста и демократска република той продължава да бъде неосъществим.
Ако можехте да кажете нещо на онази България преди 1878 година, какво щеше да е то?
Не бих си разрешил да влизам в ролята на наставник на поколенията, които изстрадаха и заплатиха с живота си свободата на България.
Но от дистанцията на времето, познавайки случилото се през миналите 142 години след Руско-турската война от 1877-1878 година и разсъждавайки върху трагичните обрати в ориста ни като народ и страна, постоянно си възпроизвеждам горестните думи на Иван Вазов от повестта „ Немили недраги”:
„ Бедни, небогати Македонски! Защо не умря при Гредетин?...”
Интервю на Джесика Вълчева
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ