Дон Мигел Руис е мексикански писател, шаман и учител. Чрез

Дон Мигел Руис е мексикански публицист, шаман и преподавател. Чрез писателския си гений съумява да влияе на доста хора да трансформират житейската си орис в позитивна посока. В книгите си комбинира античната мъдрост на толтеките – „ дамите и мъжете на познанието “, със модерни прозрения, основани на здравия разсъдък. Самият той има щастливо детство и научава още напълно дребен, че всичко е допустимо, в случай че в действителност го искаш. В „ Умението да обичаш – Толтекска книга на мъдростта “, ни споделя за една от най-ранните детски контузии – контузията, която нанася несправедливото отношение.

Можете да забележите по какъв начин същинската обич и независимост биват разрушавани, гледайки децата. Представете си едно дете на 2-3 годинки, което тича и се забавлява в парка. Майката е там и го следи, опасява се, че може да падне и да се нарани. В избран миг тя понечва да го спре и момченцето си мисли, че майка му си играе с него и взема решение да тича по-бързо, с цел да избяга от нея. Минават коли наоколо по улицата, което кара майката да се опасява още повече и най-после го хваща. Детето чака да си играят, а тя го нашляпва. Бум! Шок. Щастието на детето е израз на любовта, извираща от него и то не схваща за какво майка му работи по този метод. Това е потрес, който стопира любовта лека-полека с времето. Детето не схваща думите, само че все пак то може да си зададе въпроса за какво?

Тичането и играта е израз на обич, само че това към този момент не е безвредно, тъй като родителите ти те санкционират, когато изразяваш любовта си. Изпращат те в стаята ти  и ти не можеш да правиш това, което искаш. Казват ти, че си неприятно момче или  неприятно момиче и това те срязва, което е еднакво на наказване.

В тази система от награди и санкции има възприятие за правдивост и неправда, за това какво е почтено и какво не е почтено. Чувството за неправда е като нож, който отваря рана в мозъка. След това според от нашата реакция по отношение на несправедливостта, раната може да се инфектира с прочувствена отрова. Защо някои рани се инфектират? Нека забележим различен образец.

Представете си, че сте три или четиригодишно дете. Щастливи сте, играете и изследвате. Не сте съзнателни за това какво е положително, какво е неприятно, какво е вярно и какво е неверно, какво би трябвало да вършиме и какво не би трябвало да вършиме, тъй като към момента не сте опитомени. Играете си във всекидневната с каквото ви попадне в близост. Нямате никакво неприятно желание, не се пробвате да нараните никой, само че играете с китарата на татко си. За вас това е единствено играчка, въобще не желаете да нараните татко си. Но на татко ви му е неприятен ден. Има проблеми в работа, влиза в стаята и вижда, че си играете с неговите неща. Той незабавно полудява, сграбчва ви и ви нашляпва.

Това е неправда от ваша позиция. Баща ви просто идва и яростно ви наранява. Това е индивидът, на който изцяло сте се доверявали, тъй като ви е татко, някой който постоянно ви пази и разрешава да бъдете себе си. Сега има нещо, което не пасва. Това чувство за неправда е като болежка в сърцето, която ви кара да заплачете. Вие плачете, не просто тъй като са ви напляскали.

Не от физическата експанзия ви боли, прочувствената експанзия е тази, която вие смятате за несправедлива. Вие нищо не сте създали.

Това възприятие за неправда отваря рана във мозъка ви. Вашето прочувствено тяло е засегнато и в този миг губите дребна част от невинността си. Научавате се, че не постоянно можете да разчитате на татко си. Дори да не осъзнавате това, тъй като вашият разум не може да проучва, той въпреки всичко схваща: „ Аз не мога да разгадавам “. Емоционалното тяло ви споделя, че тук има нещо, на което не можете да разчитате и че това нещо може да се повтори.

Вашата реакция може да е боязън, яд, засрамване или просто рев. Но тази реакция е към този момент прочувствена отрова, тъй като естествената реакция преди опитомяването е да желаете да ударите татко си в отговор на това, че ви е напляскал. Удряте го или просто посягате и това разгневява татко ви още повече. Затова, че единствено сте протегнали ръка, той ви санкционира още по-лошо. Сега вие знаете, че той ще ви унищожи. Сега се страхувате от него, и не се защитавате повече, за какво знаете, че това единствено ще утежни нещата.

Вие към момента не разбирате за какво, само че към този момент знаете, че татко ви може да ви убие даже. Това отваря жестока рана във вашия разум. Преди това мозъкът ви е бил изцяло здрав, изцяло почтен. След това разсъждаващият разум се пробва да изясни по някакъв метод претърпяното.  Научавате се да реагирате по избран метод и това трансформира метода ви на живот.

Това прекарване ще се повтаря още. Несправедливостта ще идва освен от родителите, само че и от братята и сестрите, от роднините, от учебното заведение, от обществото, от всеки. С всеки боязън вие се научавате да защитавате себе си, само че не по метода, по който бихте го създали преди опитомяването, когато просто бихте се защитили и траяли да играете.

Сега има нещо вътре в раната, което първоначално не е огромен проблем – емоционалната отрова. Емоционалната отрова се натрупва и мозъкът стартира да си играе с нея. Започваме да се тревожим малко за бъдещето, тъй като си спомняме за отровата и не желаеме това да се случва още веднъж. Спомняме си също и случаи, когато сме били одобрявани, когато мама и баща са  били положителни с нас и сме живеели в естетика.

Търсим хармонията, само че не знаем по какъв начин да я създадем. И тъй като сме вътре в сапуненото мехурче на нашето лично усещане, ни се коства, че каквото и да се случва към нас, то е поради нас. Вярваме, че мама и баща се карат поради нас, даже когато това няма нищо общо с нас.

Малко по малко губим своята непорочност, започваме да изпитваме възмущение и в никакъв случай повече не забравяме. С времето тези произшествия и взаимоотношения  ни карат да разберем, че не е безвредно да бъдем това, което в действителност сме.  Разбира се, това варира по активност за всеки човек според от неговата просветеност и обучение. Зависи от доста неща.

Ако имате шанс, опитомяването не е толкоз мощно. Но в случай че не сте подобен късметлия, опитомяването може да бъде толкоз мощно и раните толкоз дълбоки, че даже може да ви е страх  да говорите. Резултатът е: „ Аз съм  свенлив. “ Стеснителността е боязън да изразиш себе си. Може да си мислите, че на знаете по какъв начин да танцувате или пеете, само че това е просто угнетяване на естествения човешки инстинкт да показва любовта си.

Из: Дон Мигел Руис, Умението да обичаш - Толтекска книга на мъдростта, изд. Кибеа, 2005
Снимки: miguelruiz.com