Документален запис на Петко Кунин, член на Политбюро, завеждащ стопанския

Документален запис на Петко Кунин, член на Политбюро, завеждащ стопанския отдел на Централен комитет на Българска комунистическа партия и министър на промишлеността през 1947г., който споделя от първо лице по какъв начин е готова и осъществена национализацията. На 23 декември 1947 година рано сутринта особено готови фрагменти за бъдещото ръководство на предприятията за национализуиране и милиционерски елементи блокират достъпа на притежателите до архива, касата и ръководството.

За национализацията от Ганчо Каменарски

В национализацията от 1947 година няма бели петна, загадки, интриги... Всичко е изследвано. В тайнственост е обгърнат противоположният развой по настоящето приватизиране и по-точно неуместният въпрос за прословутия „ първи милион ”.

По-скоро интерес към тематиката за национализацията пораждат погрешни тълкования, които не се опират на обстоятелствата. Когато те намират място в партийни или жълти издания, това е разбираемо. Но когато са да вземем за пример на страница в Уикипедия, те провокират страдание и отчаяние. След като напълно съществено твърди, че на 23 декември предмет на национализация са магазини и занаятчийски работилници, Уикипедия продължава: „ Създаденият Закон за национализацията на частни индустриални и минни предприятия за провеждането на този акт е признат от 6 Велико Народно заседание същия ден (23 декември) по-късно в 10 часа. В 11 часа притежателите са изгонени от личните предприятия, конфискувани са всички техни документи, ключовете на фабриките и са назначени коменданти, които да охраняват към този момент държавните заводи. Според Закона, за национализираните предприятия на български жители не се изплащат никакви компенсации. Бившите притежатели, които откажат да се подчинят, са били екзекутирани. ”

 Първо, член 3 на Закона категорично прецизира, че занаятчийските предприятия не попадат в неговия обхват. Второ, Законът е признат на 24 декември от Велико народно събрание (Обн., Дъждовни води, бр. 302 от 27.12.1947 г.), а преди този момент на 23 декември Министерският кабинет единствено приема Проектозакона. Трето, притежателите не са изгонени, (само им е блокиран достъпът до архива, касата и управлението), тъй като съгласно член 20. „ От деня на влизане сегашния закон в действие притежателите, шефовете, шефовете, счетоводителите и техническите фрагменти в национализираното дружество се смятат икономически мобилизирани и ще работят като експерти, като се изключи тия, които упълномощеният от Правителството орган или лице освободи с писмена заповед. ” Четвърто, член 13 планува „ На притежателите на национализираните предприятия страната дава обезщетение в държавни лихвени облигации. ” Пето, от някогашните притежатели никой не е екзекутиран за непокорство, тъй като собствеността е конфискувана наложително, без да ги питат. Има и шесто, и седмо... Така че страничният извод е да не се доверяваме на Уикипедия безрезервно като на последна инстанция за истината.

Истина е, че комунистическата власт слага в Закона капанчета за притежателите, с които в действителност ги ограбва. Но преди да бъдат прегледани те, е разумно да бъдат прегледани главните положения на Закона.

 Не рядко в изявления се твърди, че комунистите са заварили една добра индустрия и надали не са я разсипали. Затова е подходящо да се види кои клонове от промишлеността са приватизирани съгласно член 1 на Закона: - металодобиване; - машиностроене; - произвеждане на медна ламарина; - произвеждане на тел и гвоздеи; - произвеждане на клинци и подкови; - произвеждане на железни, водопроводни и бергманови тръби; - произвеждане на цимент; - произвеждане на марсилски керемиди и капаци; - произвеждане на стъкла за прозорци и куха стъклария; - розоварни; - петролни рафинерии; - произвеждане на минерални масла, глицерин и втвърдени масла; - произвеждане на туткал; - произвеждане на карбид; - произвеждане на взривни материали и бикфордов фитил; - произвеждане на бакелит; - произвеждане на газове; - химически комбинати за сапун, растителни масла и други сходни изделия; - вакуумно-консервни предприятия; - нишесте и гликоза; - валцови мелници; - маслобойни с рафинерии; - оризови фабрики; - произвеждане на квас за хляб; - произвеждане на макарони и фиде; - книжни фабрики; - шпулни фабрики; - памучни, вълнени, ленени и вигонни предачници, камгарни тъкачници, щрайхгарни предачници и тъкачници; - обновена вълна; - шевни конци; - чорапни заводи с котон машини; - вятърни дъскорезници; - шперплатни и фурнирни фабрики; - електроцентрали; - бирени фабрики; - оцетни заводи.

В Закона поименно са изброени над 4000 предприятия за национализация. Сред тях най-многобройни са 900 мелници и маслобойни, 900 дървопреработващи предприятия, 220 дарака, 300 текстилни заводи. Следват по брой предприятия за произвеждане на строителни материали, на захар, консервни, хранителни, кожарски и обувни артикули, химически предприятия, мини, печатници. Мит е, че последвалата по-късно индустриализация е за сметка на капитализираната облага от дребните предприятия.

Тя е извънредно за сметка на селското стопанство: наложителни държавни доставки на ниски изкупни цени, експорт и приемане на валута. Навсякъде в света първичното струпване на промишлените капитали е за сметка на беднотията на селяните. Така става и в насочената към социализма България, в която през 1944 година 80% от популацията е селско.

През 1947 година е призната продоволствената Наредба № 1, която изисква провеждането на групова вършитба и на производителя се оставя зърно съгласно членовете на фамилията му, а другото овършано жито се изземва като държавни доставки на извънредно ниски цени. След 1951 година всички частни стопани, които не регистрират държавните доставки, се предават на правосъдните управляващи. Издават се конфискационни присъди за период от три месеца, а зърнените храни се конфискуват в интерес на страната.

Държавата официално обезщетява всичките 6094 наранени притежатели от национализацията. Законът обаче планува компенсациите да са в държавни лихвени облигации, като „ Размерът на компенсацията се дефинира въз основата на оценката на предприятието по закона за еднократния налог върху имуществата, понижена с прогресивно увеличаващ се %, съгласно с таблица, която ще се създаде от Министерския съвет ”.

Допълнително паричните промени през 1947 и 1952 година лимитират тавана на обменените суми, освен това деноминацията за огромните суми има конфискационен темперамент. (Влоговете на популацията до 50 000 лева са обменени в съответствие 100:3, от 50 000 до 200 000 - 100:2, а тези над 200 000 лева - 200:1.) По този метод някогашните притежатели не са обезщетени по обективен метод, а в действителност са ограбени и по този начин осъществената национализация граничи с конфискация.

Национализацията от 23 декември е последвана от национализацията на банките единствено след три дни – 26 декември. Двата акта са осъществени с убеждението, че се основава най-справедливата и прогресивна политикоикономическа система, която при бързо развиване на производителните сили ще може да обезпечи ползване на всеки член на обществото съгласно неговите „ рационални потребности ”. Ленин вярно предвижда, че ще победи онази система, която ще обезпечи по-висока продуктивност на труда в публичен мащаб.

Социализмът загуби съревнованието, тъй като плановата стопанска система, при всичките й позитиви, не съдържа задоволително механизми за материална заинтригуваност при ръководството на предприятията. Член 1 на Закона за национализация постановява, че конфискуваните предприятия „ стават благосъстоятелност на страната, т.е. общонародна благосъстоятелност ”. Тук е генезисът на капиталната неточност на новата власт – държавната благосъстоятелност въобще не е общонародна, тя се стопанисва и ръководи от държавната администрация (бюрокрация), която няма никакъв интерес да развива производството. Плановата стопанска система претърпя провал и изцяло обезсмисли осъщественото на 23 декември.

Когато Тодор Живков разви концепцията за притежателя и стопанина, респ. за пазарните механизми, беше станало окончателно късно. Експериментът, траял 45 година, към този момент приключваше с неуспех. От него се поучиха китайците и виетнамците, изграждайки обществен капитализъм. Трябва обаче да се означи, че национализацията през 1947 година е посрещната позитивно от обеднелия след войната български народ. И единствено като въпрос може да се формулира: Ако в този момент се организира референдум за нова национализация на предприятията и изключително на банките, каква ли поддръжка ще получи тази самодейност от българския народ? За отбелязване е също, че национализацията от 1947 година е извършена напълно планово и проведено за сметка единствено на 6094 притежатели и техните фамилии, а сегашната приватизация бе осъществена в изискванията на умишлено плануван безпорядък за сметка на обедняване на необятните национални маси и последвалата емиграция на 800 000 българи по света.