Доктор по философия, главен редактор на България от години живее

Доктор по философия, основен редактор на
България от години живее не просто в „ политическа неустойчивост “, а в. От април 2021 година до есента на 2024 година страната мина през седем парламентарни избора за четири години , поредност от служебни кабинети и краткотрайни обединения, които не съумяха да върнат доверието в политическата система.

Новото държавно управление на Росен Желязков – необятна коалиция сред ГЕРБ, Българска социалистическа партия и „ ИТН “ с външна поддръжка от Движение за права и свободи – официално постави завършек на ерата на служебните кабинети, само че не и на рецесията на легитимността.

Въпросът през днешния ден не е единствено „ кой ръководи “, а какъв е самият модел на властта и има ли въобще късмет да се роди рационална, постоянна „ Алтернатива за България “, която да не бъде следващият еднократен план.
Симптомите на българската политическа рецесия
Няколко обстоятелството разказват добре настоящето положение:

Рекордна периодичност на избори – шестия и седмия избор за парламент за три–четири години, освен това все със сходни резултати: фрагментиран парламент, без очевиден хегемон, насилствени и нестабилни обединения.

Служебни държавни управления като „ режим по дифолт “ – забележителна част от интервала 2021–2024 година страната е ръководена от краткотрайни кабинети, назначавани от президента, без стабилно парламентарно болшинство.

Трудно сформиране на парламент и държавно управление – даже изборът на ръководител на Народното събрание след някои от изборите се трансформира в многодневен политически театър и пленник на подмолни сделки.

Ниско доверие и незаинтересованост – наблюдаващите означават „ съвсем непрекъснат избирателен режим “, растящо съмнение към институциите и чувството, че „ каквото и да гласуваш, нищо значително не се трансформира “.

Външният наблюдаващ вижда „ неустойчивост “. Българският жител усеща нещо по-дълбоко: капсулирана политическа класа , която се върти в разнообразни комбинации, само че остава една и съща – и.
Дълбоките аргументи: за какво системата не работи
През първите десетилетия след 1989 година в България се оформи мълчалив олигархично-корупционен консенсус :

партиите се трансфораха в медиатори сред бизнес ползи и държавни ресурси;

изборите станаха инструмент не толкоз за конфликт на хрумвания, що се касае за преразпределение на публични поръчки, европейски фондове, регулаторни услуги.

Когато през 2020–2021 година тази система стартира да се пропуква под натиска на цивилен митинги и външен напън за промени, остарелият модел се оказа делегитимиран, само че не и сменен с нов. Резултатът е вакуум, в който всички се кълнат в „ битка с корупцията “, само че съвсем никой няма интерес тя действително да бъде разградена.

Голяма част от новите обединения – от Национална движение „Симеон Втори" през ГЕРБ до Има Такъв Народ, Политическа партия и други – пораждат като лидерски планове , а не като надълбоко вкоренени придвижвания с идеология, конструкция и локални общности. Политиката се трансформира в:

телевизионно шоу;

Facebook кампания;

маркетингов артикул за два избора напред.

Това ражда гърмеж на упования , последван от неизбежно отчаяние. Обществото бързо „ изгаря “ новите очаквания и пада още по-дълбоко в цинизъм.

Съдебната система, прокуратурата, регулаторите, медиите – всичко това в очите на огромна част от обществото наподобява обвързано с съответни стопански и политически кръгове . Международни наблюдаващи поредно сочат:

систематична корупция,

едва господство на закона,

подвластна медийна среда и централизация на собствеността в малко ръце.

Когато няма самостоятелен съдия, политическите спорове не могат да се вземат решение посредством правила – те се вземат решение посредством напън, шантаж, покупко-продажби „ на мрачно “. Това подкопава всяко държавно управление още от първия му ден.

България години наред остава най-бедната страна в Европейски Съюз , с всеобща емиграция на младежи и цели райони, останали без хоризонт.

За едни Европейски Съюз значи свободно придвижване и европейски фондове.

За други значи закрити предприятия, ниски заплати, взаимозависимост от външни решения.

Тази обществена фрустрация ражда протестен избор, национал-популизъм, съмнение към „ елитите “ – само че и мощен боязън от смяна, тъй като „ може да стане още по-лошо “.

България е в Европейски Съюз и НАТО, само че исторически, културно и енергийно е мощно обвързана с Русия, подложена е на икономическо въздействие от Турция, а през днешния ден и на растящото наличие на Китай.

Това основава раздрани идентичности :

„ евроатлантици “ против „ суверенисти “;

русофили против русофоби;

последователи на по-твърда интеграция в ядрото на Европейски Съюз против бранители на по-голяма национална автономност.

Вместо да се търси уравновесена външна политика, геополитиката се използва като вътрешнополитическо оръжие , а всяка тематика – от енергетика до войната в Украйна – се трансформира в мотив за вътрешни разломи.
Състоянието на партиите: рецесия на представителството
ГЕРБ остана най-голямата мощ в поредност от избори и през днешния ден господства държавното управление на Желязков.

Силните страни:

постоянна организационна мрежа в страната;

надзор върху локалната власт и администрацията;

умеене да се договаря с съвсем всички.

Слабите страни:

тежък облик на „ партия на статуквото и корупцията “ ,

взаимозависимост от локални феодали и стопански групи,

надълбоко съмнение измежду дейната градска междинна класа.

ГЕРБ може да обезпечи – само че мъчно може да стане притежател на нов публичен план.

Движение за права и свободи обичайно е скритият център на тежестта – партията, без която нито едно болшинство не е изцяло несъмнено. Различните й крила (около почетния ръководител и към по-нови фигури) в допълнение ускоряват чувството за комплицирани вътрешни зависимости.

Парадоксът е, че една групировка с лимитирана етническа база има непропорционално въздействие върху националната политика – точно поради фрагментацията и безсилието на останалите.

„ Продължаваме промяната “ и „ Демократична България “ излязоха на сцената като заричане за:

съвременна, способена, прозападна,

антикорупционна политика.

Участието им в ротационна структура с ГЕРБ обаче – въпреки и с аргумента да се „ разбие капсулирането на институциите “ – разгневи част от техните гласоподаватели. Анализи за изборите през 2024 година означават, че реформаторските сили изгубиха политическата самодейност и моралното си предимство , а съюзът с „ олицетворението на статуквото “ наподобява като изменничество за мнозина.

Така ПП–ДБ се оказаха сред:

натиска да останат „ виновни европейци “ и

упованието да бъдат радикална вътрешна съпротива на модела.

„ Възраждане “ показва действително неодобрение:

против елита;

против зависимостите от Брюксел и Вашингтон;

против икономическата политика на последните години.

Но радикалната реторика, постоянно извънредно поляризираща, затваря партията в протестна ниша , която мъчно може да се трансформира в необятна ръководеща коалиция. Част от обществото вижда в нея алтернатива; друга – риск от интернационална изолираност и вътрешен безпорядък.

Българска социалистическа партия, историческият притежател на леви хрумвания, се свива в последните години до изборно ядро без напредък , с остри вътрешни спорове и изгубен облик на обществена партия. Участието й в коалиция, доминирана от ГЕРБ, в допълнение ерозира визията, че тя е „ опция на модела “.

Така левият електорат остава политически скитник – раздвоен сред Българска социалистическа партия, „ Възраждане “, по-малки обединения и незаинтересованост.

„ ИТН “ стартира като всеобща вяра за „ шут в системата “, само че бързо се трансформира в знак на непредсказуемост, вътрешни рецесии и разпръснат капацитет.

Паралелно се появяват и изчезват голям брой дребни обединения – „ Български напредък “, „ Величие “, “МЕЧ “ и други – които фрагментират митинга , само че рядко минават оттатък бариерата на инцидентния триумф.

Общата картина е рецесия на представителството : огромно неодобрение, доста партии, малко доверие.
Пътища за излизане: какво би трябвало да се промени в модела
Изходът от политическата рецесия не е в „ вярната коалиция “. Необходими са промени на три нива : институции, публичен контракт и политическа просвета.

Реформа на изборните правила

прецизен надзор и действителни присъди за пазаруване на гласове;

бистрота на финансирането и действителни предели на корпоративното влияние;

по-силен личен детайл (преференции, вероятно смесена система), с цел да се прекъсне зависимостта от партийни централи и олигарси.
Международни наблюдаващи акцентират, че свободните избори в България постоянно са помрачени от всеобщи изказвания за платен избор и напън , което подкопава доверието още на входа на политическия развой.

Съдебна система и прокуратура
Без самостоятелна и настояща правосъдна власт антикорупционна изразителност ще остане куха.

промяната на прокуратурата,

действителна отчетност на основния прокурор,

подсилване на съдийското самоуправление
са основни за разбиването на чувството, че „ има хора над закона “.

Държавна администрация като професионална, а не партийна
Докато всяка промяна на властта значи чистка от шефове на лечебни заведения до горски стопани, страната ще работи постепенно, некачествено и клиентелистки . Нужни са:

постоянни кариерни правила;

отбрана против политическо вмешателство;

обвързване на заплатите с резултати, а не с преданост.

Политическата рецесия е и рецесия на смисъла : какво дава обещание страната на своите жители?

Една „ Алтернатива за България “ би трябвало да стъпи върху няколко ясни стълба:

Борба с бедността и неравенствата , освен с корупцията на върха;

Активна индустриална и районна политика – развиване на инфраструктурата, тласъци за произвеждане и високотехнологични браншове, политика за дребния и междинния бизнес;

Демографска тактика – освен помощи за раждаемост, а повсеместен набор от ограничения: жилищна политика, поддръжка за млади фамилии, връщане на емигранти, по-добро обучение и здравеопазване;

Защита на публичния интерес в енергетиката, водите, естествените запаси – секторите, които пораждат най-вече корупция, да бъдат подложени на непоколебим публичен надзор и бистрота.

Изходът от рецесията не минава през геополитически завой „ на 180 градуса “ – нито към категоричен евроатлантически фундаментализъм, нито към цялостна ориентировка към Русия или различен център.

Възможен е върховен баланс :

лоялно участие в Европейски Съюз и НАТО,

само че с дейна отбрана на националния интерес – в енергетиката, земеделието, индустриалната политика;

прагматични връзки с всички огромни играчи, без идеологически канони.

Политическа мощ, която успее да формулира и отбрани такава линия – не като девиз, а като поредна процедура – ще има късмет да събере поддръжка оттатък сегашните разграничителни линии.

Дори най-хубавият закон е мъртва писмен знак, в случай че жителите са пасивни наблюдаващи. Нужни са:

локални референдуми и цивилен бюджети ;

действителна поддръжка за цивилен организации, които наблюдават властта;

по-ниски прагове за присъединяване на самостоятелни кандидати;

цифрови принадлежности за присъединяване (петиции, платформи за публично разискване, обществени регистри и т.н.).

Кризата на партиите е късмет общество и страна да се срещнат по нов метод – освен един път на 4, 6 или 8 месеца в изборния ден.
Ще има ли „ Алтернатива за България “?
– в действителност този въпрос съдържа няколко разнообразни условия в едно:

да бъде рационална – т.е. програмна, способена, а не истерично-популистка;

да бъде постоянна – с дълбоки корени, а не следващият медиен балон;

да бъде опция – не просто ново лице на остарелия модел.

Ясна ценностна ос

обществена правдивост и отбрана на уязвимите;

господство на закона и несъответственост с корупцията;

народен суверенитет в границите на европейското членство;

почитание към традициите, само че и съвременна визия за обучение, просвета, просвета.

Независимост от олигархично финансиране
Без това всяка „ нова “ партия рано или късно става пленник на своите спонсори . Една същинска опция би трябвало да разчита на:

дребни дарения;

транспарантни източници;

ясно написани правила за спор на ползи.

Реална мрежа в страната, освен в София
България има дълбока бездна сред център и външна страна . Алтернатива, която живее единствено в столичните студиа и обществените мрежи, няма да промени нищо. Нужни са:

локални структури;

работа лице в лице с хората в дребните градове и села;

включване на локални водачи, които не са просто „ парашутисти “.

Кадрови запас: способени, само че естествени хора
Обществото е изтощено както от корумпирани „ професионални политици “, по този начин и от инцидентни лица без опит. Нужен е нов вид политически хайлайф :

специалисти, които могат да ръководят системи;

хора с специалности и биографии отвън държавната хранилка;

подготвеност да служат лимитирано време, а не да трансформират политиката в пожизнена кариера.
Възможни сюжети
Алтернатива посредством обновяване от вътрешната страна
Възможно е в някоя от съществуващите партии да се роди вътрешна съпротива, ново потомство водачи и платформи, които да трансформират курса. Това е сложен, само че не неосъществим път – изключително в случай че натискът изпод е мощен.

Гражданска коалиция „ изпод нагоре “
Обединение на цивилен придвижвания, професионални общности, синдикати, местни начинания. Това би било най-автентичната опция , само че изисква време, самообладание и отвод от егото на обособени водачи.

Поредният „ план от горната страна “
Една рискова, само че евентуална алтернатива: нов „ марков “ политически артикул, фиктивен в пиар организация, финансиран от същите кръгове, които ръководят и в този момент, за да се канализира недоволството. Формално – „ нови лица “. По създание – рециклирано статукво .

Истинската „ Алтернатива за България “ няма да бъде просто още една партия в бюлетината , а смяна в метода, по който се прави политика – във финансирането, в отговорността, в присъединяване на жителите.
Има ли светлина в тунела?
Да, има – само че тя не е обезпечена и не идва „ от горната страна “.

Кризата на системата е действителна, дълбока и хронична.

Сегашните партии – всяка по собствен метод – са част от казуса.

Институционални промени, нов обществен контракт и смяна в политическата просвета са наложителни условия.

Ако българското общество успее:

да артикулира ясно своите упования,

да откаже да легитимира подправени други възможности,

да поддържа действителни опити за почтена, способена и суверенна политика,

тогава „ Алтернатива за България “ не е химера , а евентуален идващ стадий.

Ако ли не – страната рискува да остане в режим на управляема неустойчивост , в която изборите ще се множат, а чувството, че живеем в непозната страна – също.

{ " @context ": " http://schema.org ", " @type ": " Article ", " mainEntityOfPage ": { " @type ": " WebPage ", " @id ": " https://pogled.info/avtorski/Rumen-Petkov/razpadat-na-modela-politicheskiyat-elit-se-izcherpa-obshtestvoto-chaka-alternativa.187404 " }, " headline ": " Разпадът на модела: политическият хайлайф се изчерпа – обществото чака опция ", " description ": " България от години живее не просто в „ политическа неустойчивост “, а в режим на хронична рецесия. От април 2021 година до есента на 2024 година страната мина през седем парламентарни избора за четири години, поредност от служебни кабинети и краткотрайни обединения, които не съумяха да върнат доверието в политическата система. ", " image ": " https://pogled.info/imagebank/rumen_petkov.png ", " publisher ": { " @type ": " Organization ", " name ": " Поглед Инфо ", " logo ": { " @type ": " ImageObject ", " url ": " https://pogled.info/templates/amp/assets/img/logo60.png ", " width ": 336, " height ": 60 } }, " datePublished ": " 2025-11-18T14:25:39+