Мрачната история на вилицата
Доброто образование изисква да се храним с принадлежности. Ако се замислим кой от тях използваме най-често, безспорният победител ще е вилицата. Ножът е единствено нейн сътрудник, а лъжицата, би й лишила шампионата единствено при изискване, че стартираме да претърпяваме само на супи. Засега обаче наклонността е тъкмо противоположната – на респект са по-твърдите храни.
Днес за доста хора вилицата е естествено продължение на ръката и въобще без нея животът наподобява невъобразим. Дните преди основаването й тънат в мъгла – представяме си първобитният строй, голи хора, ръфат сурово месо – с една дума простотия. Истината обаче е, че тя е последният уред, който се появява на трапезата на европейците и то след вековни анатеми и бурни кавги. Сигурно ви се е мъчно да повярвате, само че единствено до преди 300 години, потреблението на вилица се считало за извънредно непристойно.
През цялата Античност, Средновековието и Ренесанса в цивилизована Европа етикетът налагал правилото на трите пръста – ястията трябвало да се сервират към устата единствено с тях, а не с цялата длан. Аристократите си помагали с ножове, с които освен разрязвали, само че и набучвали огромните парчета месо. Лъжиците, които участвали в бита на хората от най-дълбока античност, по това време били употребявани главно за подготвяне на храна.
Първата вилица в Европа се появява във Византия през XI век по поръчка на една капризна принцеса. Тя считала за унизително задължението да взема храната си с ръка и поискала да й създадат уред, с който това няма да се постанова. Новото откритие скоро се появило и в Италия, само че там било гневно анатемосано от църквата. Причината – вилицата изумително напомняла за тризъбеца на самия Сатана.
Оттук нататък вилицата придобила печална популярност. По-ексцентричните аристократи се сдобивали с „ дяволският ” уред за авторитет, само че малко на брой от тях дръзвали да допрян залъка си с него. Според ужасяващите разкази от това време огромно злощастие грозяло всеки един, който го направи. Сякаш с цел да удостовери суеверието изненадващо от чума била покосена брачната половинка на дожда на Венеция – единствената в града, която обществено се хранела с вилица.
Заради това проклинание и през идващите два века благородниците употребявали вилицата като играчка и украса, само че не и по предопределение. Има свидетелства, че във Френския двор през XIV век имало единствено една вилица и тя била съхранявана в особено калъфче. Едва през епохата на Просвещението злокобните суеверия към вилицата почнали да се разсейват и за пръв път този уред стартира да се написа в книгите по етикет.
Окончателната победа на вилицата над останалите принадлежности (и начини) за хранене бележи Великата Френска гражданска война (1789 г.), когато новата върхушка в обществото – буржоазията, отхвърля всички остарели порядки и постанова свои. Тогава вилиците излизат от шкафовете и витрините с цел да се настанят трайно на масата.
Днес на изисканите маси следим същинска инвазия от разнообразни по мярка и предопределение вилици – двузъби, тризъби и четиризъби, за месо, риба или десерти. Всички те са се появили наскоро – XIX или началото на ХХ век. Налага се основаването на цели книги, които коментират методът на подредбата и използването им.
Днес за доста хора вилицата е естествено продължение на ръката и въобще без нея животът наподобява невъобразим. Дните преди основаването й тънат в мъгла – представяме си първобитният строй, голи хора, ръфат сурово месо – с една дума простотия. Истината обаче е, че тя е последният уред, който се появява на трапезата на европейците и то след вековни анатеми и бурни кавги. Сигурно ви се е мъчно да повярвате, само че единствено до преди 300 години, потреблението на вилица се считало за извънредно непристойно.
През цялата Античност, Средновековието и Ренесанса в цивилизована Европа етикетът налагал правилото на трите пръста – ястията трябвало да се сервират към устата единствено с тях, а не с цялата длан. Аристократите си помагали с ножове, с които освен разрязвали, само че и набучвали огромните парчета месо. Лъжиците, които участвали в бита на хората от най-дълбока античност, по това време били употребявани главно за подготвяне на храна.
Първата вилица в Европа се появява във Византия през XI век по поръчка на една капризна принцеса. Тя считала за унизително задължението да взема храната си с ръка и поискала да й създадат уред, с който това няма да се постанова. Новото откритие скоро се появило и в Италия, само че там било гневно анатемосано от църквата. Причината – вилицата изумително напомняла за тризъбеца на самия Сатана.
Оттук нататък вилицата придобила печална популярност. По-ексцентричните аристократи се сдобивали с „ дяволският ” уред за авторитет, само че малко на брой от тях дръзвали да допрян залъка си с него. Според ужасяващите разкази от това време огромно злощастие грозяло всеки един, който го направи. Сякаш с цел да удостовери суеверието изненадващо от чума била покосена брачната половинка на дожда на Венеция – единствената в града, която обществено се хранела с вилица.
Заради това проклинание и през идващите два века благородниците употребявали вилицата като играчка и украса, само че не и по предопределение. Има свидетелства, че във Френския двор през XIV век имало единствено една вилица и тя била съхранявана в особено калъфче. Едва през епохата на Просвещението злокобните суеверия към вилицата почнали да се разсейват и за пръв път този уред стартира да се написа в книгите по етикет.
Окончателната победа на вилицата над останалите принадлежности (и начини) за хранене бележи Великата Френска гражданска война (1789 г.), когато новата върхушка в обществото – буржоазията, отхвърля всички остарели порядки и постанова свои. Тогава вилиците излизат от шкафовете и витрините с цел да се настанят трайно на масата.
Днес на изисканите маси следим същинска инвазия от разнообразни по мярка и предопределение вилици – двузъби, тризъби и четиризъби, за месо, риба или десерти. Всички те са се появили наскоро – XIX или началото на ХХ век. Налага се основаването на цели книги, които коментират методът на подредбата и използването им.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ