До тебе бях, но себе си не бях.Боядисах си косата,

Ти не виждаш знаците, но аз си тръгвам от теб

До тебе бях, само че себе си не бях.

Боядисах си косата, изхвърлих обичаната ти рокля, смених парфюма, който обожаваше, общата ни профилна фотография и метода, по който те виждам, единствено с цел да схванеш, че си потеглям. Обаче ти се правиш, че не усещаш, че те целувам по различен метод, че все по-често ме боли главата, че стопирах да се дръзвам и към този момент не обичам пролетния дъжд. Знаците идват последователно, само че ти се преструваш, че не ги виждаш, тъй като все си мислеше, че на нас няма да ни се случи.

Щеше да е по-лесно да се беше случило и на двамата като в най-популярния сюжет. Постепенно се отдалечавате, писвате си, стартирате да се карате, да прекарвате все по-малко време дружно, спирате да вършиме секс, все в миналото на единия му кипва, събира си багажа и си потегля. И двамата страдате, само че усещахте, че идва краят и по този начин е най-добре за всички.

Ти обаче продължаваш да ми подаряваш цветя, да ме прегръщаш цяла нощ и да кроиш проекти за лятото. Аз се удушавам от ръцете ти, от мисълта за наближаващия уикенд и възприятието за виновност, че нещо в мен се пречупи и не знам по какъв начин да го залепя. Иронията на ориста е, че всички цялостен живот чакаме някой да ни обича същински, само че от време на време имаш подобен човек и би трябвало да го оставиш просто тъй като не искаш да го разрушаваш. Защото въпреки и не с тогавашната пристрастеност, го обичаш по някакъв метод и знаеш, че няма да го направиш благополучен.

В началото не можех да се нарадвам на шанса си да съм с теб. Сега чувствам, че си отдъхвам, когато отново ще работиш до късно, и настръхвам всякога, когато се пробвам да схвана какво става с мен.

С времето някак необяснимо изстинах постепенно, като котлоните на старите печки и в този момент всякога когато ме докоснеш, усещаш, че към този момент не горя. Ти в никакъв случай не го казваш, само че виждам по какъв начин се натъжаваш, когато хванеш ръката ми, тъй като вътрешно се питаш дали ще е за последно, че едвам успяваш да замълчиш, щом някой още веднъж ми написа в 12 часа и не смееш даже да надникнеш кой е, тъй като те е боязън от това, което ще видиш. Усещам по какъв начин ме запаметяваш в ръцете си и се бориш за всяка секунда до мен, като за последната глътка въздух, без която не можеш да дишаш.

Отдавна даже не се караме. Ти си мълчиш от боязън, че най-сетне ще се реша да си потегли. Аз заобикалям разногласията, тъй като чувствам, че ще си изпусна нервите и ще ти кажа нещата, които ме мъчат от месеци, и връщане обратно няма да има.

За близките обаче към момента сме идеалната двойка. Приятелките ми завиждат, че открих мъж като теб, приятелите ти споделят, че най-сетне откри смислено момиче, а аз още веднъж и още веднъж начертавам мислено листата с нещата, които постоянно съм мислела, че желая в един мъж, поставям ти тикчета на всички места и се чудя за какво сметката не излиза. Стигнах до извода, че от време на време страстта окончателно си отива и най-разумният аргумент на света не може да я спре.