До една непозната То беше още през ония летни дни,

До една непозната

То беше още през ония летни дни, когато те срещнах по здрач из бялата алея вън от града и ме упойваше фантазията да проникна в твоя живот и да разгатна тихата тъга, която те правеше да изглеждаш като изгубена измежду това хилядно голям брой, което пъплеше вечер из алеите.

Тогава аз виждах великата приятност да запитвам и да предчувствувам.

Една вечер тебе те нямаше там, където те търсеше моят жаден взор. На другата вечер ти отново не пристигна и тогава се заредиха дни на жадност и на спотаено страдалчество. Лятото умираше пред очите ми постепенно и умираше дружно с него нежната наслада, разцъфнала в миналото под топлината на твоя взор.

Есента настъпи мълком и дъждовете запяха през дни и нощи идентична ария.

И през една от моите скръбни нощи дъждът ме настигна в една от крайните улици на града. Аз бягах изплашен от гръмовния смях на мълниите. Мълниите бяха усмивките, а гърмът - величавият смях на някой голям витяз, който беше впрегнал ветровете и прелиташе над света величествен и страховит.

Аз се заслоних в един ъгъл, изумен от съзнанието, че нощта е толкоз страшна, а аз съм толкоз самичък.

И не щеш ли аз се взрях в един насрещен прозорец. Там светеше. Аз се приближих и се вгледах извън. Знаеха ли тези, които бяха вътре, че някой гледа през прозореца. Аз видях запалени вощеници, аз видях бяло легло и на леглото... Мълчаливи жълти фигури стояха мрачни над това последно легло. Една страшна остаряла жена с черно покривало плачеше безшумно над мъртвата. Аз се вгледах и изтръпнах от смут... Това беше ти, беше ти!...

Чужди, далечни стъпки ме накараха да се отдалеча от прозореца, зад който лежеше ти, увехнала като музика дружно с последната усмивка на лятото. Аз плаках без сълзи през тая нощ.

***

Довечера ние ще се срещнем отново и ще вървим паралелно по алеята, дето те срещнах през летните дни, покрита в този момент със сняг. Както през вчерашния ден, ти ще се усмихваш топло и ще се смееш над това, което съм видял през оная страшна нощ, тъй като в този момент аз зная, че ти живееш на другия завършек на града, ти не си била тука, когато аз те видях мъртва, и там надалеч в едно село, изгубена измежду съня на снежните равнини, ти си мислила и копняла за мене.

Но твоят смях ще бъде непознат за мене, аз студено ще мълча като през вчерашния ден и когато се разделим, аз няма да се обърна, с цел да те видя по какъв начин ти си отиваш към дома самотна и печална.

Довечера ще бъде последната ни среща. Ние в никакъв случай към този момент няма да говорим; тъй като сред нас има една покойница, тъй като през оная нощ аз изплаках сълзите си за теб.

* Портрет на Димчо Дебелянов от Борис Ангелушев - Аукционна Къща Виктория