Дневник разговаря с Теодора Димова* по повод новия й роман

...
Дневник разговаря с Теодора Димова* по повод новия й роман
Коментари Харесай

Теодора Димова, писател: Все още не можем да преодолеем деветосептемврийския манталитет

" Дневник " беседва с Теодора Димова* във връзка новия й разказ " Не ви познавам ", чиято премиера е на 13 март (повече за събитието в края на текста). Темите в изявлението стигнаха и оттатък романа, макар че пресечните точки с историята в него имаше непрестанно.

Как и за какво тематиките за предишното, пандемията от ковид и войната в Украйна се сляха в една история в новия Ви разказ " Не ви познавам "?

- Доста мъчно беше да се слеят в една история. Всъщност ние всички преживяхме три разтърсвания - пандемията, по-късно митингите, а по-късно пристигна войната в Украйна. Като че ли влизаме от рецесия в рецесия и не ни остава време да осмислим всяка една поотделно. Всичко се слива в едно от единствено себе си и ни оставя тотално комплицирани. И защото основната героиня в " Не ви познавам " Александра минава през тези най-злободневни положения, тя се пробва да им придаде смисъл, да провиди промисъла им, по тази причина тя е като парченце от всеки един от нас.

Пол Рикьор има доктрина, че за контузиите би трябвало да се приказва, с цел да бъдат преодолени. Но контузиите са доста - още от събитията към 9 септември 1944 година, последствията от тях, преходът, пандемията, войната. За кое от всички би трябвало да приказваме по-напред?

- Според мен е доста значимо да приказваме за предишното, тъй като ние го загърбваме, премълчаваме го. И това е като рана, която вместо да се лекува и да се омекотява, навлиза във вътрешността в организма и го възпалява. Разболява го.

За всички контузии би трябвало да се приказва. Затова в религията има изповед - тя е произнасяне, тя е артикулиране. В психиатрията има говорене пред доктор. Когато излиза на открито, контузията се прочиства и лекува. И в този смисъл, романът е самобитно продължение на " Поразените " (бел.ред. - предходния разказ на Теодора Димова). Героинята, която там е внучка на Райна, в този разказ към този момент е на възраст и тя споделя за едни ден от живота си. И още веднъж предишното я застига, не може да се освободи.

По най-невероятен, неистински метод предишното пуска пипалата си към нея. Именно тъй като не е изговорено, а е скрито, то провокира нейния катарзис. Последиците от ориста на нейните предшественици, я връхлита през днешния ден, 78 години по-късно, те въздействат директно върху нейния честен избор, дефинират хода на живота й.

Бях изумена, когато открих тази невидима, само че неразрушима нишка, по която един път стореното зло, продължава да възпроизвежда зло. Всички ние носим от биологичните си родители освен своите гени, само че ние сме духовни техни продължители, те живеят посредством нас, нишките не се прекъсват. Затова комунистите, с цел да пресечен точно тези влакна, унищожаваха цели родове, преследваха потомците на своите " врагове ".

Толкова доста неща от предишното не са изговорени и може би не са признати, натрупват се едно върху друго. Говорейки толкоз за предишното, по какъв начин бихме могли да гледаме към бъдещето?

- Когато една персонална или социална контузия не е изговорена, тя е като като товар, с който все по-бавно, мъчно и все по-изморително вървим. И ние виждаме в действителност по какъв начин този товар е върху цялото общество, по какъв начин ние забавяме от ден на ден ход.

Настоящите събития към паметника МОЧА (бел.ред. - от Монумент на окупационната алена войска - редуциране, употребявано за Паметника на Съветската войска от последователите на неговото демонтиране) провокират голямо разделяне, тъй като не сме съумели да изговорим и тази контузия.

Сякаш към този момент няма нещо, което се появява и то да не провокира разделяне. За мен лекуването остава говоренето. Но тъй че да се вслушваме един в различен, да приказваме умерено, да се сложим на мястото на другия.

Умеем ли в действителност, когато приказваме, да се чуваме?

- Не, не умеем. И всеки е монологист. Иска да хване своята жертва и да стартира да приказва. Не знам на какво се дължи, може би на липса на образование, може би на атмосфера.

Преди месец в диалог за " Дневник ", артистът, не може да ти е другар. Стигнали ли сме тази точка, в която изобщо не можем да одобряваме друга позиция?

- Точно по този начин. И на хората, които живеят отвън България, това им прави усещане - в случай че не мислиш като мен, автоматизирано си мой зложелател. За мен това е същински тоталитаризъм. Ние сме отраснали, изключително моето потомство, по този метод и инстинктите от това време избиват все по-често.

Ако не мислиш като мен, в случай че си друг, значи си зложелател. Изобщо другият е зложелател, от него би трябвало да се пазим, тъй като той може да ни съобщи, да ни подлее вода, да ни нарани. Вечно сме в отбранителна позиция, постоянно подозираме някого. Нямаме взаимност между тях, нямаме възприятие за общественост, не успяхме да ги създадем и развием. Това най-общо аз назовавам деветосептемврийски нрав.

Той се предава неумишлено, от потомство на потомство. Нито сме топли, нито сме хладни, безразлични сме един към различен, вършим кариерата си с приспособяване, безпроблемно сменяме позициите си, стига това да ни е в сгода, нагаждаме се тихомълком към печелившия, не тежим на мястото си, погледът ни е побит в земята. Ето това е устойчивият корен на този нрав.

Трябва ли хората на изкуството да имат дейна гражданска позиция?

- Всеки показва позициите си по собствен метод. Не можеш да си без позиция в това общество, което се раздира от несъгласия и крайности. Особено в този момент с войната.

И постоянно се удивлявам на хора, които не знаят, нямат мнение. Как нямаш мнение? Това са неща, които те засягат. Засягат те физически и прочувствено. Вариациите на този нрав, за който приказвах, в днешния ден са безкрайни, неописуеми, непредставими, както е историята в романа, само че тук не е мястото да я описвам.

Част от тези вариации е безизходицата, в която страната се оказа, непрекъснатото й блокиране, обездвижване. Посяването на експанзия и ненавист също е част от тези вариации. Те се посяват на един мирис, а за изкореняването им трябват години.

Героинята в " Не ви познавам " се усеща виновна за това, че като човек на изкуството, като интелектуалец, не съумява да предотврати грешките, които позволява обществото. Вие чувствате ли такава отговорност?

- Аз усещам голяма отговорност и възприятие за виновност към младите генерации, тъй като не съумяваме да разкажем тази система. Някой, който не я е претърпял, мъчно може да се ориентира в нея. Но не съумяваме да я разкажем, колкото и да пишем.

Това е едно от бездънните коварства на посттоталитарната система. Литературата, театърът и актуалната драматургия не съумяват да я опишат, не съумяваме добре да си вършим работата, да стигнем до доста хора, с цел да ги предупредим, с цел да знаят. Но няма какво друго да вършим, с изключение на да продължаваме да се опитваме.

Очевидно в груповото схващане и подсъзнание нещо би трябвало съществено да се промени, а ние не желаем и да помислим за смяна. Катарзисът, който трябваше да пристигна с пандемията, не се реализира.

Солидарността, която трябваше да ни сплоти във връзка с експанзията против Украйна, се оказа нежна, податлива на съветската агитация. За мен това е неуспех след неуспех като общественост от хора, които живеят на една територия и приказват на един език. Този неуспех не може да се прикрива дълго, той стои в нас и ни прояжда от вътрешната страна. Или би трябвало да го артикулираме ясно, или да продължаваме да се вършим, че го няма.

Промениха ли ни и по какъв начин съгласно вас пандемията, войната, политическата рецесия в България?

- Променят ни в смисъл, че станахме доста по-уязвими от преди. Политическото навлиза от ден на ден в персоналните ни територии, незабележимо изсмуква кръвта ни. Това, че не успяхме да осмислим тези рецесии, ни направи доста подвластни от външния свят, направи ни съвсем негови пионки.

Разбира се, ние би трябвало да имаме гражданска позиция, само че политиката е като обвивката на един плод, в чиято вътрешност е персоналната ценностна система. Тази вътрешност се налива със сок, плодът пораства, добродетелите се развиват. Стараем се да потискаме бесовете и уви, обвивката е политиката. Тя не е предопределена да бъде центърът на индивида.

 Трябва да се приказва за всички контузии от предишното, споделя Теодора Димова
© Цветелина Белутова, Капитал

Трябва да се приказва за всички контузии от предишното, споделя Теодора Димова

Докато тук поради рецесиите, поради войната, поради неналичието на държавно управление, поради този президент, който за мен е напълно проруски надъхан, поради всичко това нашият център, нашата вътрешност се трансформира в политика. И може би по тази причина сме толкоз настръхнали един против различен, толкоз неможещи да се поносим.

Но има и едно отбиване и доста хора споделят, че не се интересуват към този момент от политика, че няма да гласоподават? Осъзнато ли е това, че политиката в действителност ни е превзела?

- Може би не е осъзнато и даже може би няма да се осъзнае, тъй като не е прелестно да си кажеш, че политиката дотам навлиза в живота ти. Има даже нещо срамно в това положение.

Протестът в романа " Не ви познавам " потегля от едно несполучливо предопределение на общоприет шеф в БНР. Ако излезем от фикцията на романа и погледнем към сегашното с това, което се случва в Народния спектакъл - знак защо са сходни назначения?

- Аз, наподобява, би трябвало да престана да пиша, тъй като когато писах " Поразените ", след три години стартира войната в Украйна. Тогава гледах онлайн това, което бях написала и което смятах, уви, че е останало 78 години обратно в предишното.

Сега пред очите ни се случва абсурдът в Народния спектакъл с Александър Морфов. А центърът на новия разказ е по какъв начин властта се пробва да завладее създателя и свободния човек. Тя не понася свободата, свободния човек, тъй като създателят я изобличава и тя безусловно желае да го унизи. Ето този проблем, който е централен в романа, се придвижва онлайн в този момент пред очите ни и следя издевателството над един създател, в което са впрегнати всички административни, чиновнически, ченгеджийски ограничения.

В театъра към този момент виждаме доста съществено разделяне сред хората в трупата. Ще има ли помиряване и къде ще е точката на сближение, с цел да се продължи напред?

- Много е мъчително, тъй като писателят е самичък със себе си, той може да се абстрахира, да се отегли и въпреки всичко да продължи да работи. Докато артистите, режисьорите - те не могат да останат един без различен. Те са безусловно като семейство, впити са един в различен. И когато се вклини сходно разделяне,то нанася контузии на всички членове, отравя креативния развой.

Обезпокоена съм, тъй като обстановката е рискова и на психическо равнище. Как се устоя гаврата, издевателството? Не е леко да се устоява. Трябва да се усеща поддръжка, да има съпричастност от страна на другите.

Защо не постоянно съумяваме да разпознаем неприятното? Какви сетива ни трябват за него?

- Злото единствено трансформира външния си тип, в същината си постоянно остава едно и също.

Там е и огромният проблем на основната героиня в " Не ви познавам ", тя разпознава злото още в самото начало. Това е и нейният лайтмотив: трябваше да стана, да си потегли, да кажа, че не ги познавам. Но не, тя се вглежда в изкушението, което застава до нея. Започва да беседва, да влиза в разговор. И по този начин, малко по малко злото я всмуква в себе си, обезсилва я, обездвижва я.

В богословската литература се споделя, че когато пристигна прелъщение, не би трябвало да му се обръща внимание. Да не се занимаваме с изкушението да го отстраним, да не става център на вниманието ни, да не влизаме в директен контакт с него, тъй като то незабелязано се увива към нас. То е като отрова, която от разстояние те заразява и обезличава. Александра получава това предизвестие, само че не се вслушва в него, подминава го с лека ръка, не обръща внимание.
 Не ви познавамС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Понякога всеки един от нас е така нехаен и безгрижен към знаците към себе си.

Говорим за това, че би трябвало да помним и да осмисляме това, което ни се е случило. А има ли неща, които би трябвало да бъдат забравени и да ги оставим там, където са?

- Интересен въпрос. Не зная по какъв начин да отговоря. Какво би трябвало да забравим? Да забравим обидите, да забравим фамилните контузии?

Мисля, че не би трябвало да забравяме нищо. Трябва да знаем, да сме наясно. Когато писах " Поразените ", се срещах със ужасно доста хора, които имат сходна фамилна история. И те всички споделят, че до 90-та година не са знаели за това, че са имали предшественици, преследвани от властта. Масово се е мълчало. Искали са да запазят децата от системата, да не ги раздвояват, желали са децата им по-лесно да се впишат в системата, вместо да й се опълчват. Научавали са същинската си фамилна история едвам след 90-та година.

Но децата постоянно усещат, когато има нещо, което се крие от тях, те имат сетива, които долавят тайната, въпреки и не в съответните й измерения и това основава деформации в душeвността. Защото една загадка постоянно се усеща. Другото огромно безмълвие е за хората от Държавна сигурност. Ако те бяха проговорили, публичната ни атмосфера щеше да е напълно друга.

Винаги стигаме до това, че когато приказваме за настоящето, постоянно стигаме до предишното и някак си там стопираме и потъваме.

По-рано се пошегувахте, че може би би трябвало да спрете да пишете, само че какъв е идващият ви план?

- Много чета, откогато завърших този разказ, по еврейския въпрос и ролята на Димитър Пешев. Изключително забавни са ми събитията, свързани с депортацията на евреите от Беломорието и спасяването на евреите от старите лимити. Димитър Пешев взе участие в приемането на Закона за отбрана на нацията, а по-късно се обръща в отбрана на съгражданите си. Евреите безусловно са били в тютюневите хранилища с багажа си и са очаквали да бъдат натоварени на влаковете, получава се заповед да се прибират и че няма да бъдат " вдигнати ". Избавление, което наподобява на Божия интервенция, на знамение, което се случва в границите на един ден.

Какво желаете да остави " Не ви познавам " като обръщение?

- Да бъдем по-милостиви, по-солидарни, по-добри един към различен. Да осъзнаваме крехкостта на другия, да сме подготвени да му подадем ръка, вместо да го ударим. Да мислим повече за другите, в сравнение с за себе си. Това се отнася и за политиците. Minister на латински значи прислужник.

И още нещо бих желала да се прочете в този разказ - че индивидът на изкуството постоянно е срещу течението, в никакъв случай в една и съща посока с него. Писателят е със слабите, а не със мощните на деня. Той е с изумените, с жертвите, с падналите, със загубилте всевъзможни координати.

Когато изкуството стои на тези позиции, то образува обща просвета, а тя е сърцевината на този плод, за който стана дума доскоро. Когато тази вътрешност се зароди и се налее със сок, тогава тя става наша същина, тогава се трансформират манталитети, трансформират се общества, направления, зачева се бъдеще.

За какво сте оптимист?

- За това, че можем да реализираме диалог, разговор, взаимност един с различен. Да променим публичната атмосфера. Оптимист съм за това, че литературата трансформира обособения човек.Тя няма силата да промени обществото и законите като цяло. Но има силата да промени обособения човек... Премиерата на " Не ви познавам " е на 13 март от 19:00 ч. в City Mark Art Center (бул. " Янко Сакъзов " 30). Книгата ще показват Теодора Димова, проф. Михаил Неделчев и актрисата Петя Силянова.
 Да бъдем по-милостиви, по-солидарни, по-добри един към различен е посланието в новия разказ
© Цветелина Белутова, Капитал

Да бъдем по-милостиви, по-солидарни, по-добри един към различен е посланието в новия разказ " Не ви познавам " на Теодора Димова.

 ПоразенитеС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
* Теодора Димова е измежду най-известните и четени български писателки. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите " Емине ", " Майките ", " Адриана ", " Марма, Мариам ", " Влакът за Емаус " и повестта " Първият рожден ден ".

През 2019 година Теодора Димова стана притежател на премията " Хр. Г. Данов " за повсеместен принос в българската книжнина. През същата година излезе романът ѝ " Поразените ", който по-късно се трансформира в Роман на годината на фонд " 13 века България ", завоюва премията за прозаичност " Перото " и " Цветето на Хеликон " за най-продавана книга. През 2022 година " Поразените " получи новоучредената френска литературна премия " Фрагонар ". През 2023 година Теодора Димова стана притежател на Голямата премия за литература на Софийския университет " Св. Климент Охридски ". От 2012 година е колумнист към Портал Култура. Есеистичните ѝ текстове са събрани в книгите " Четири типа обич ", " Ороци ", " Зове овцете си по име ", " Кръст от пепел ".

Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg


СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР