Дневник публикува откъс от философския роман на Милан Кундера Непосилната

" Дневник " разгласява фрагмент от философския разказ на Милан Кундера " Непосилната лекост на битието ", публикуван от " Колибри ", в превод на Анжелина Пенчева. Световноизвестният чешки публицист, емигрирал във Франция, умря на 11 юли в Париж на 94 години.

Почина писателят Милан Кундера

Кундера написа " Непосилната лекост на битието " през 1982 година, само че романът е публикуван първо на френски език през 1984 година, а на чешки език е оповестен през 1985 година от издателството " 68 Publishers ". На фокус в него са две дами, двама мъже, куче и техния живот в годините преди Пражката пролет (1968) и малко по-късно.

През 1988 година по романа е сниман филм с присъединяване на Даниъл Дей-Луис, Лена Улин и Жулиет Бинош. Кундера обаче е извънредно неудовлетворен от акомодацията, тъй като филмът за него е надалеч от духа на книгата му и героите.

Милан Кундера: Къде е границата, оттатък която Азът престава да бъде Аз

Из " Непосилната лекост на битието " от Милан Кундера

Идеята за безконечното завръщане е мистерия, с която Ницше хвърли останалите философи в ужас. Представете си единствено, че всичко, претърпяно от нас, в миналото ще се повтори и че самото това повтаряне ще се повтаря до безспир! Какво желае да изрази този смахнат мит?

Непосилната лекост на битиетоС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка

Митът за безконечното завръщане твърди чрез отричане, че живот, който изчезва един път вечно, който не се завръща, е живот сянка, живот без тежест, мъртвороден живот и даже да е бил ужасяващ, прелестен, величествен, неговият смут, величественост или хубост не значат нищо. Излишно е да обременяваме съзнанието си с тях, също както да вземем за пример с войната сред две африкански страни през четиринайсети век, която не е трансформирала ни минимум света, макар че в нея са починали в неописуеми страдания триста хиляди негри.

Ще се промени ли с нещо войната сред двете африкански страни през четиринайсети век, в случай че се повтори безчет пъти във безконечното завръщане?

Да, ще се промени: тя ще се трансформира в стърчаща неразрушима скала и нейната безсмислица ще се увековечи.

Ако Великата френска гражданска война се повтаряше безконечно, френската историография нямаше да се гордее чак толкоз с Робеспиер. Но тъй като тя документира нещо невъзвратимо, окървавените години са се трансформирали в голи думи, в доктрина, в предмет на полемики, станали са по-леки от перушина, не навяват боязън. Има неизмерима разлика сред Робеспиер, появил се един-единствен път в историята, и Робеспиер, завръщащ се постоянно да сече главите на французите.

Следователно можем да кажем, че концепцията за безконечното завръщане е особена вероятност, която ни разрешава да забележим нещата по-различно, без смекчаващото събитие на тяхната недълговечност. Това смекчаващо събитие ни пречи да произнесем каквато и да било присъда. Та по какъв начин да съдиш нещо тленно? Заревото на залеза позлатява с чара на носталгията всичко; даже и гилотината.

Наскоро се улових, че изпитвам необикновено възприятие. Прелиствах книга за Хитлер и някои от фотосите ме трогнаха, тъй като ме накараха да си спомня детството. Моето детство съответства с войната, част от околните ми починаха в Хитлеровите концлагери; само че какво бе тяхната гибел пред обстоятелството, че фотосите на Хитлер ми припомниха един окончателно отишъл си епизод от моя живот?

Това примиряване с Хитлер разкрива дълбоката нравствена перверзност на света, който се гради върху кардиналната неспособност за завръщане. В този свят всичко е авансово простено, затова - цинично разрешено.

Ако всяка секунда от нашия живот се повтаря безчет пъти, то значи, ние сме приковани към вечността като Исус Христос към кръста. Тази визия е ужасяваща. В света на безконечното завръщане върху всеки жест тежи непостижима отговорност. Това е повода Ницше да назова концепцията за безконечното завръщане най-тежкото задължение (das schwerste Gewicht).

Но в случай че безконечното завръщане е най-тежкото задължение, то тогава, съпоставен с него, животът на всеки от нас се откроява с превъзходната си лекост.

Ала дали в действителност тежестта е ужасна, а лекотата - прелестна?

Най-тежкото задължение ни мачка, притиска ни към земята, смазва ни с тежестта си. Но в любовната лирика на всички времена дамата копнее да бъде затисната от тежестта на мъжкото тяло. Така най-тежкото задължение става в същото време облик на най-пълноценното реализиране на живота. Колкото по-голямо задължение тегне върху нашия живот, толкоз по-близо е той до земята, толкоз по-истински и достоверен е.

И противоположното: безспорната липса на задължение прави индивида по-лек от въздуха, той литва нагоре, откъсва се от земята, от земното съществуване, става полуреален и придвижванията му са колкото свободни, толкоз и лишени от смисъл.

Кое тогава да изберем? Тежестта или лекотата?

Този въпрос си е задавал Парменид през шести век преди Христа. Той виждал целия свят разграничен на двойки противоположности: светлинамрак; ефирност - плътност; топлота - студ; съществуване - несъществуване. Единия полюс в двойката приемал за позитивен (светлината, топлината, ефирността, битието), а другия - за негативен. Това разделяне на позитивен и негативен полюс би могло да ни се стори хлапашки просто. С изключение на един от случаите: кое е позитивното - тежестта или лекотата?

Парменид дава отговор: лекотата е позитивна, тежестта - негативна.

Прав ли е, или не? Това е въпросът. Сигурно е единствено едно: опълчването тежест - лекост е най-загадъчното и най-многозначното от всички противодействия.

Томаш занимава мислите ми от много години, само че едвам в светлината на тези разсъждения го видях отчетливо. Видях го да стои до прозореца в своя дом и да гледа през двора към стената на отсрещната постройка в незнание по какъв начин да постъпи.

За първи път срещна Тереза преди към три седмици в един дребен чешки градец. Прекараха дружно не повече от час. После тя го изпрати до гарата и заставам с него, до момента в който влакът пристигна и той се качи. Десет дни по-късно дойде при него в Прага. Любиха се още същия ден. През нощта тя подвигна висока температура. Оказа се грип и Тереза остана цяла седмица в жилището му.

Тогава той изпита необяснима обич към съвсем непознатото момиче. Струваше му се, че тя е дете, което някой е положил в насмолена кошница и е пуснал по течението на реката, та той, Томаш, да го извлече на брега на своята постелка.

Тя остана при него една седмица, до момента в който оздравя, а след това още веднъж отпътува за своя градец, на към двеста километра от Прага. И тогава настъпи мигът, за който загатнах и който съгласно мен е ключът към живота на Томаш: той стои до прозореца, вперил взор през двора в стената на отсрещната постройка, и премисля.

Дали да я предложения в Прага за непрекъснато? Тази отговорност го плашеше. Ако я поканеше в този момент, тя щеше да пристигна, с цел да му предложи целия си живот.

Или пък да не й се обажда повече? Това би означавало Тереза да си остане сервитьорка в ресторанта на един забутан градец и той в никакъв случай към този момент да не я види.

Искаше ли Томаш тя да пристигна при него, или не искаше?

Той гледаше през двора към отсрещната стена и търсеше отговора.

Тя се връщаше още веднъж и още веднъж в паметта му, легнала на неговия диван; не приличаше на никого от дотогавашния му живот. Не беше нито държанка, нито брачна половинка. Беше дете, което той бе извадил от насмолената кошница и бе положил на брега на своята постелка. Тереза бе заспала. Коленичи до нея. Трескавото й дишане се учести, тя издаде безсилен вопъл. Томаш притисна лице към нейното и зашепна в съня й думи, с които да я успокои.

След малко му се стори, че тя стартира да диша отмерено и лицето й несъзнателно се надига към неговото. По устните си усещаше леко тръпчивия й от треската мирис и го вдишваше, като че ли искаше да попие близостта на нейното тяло. И в този момент си показа, че тя живее с него от доста години и в този момент умира. Изведнъж го обзе ясна убеденост, че няма да преживее нейната гибел. Ще легне до нея и ще закопнее да я последва и в гроба. Разнежен от тази мисъл, зарови лице във възглавницата до лицето на Тереза и дълго остана по този начин.

Сега стоеше до прозореца и търсеше опора в тази сцена. Та какво друго би могло да бъде това, с изключение на обич - любовта, избрала точно този метод, с цел да му се разкрие?

Но дали беше обич? Беше си внушил, че желае да почине паралелно с нея, и това възприятие бе явно в прорез с действителността: та нали това тогава бе едвам втората им среща! В подобен случай не ставаше ли дума единствено за истерична реакция на човек, който съзнаваше надълбоко в душата си своята некадърност да обича и по тази причина бе почнал да се преструва пред самия себе си на влюбен? При това подсъзнанието му бе толкоз малодушно, че бе избрало за своята комедия таман тази жалка сервитьорка от забутан градец, която бе имала незабележим късмет да влезе в живота му!

Той гледаше през двора мръсните стени и си даваше сметка, че не знае обич ли е било, или нервност.

И се упрекваше, че в такава обстановка, когато един същински мъж не би се колебал нито момент по какъв начин да постъпи, той самият демонстрира колебливост и по този начин лишава най-красивия момент в живота си (коленичил до нейното легло, усеща, че не би претърпял гибелта й) от неговия смисъл.

Яд го беше на себе си, само че след това му хрумна, че в действителност е напълно естествено да не знае какво желае.

Човек няма по какъв начин да знае какво би трябвало да желае, тъй като живее един-единствен живот и не може да го съпоставя с предходните си животи, нито пък да го поправи в идващите.

Кое е по-добре: да бъде с Тереза или да остане самичък?

Няма никакъв метод да се ревизира кое решение е по-правилно, тъй като няма никаква опция за съпоставяне. Човек изживява всичко за първи път, освен това без да е квалифициран. Като актьор, който играе ролята си, без въобще да е репетирал. Но какъв брой коства животът, щом първата подготовка за живот е към този момент самият живот? Ето за какво той постоянно прилича схема. Но даже " схема " не е точната дума, тъй като скицата постоянно е план на нещо бъдещо, подготовка за картина, до момента в който скицата, каквато съставлява нашият живот, не е схема на нищо, а ескиз, който в никакъв случай не се трансформира в картина.

Einmal ist keinmal, повтаря си Томаш немската сентенция. Онова, което се случва единствено един път, все едно в никакъв случай не се е случвало. Щом на човек му е отредено да живее единствено един живот, той все едно не е живял въобще.

Но един ден в почивката сред две интервенции сестрата го повика на телефона. Той чу в слушалката гласа на Тереза. Обаждаше се от гарата. Томаш се зарадва. За страдание, се беше уговорил за вечерта с другари да му гостуват, така че я предложения чак за другия ден. Но още щом остави слушалката, се укори, че не й беше споделил да пристигна незабавно. Имаше задоволително време да анулира поканата към приятелите! Питаше се какво ли ще прави Тереза в Прага цели трийсет и шест часа и за малко да възпламени колата и да тръгне да я търси из пражките улици.

Тереза пристигна на другата вечер. Носеше през рамо чанта с дълга ръкохватка, видя му се по-елегантна от предходния път. В ръката си държеше книга - " Ана Каренина " от Толстой. Беше радостна, даже малко шумна и се мъчеше да му внуши, че се е отбила напълно инцидентно, просто й се разкрила опция: пристигнала в Прага по работа, вероятно (разказът й беше доста несвързан) да си потърси работа тук.

После лежаха голи и отмалели един до различен на дивана. Вече беше нощ. Томаш попита Тереза къде е отседнала, с цел да я откара до такава степен с колата. Тя отвърна сепнато, че занапред ще си търси хотел и че е оставила куфара си в дрешника на гарата.

До предната вечер той се бе страхувал, че в случай че я предложения при себе си в Прага, тя ще пристигна, с цел да му предложи целия си живот. И когато в този момент му сподели, че куфарът й е на гарата, на него внезапно му хрумна, че в този куфар е нейният живот, който краткотрайно е оставила на гарата, преди да му го предложи.

Качиха се дружно в паркираната начело кола. Томаш потегли към гарата, взе от дрешника куфара (беше огромен и изключително тежък) и го откара дружно с Тереза в своя дом.

Как се реши така ненадейно, откакто съвсем две седмици се беше колебал и не се беше престрашил да изпрати най-малко една картичка?

Самият той остана сюрпризиран от постъпката си - тя опонираше на възгледите му. Преди 10 години се беше разделил с първата си жена и в дните към развода бе живял в празнично въодушевление, с каквото други запомнят сватбите си. Беше осъзнал, че не е роден да живее паралелно с която и да било жена и единствено като ерген може да бъде напълно подобен, какъвто е. Беше се погрижил по този начин да подреди живота си, че към този момент в никакъв случай никоя жена да не може да се нанесе с куфара си при него.Тази бе повода в жилището му да има единствено диван. Макар диванът да беше задоволително необятен, Томаш заявяваше на своите любовници, че не може да спи с различен човек на едно легло, и след среднощ ги откарваше по домовете им - всички без изключение. Впрочем и първия път, когато Тереза бе останала поради грипа, той не спа в едно легло с нея. Първата нощ изкара в огромното кресло, а идващите - в болничното заведение, имаше там личен кабинет с софа, която използваше при нощните наряди.

Този път обаче заспа до нея. На сутринта се разсъни и видя, че Тереза, която още спеше, го държи за ръката. Нима се бяха държали по този начин през цялата нощ? Трудно му беше да повярва.

Тя дишаше надълбоко в съня си, държеше го за ръката толкоз крепко, че нямаше по какъв начин да я издърпа, а изключително тежкият куфар стоеше до леглото.

Томаш се боеше да издърпа ръката си, с цел да не я разсъни, и единствено доста внимателно се обърна на една страна, с цел да я следи по-добре.

И този път тя му замязя на дете, което някой е положил в насмолена кошница и е пуснал по водата. Но по какъв начин е допустимо да оставиш кошница с дете да се носи по буйните речни води! Ако дъщерята на фараона не бе извлякла от вълните кошницата с дребния Мойсей, нямаше да го има Вехтия завет, а и цялата ни цивилизация! Толкова антични легенди стартират със спасяването на някое подхвърлено дете. Ако Полиб не бе прибрал мъничкия Едип, Софокъл нямаше да напише най-хубавата си покруса!

В този миг Томаш не си даваше сметка, че метафорите са рисково нещо. Не е желателно да си играеш с тях. Любовта може да се роди от една-единствена метафора.

Той живя с първата си жена едвам две години и им се роди един наследник. При развода съдът повери детето на майката и осъди Томаш да заплаща за издръжката му една трета от заплатата си. Освен това му подсигурява правото да го вижда всяка втора неделя от месеца.

Но всякога, когато трябваше да отиде да види сина си, майката намираше някакво опрощение да осуети срещата им. Навярно в случай че ги бе обсипвал със скъпи дарове, щеше да му е по-лесно да излиза с детето. Стана му ясно, че би трябвало да заплати на някогашната си жена любовта на сина си, да се абонира за тази обич. Представи си по какъв начин след време ще изиска по донкихотовски да внуши на момчето своите възгледи, радикално противоположни на тези на майката. Чувстваше се авансово изтощен от тази вероятност. Когато една неделя майката за кой ли път в последния миг анулира свиждането със сина, той внезапно реши, че към този момент въобще не желае да го вижда.

Пък и за какво трябваше да изпитва към това дете, с което не го свързваше нищо друго, с изключение на едно нощно безразсъдство, по-голяма обвързаност от онази, която изпитваше към който и да било другиго? Да, ще продължава да си заплаща добросъвестно издръжката, само че дано никой не желае от него да води война за правото да има наследник в името на някакви си бащински усеща!

То се знае, никой не пожела да одобри тази негова логичност. Собствените му родители осъдиха това решение и обявиха, че щом Томаш отхвърля да се интересува от сина си, тогава и те, неговите родители, също ще престанат да се интересуват от своя наследник. При това резервираха демонстративно положителни връзки със снаха си и се хвалеха наляво и надясно с достойната си за образец позиция и с възприятието си за правдивост.

Така за малко време Томаш съумя да се отърве от жена си, от сина си, от майка си и от татко си. От всички тези хора му остана единствено страхът от дамите. Той ги желаеше, само че в това време се боеше от тях. Наложи се да си създаде нещо като компромис сред страха и желанието; наричаше го " еротично другарство ".

Твърдеше пред своите партньорки: единствено лишената от прочувственост връзка, в която човек не предявява искания към живота и свободата на другия, може да направи и двамата щастливи.

Понеже държеше да е сигурен, че еротичното другарство в никакъв случай няма да прерасне в любовна настъпателност, той се срещаше с всяка от непрекъснатите си любовници единствено на доста дълги промеждутъци. Намираше този способ за идеален и го пропагандираше измежду приятелите си: " Нужно е да се съблюдава правилото за цифрата три. Може да се виждаш с една и съща жена постоянно, само че никога повече от три пъти, или пък да се срещаш с нея години наред, само че единствено при едно изискване: сред обособените срещи да са минали минимум три седмици ".

Тази система бе дала на Томаш опция да не къса с непрекъснатите си любовници и в това време да има забележителен брой краткотрайни. Невинаги обаче партньорките му проявяваха схващане. От всички най-добре го разбираше Сабина. Тя беше художничка. Твърдеше: " Обичам те, тъй като си цялостна диаметралност на труфя. В царството на труфя ти щеше да бъдеш страшилище. В никой американски или съветски филм не би могъл да изпълняваш друга роля, с изключение на на най-омразния и гнусен воин ".

Всичко, което би трябвало да знаете за: