Салман Рушди: Роден съм в свят, по-либерален от днешния
" Дневник " препубликува от уеб страницата на списание изявлението, което Салман Рушди дава за немския вестник " Цайт ". Преводът от немски език е на Людмила Димова. Заглавието е на редакцията.
На 12 август 2022 година литературният свят бе разтресен от нападение против Салман Рушди. Писателят се готвеше да изнесе лекция в Института " Шътокуа " в щата Ню Йорк, когато един мъж се втурна на сцената и го прободе неведнъж с нож. Тежко ранен, Рушди беше закаран в болница и претърпя интервенция по неотложност. След нападението той ослепя с едното око. Атентаторът, 24-годишният Хади Матар, е от Ню Джърси, наследник на ливански бежанец. Той е екстремист и симпатизант на Революционната армия на Иран.
Преди атентата Салман Рушди приключва своя петнайсети разказ Victory City ( " Градът на успеха " ), въодушевен от Империята Виджаянагара в Южна Индия. Действието се развива от XIV до XVI в. Фиктивната основателка Пампа Кампана, живяла над двеста години, направлява възхода на своята страна и става свидетелка на нейния крах. В империята има независимост на религията и пълноправие, но тя е застрашавана непрекъснато от политически интриги и набожен фанатизъм.
Салман Рушди получава Наградата за мир на немските книгоразпространители
Господин Рушди, по какъв начин сте? Как мина днешният ви предобед?
- Прекарах го на бюрото, писах малко. Ако би трябвало да съм почтен, през днешния ден без огромен триумф.
За какво пишете в този момент?
- За това, което ми се случи.
Описвате нападението в " Шътокуа " през август предходната година?
- Опитвам се да схвана по какъв начин би могъл да наподобява един текст за него. Намерението ми е в напълно начална фаза.
Сега излиза книгата, която сте написали преди нападението. Тя споделя за огромната империя Виджаянагара, основана през XIV в. Истински исторически епос. Как бихте го характеризирали?
- Проблемът е, че има огромни празноти в преданието за Виджаянагара. Ала таман това предлага голямо пространство за един романист. Не бих предложил на студентите по история да обръщат огромно внимание на моята книга. Определени неща в нея обаче са историческа истина. Например във Виджаянагара е имало учудваща приемливост към другите религии и хората са били доста отворени, що се отнася до ситуацията на дамата в обществото. Имало е дами търговци и юристи, даже дами генерали. Това се е приемало за изцяло естествено в Южна Индия преди толкоз доста епохи.
О, аз помислих, че сте си го измислили вие.
- Най-забавното в моята книга е, че всички неща, които читателите одобряват за небивалица, са истина. А всичко, което читателите считат за исторически факт, е измислено.
Какво си измислихте?
- Моята основна героиня Пампа Кампана.
Тя е определена от една богиня, настойничка е на Виджаянагара. Остарява учудващо постепенно и живее колкото и самата империя, към 250 години.
- Разбира се, трябваше да си задам въпроса по какъв начин се удържа история, която минава през толкоз дълъг интервал от време. И до момента в който разсъждавах над този проблем, Пампа пристигна в мислите ми. Тя ми сподели: " Просто ме чуй, в този момент ще ти опиша историята! ".
Как самата Пампа е била определена от богиня?
- Твърде рядко се случва един воин да се появи от нищото. Е, може би не напълно от нищото. Книгата стартира с една историческа сцена. Понеже мъжете от един народ в Индия са избити по време на война, дамите се вземат решение на групово самоубийство. И тогава видях пред очите си Пампа като младо момиче, която би трябвало да преживее гибелта на майка си. Романът споделя и за връзките на майките към техните дъщери.
На мъжете - най-много на синовете на Пампа, им е много по-трудно. Те постоянно са глуповати и алчни.
- Да, момчетата са ужасни. Пампа, от своя страна, въплъщава избрана форма на матриархат. В родината ми съществува културната визия за майка Индия. Но все пак двата огромни индийски национални епоса - " Махабхарата " и " Рамаяна ", са героични истории за мъже. Искам с моя разказ да внеса женската позиция.
Вярвате ли, че има характерно женско писане, характерна женска позиция?
- Да, въз основа на ролята, която дамите поемат в света, изпитвайки нужда да го създадат по-добър.
Според вашия разказ те съумяват единствено в избрани интервали от историята на Индия. През десетилетията толерантността, религиозната независимост и половото свободомислие непрестанно са заплашвани от правоверни свещенослужители.
КишотС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
- Да, такава е човешката природа. Не съм утопист. Моята героиня има химеричен план, който от самото начало се разрушава в действителността. Историята не се развива по права линия. Напредъкът и регресът се редуват. Погледнете съвременността, през днешния ден виждаме прекалено много мрак. А аз по природа съм оптимист. В предходния ми разказ " Кишот " даже малко прекалих с оптимизма. По някое време се надсмях над себе си.
Не сте утопист, само че сте оптимист?
- Преди да стана публицист, следвах история. В последна сметка си останах и до през днешния ден студент по история. Учех, че една историческа смяна може да протече ненадейно, изцяло ненадейно. Три месеца преди рухването на Берлинската стена никой не би се обзаложил, че Стената ще падне. Да, има оптимизъм в моята книга, но не доверчив оптимизъм. Във всеки случай кралството, за което пиша, е по-либерално и толерантно от днешна Индия.
Въпреки че си имаме работа с монархия, а не с народна власт?
- В кралство Виджаянагара съществува голям интерес към изкуството, литературата, архитектурата и скулптурата. Това е високоразвита просвета.
Виджаянагара е била забравена за дълго време.
- Историята на Индия постоянно е била обсъждана от вероятността на Севера, знаят се исторически здания като двореца Тадж Махал. Пренебрегвало се е, че на юг е съществувала високоразвита просвета още преди индийската империя на Великите моголи. Заради колониализма тази част от индийската история е изцяло забравена. Едва в по-ново време споменът за нея се завръща и хората стартират да посещават руините на Виджаянагара.
Често ли пътувахте до Индия през последните години?
- Да, само че за финален път преди пандемията. На юг, където са историческите руини, съм бил като млад, пазех в паметта си този книжовен материал.
Във вашия разказ има богове и хора, враните приказват, маймуните водят войни, има ясно разграничаване сред положително и зло. Приказка ли е вашият нов разказ?
- Не се ориентирам по европейската приказка, а по индийската разказваческа традиция, която не разграничава ясно дейностите на боговете и хората. Пампа Кампана е такава смесена индийска фигура. Разказвачът в моята книга твърди, че предава история, която е разкрил в един доста остарял извор.
С това той дава подтик на заплетена постмодерна игра. Не познаваме източника и не знаем дали би трябвало да му имаме вяра.
Съвестта на ДзеноС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
- Да, в романа ми има нещо от Итало Калвино. Има и препратки към исторически събития, случили се доста по-късно. Например в гората се скитат подли розови маймуни, които желаят да заробят всички, несъмнено, това са британските колонизатори.
Романът ви споделя за колониализма?
Книга за джунглата С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
- Като дете толкоз обичах да чета " Книга на джунглата " на Ридиард Киплинг. Едва по-късно ми направи усещане, че глупавите маймуни, които се появяват там, са сатирични облици на индийците. Реванширам се за това в моя разказ. Аз играя с историческия и с литературния роман, а един исторически разказ е добър единствено когато се занимава с сегашното. Въпросът, който не ми дава мира в книгата, е следният: за какво Индия преди шестстотин години в доста връзки е била по-напреднала от през днешния ден, в това число и в метода към религиозните спорове?
В днешно време историята извънредно доста се инструментализира в Индия. Мюсюлманското минало е показано най-много като злокобна ера.
- Ранен образец за това поляризиращо мислене ще намерите в книгата на В. С. Найпол " Индия - ранената цивилизация " от 70-те години. В нея е разказана историята за неприятните мюсюлмани и положителните индуси. Управляващата през днешния ден Индийска национална партия прави от това политика. А индийската история - културна и религиозна, тясно свързва мюсюлмани и индуси. Имало е сватби сред индийски и мюсюлмански династии и изненадващо отворен междурелигиозен продан.
Когато във вашия разказ кралството запада, остават думите. Какво имате поради?
- Не знаем дали Троянската война с нейните герои се е случила по този начин, както гласи преданието. Това би могло да е нереалност. Наистина археолозите намират нещо, пробват се да го интерпретират, но това, което е останало от античния свят, е историята на Омир. Думите надживяват всичко друго. Ние четем " Война и мир " на Толстой и имаме ясна визия за съветския военачалник Кутузов. Останал е единствено героят на Толстой, който има малко общо с историческата фигура. Човекът на изкуството има последната дума.
Във вашата книга столицата на кралството е основана от Пампа Кампана посредством магия. Тя разпръсква семена и от земята изникват здания и улици, само че също по този начин и хора на друга възраст. Един поетически акт на създание. Питам се дали желаете да кажете, че всички ние в последна сметка сме нереалност?
- Моята книга е метафора за това по какъв начин поражда фикцията. Хората се образуват, но първоначално те са празни. Трябва непрестанно да ги пълниш с истории, с цел да живеят.
Книгата ви споделя за мирното общуване на религиите. Неотдавна посегнаха на живота ви. Не бяхте ли прекомерно огромен оптимист, когато съчинявахте романа?
- Роден съм в свят, по-либерален от днешния. Израснах в Бомбай, който беше доста вселенски. Спомням си вечерите в градината на моите родители. Идваха другари, имаше полемики за съществуването на Бог. В диалозите нямаше тематики табу. Приятелите ни изповядваха всички вероятни религии, имаше и комунисти.
Вашето мюсюлманско семейство се е преселило в Бомбай оттогава националистическия Делхи.
- Да, в навечерието на независимостта и разделянето на Индия. Баща ми не искаше да живеем в Пакистан. Затова отидохме в Бомбай, който се смяташе за вселенски. Когато в хода на разделянето се стигна до принуждение, Бомбай остана относително кротичък. " Градът на успеха " споделя непряко и за този опит от моето детство. За Бомбай пиша цялостен живот.
Как се съотнася актуалната книга към цялото ви творчество?
- Докато пишех, в някакъв миг си спомних за " Среднощни деца ".
" Среднощни деца " споделя за историята на Индия през ХХ в. и за разделянето на страната.
И в " Среднощни деца " става дума за индийската история. По-точно за напрежението сред историята и самостоятелната памет. Когато приключих " Среднощни деца ", бях на 33 години. Сега съм на 75. Ала новата книга се усеща млада и витална. Това не се реализира елементарно, когато си на 75.
Кой е Салман Рушди и за какво мюсюлмански водачи желаеха гибелта му
Ще си разреша да кажа, че изглеждате в добра форма.
Колко време измина от нападението? Повече от седем месеца. Имах необикновен шанс. Ако нападателят беше засегнал други места от тялото ми, щях да съм приключен. Освен това тялото очевидно има учудваща дарба да се възвръща.
Салман Рушди: Когато някой забива нож в теб, това е история от първо лице
Трябва да е било извънредно. Как преживяхте нападението?
Знаете ли, аз бях... Е, да, в никакъв случай не изгубих схващане.
В нито един миг?
- Докато в болничното заведение не дойде анестезиологът, преди този момент - не. Бях в доста необичайно и комплицирано положение. Имах и страшни болки.
Успяхте ли да разговаряте с вашето семейство и с другари?
- За известно време бях на апаратно дишане и не можех да приказвам. В началото нямах контакт с никого. Опитвах се да се съвзема. Ала осъзнавах обстоятелството, че са ми помогнали, въпреки че не бях схванал доста от случилото се. Разказаха ми. С времето започнах да беседвам с хора, започнах да виждам хора и всичко това стана доста значимо след това.
Проследихте ли реакциите на медиите, когато бяхте в болничното заведение?
- Не, несъмнено, зная, че е имало голямо количество репортажи и реакции. Не съм ги погледнал и до през днешния ден. Понеже мисля да напиша нещо за нападението, евентуално ще би трябвало да се срещна с тях. И е добре, мисля си, да можеш да видиш историята и от позиция, която не е твоята лична.
Никога ли не сте изпитвали боязън, че може да пристигна подобен рисков миг в живота ви?
- Страхувах се на доктрина. Ала опасност за живота ми съществуваше отдавна, бяха минали 33 години. Изнесох стотици лекции през последните години. В цяла Америка, в Европа, на всички места. И постоянно споделях на уредниците: не прекалявайте с защитата. Трябва да осигурите избрана степен на сигурност, както за всички известни хора. Просто го направете. На това място, за жалост, нищо не беше направено.
Нямаше никакви ограничения за сигурност?
- Никакви. И това беше неточност. Когато този човек се втурна към мен, никой не му се изпречи на пътя.
Вие не знаехте, че не сте предпазен на сцената?
- Не, не знаех. Просто бях предположил, че уредниците са създали това, което би направил всеки.
Свързахте ли се по-късно с уредниците?
- За малко. Не желая да приказвам за това.
Имате предпочитание да опишете какво се е случило. Разсъждавате ли върху претекстовете на нападателя?
Да, само че ще мога да приказвам за това едвам откакто напиша книгата. Знаете ли, толкоз бях омекотен, че съумях да завърша " Градът на успеха " преди атентата. Една седмица преди нападението бях предал последните коректури. Книгата беше изцяло подготвена
С какво се занимавахте след нападението? За какво мислехте?
- За напълно елементарни неща за фамилията. За каквото мисли всеки човек в една такава обстановка. И несъмнено, за гибелта. Вече не съм млад, не зная какъв брой още ми остава. Започваш да мислиш за края. И се постанова да си кажеш, че би трябвало да спреш да мислиш за това, просто да продължиш да живееш
Преди повече от 10 години написахте автобиография със заглавие " Джоузеф Антон ". Джоузеф е от името на писателя Джоузеф Конрад, Антон - от Антон Павлович Чехов. Все по този начин ли са вашите обичани писатели?
Разбира се, не са единствените. След 1989 година...
Годината, в която беше издадена фатвата
... пребивавам в изолираност. По това време разсъждавах върху пиесата на Чехов " Три сестри ". Сестрите от провинцията копнеят за живот в Москва, но предчувстват, че няма да съумеят да го реализиран. Това ми подсещаше за моята обстановка. В " Негърът от " Нарцис " от Джоузеф Конрад един моряк е на смъртно легло. Мнозина на кораба са загрижени за него. Някой го пита ядосано: за какво се качи при нас, на кораба? Трябва да си знаел, че си болен. Болният моряк му дава превъзходен отговор. Той му споделя: би трябвало да пребивавам, до момента в който умра - не е ли по този начин? Това изречение стана мое мото. Така е и до през днешния ден.
Мислите ли, че ще пристигна миг, когато още веднъж ще можете да се появите обществено?
- Голям въпрос, на който към този момент нямам отговор.
На 12 август 2022 година литературният свят бе разтресен от нападение против Салман Рушди. Писателят се готвеше да изнесе лекция в Института " Шътокуа " в щата Ню Йорк, когато един мъж се втурна на сцената и го прободе неведнъж с нож. Тежко ранен, Рушди беше закаран в болница и претърпя интервенция по неотложност. След нападението той ослепя с едното око. Атентаторът, 24-годишният Хади Матар, е от Ню Джърси, наследник на ливански бежанец. Той е екстремист и симпатизант на Революционната армия на Иран.
Преди атентата Салман Рушди приключва своя петнайсети разказ Victory City ( " Градът на успеха " ), въодушевен от Империята Виджаянагара в Южна Индия. Действието се развива от XIV до XVI в. Фиктивната основателка Пампа Кампана, живяла над двеста години, направлява възхода на своята страна и става свидетелка на нейния крах. В империята има независимост на религията и пълноправие, но тя е застрашавана непрекъснато от политически интриги и набожен фанатизъм.
Салман Рушди получава Наградата за мир на немските книгоразпространителиГосподин Рушди, по какъв начин сте? Как мина днешният ви предобед?
- Прекарах го на бюрото, писах малко. Ако би трябвало да съм почтен, през днешния ден без огромен триумф.
За какво пишете в този момент?
- За това, което ми се случи.
Описвате нападението в " Шътокуа " през август предходната година?
- Опитвам се да схвана по какъв начин би могъл да наподобява един текст за него. Намерението ми е в напълно начална фаза.
Сега излиза книгата, която сте написали преди нападението. Тя споделя за огромната империя Виджаянагара, основана през XIV в. Истински исторически епос. Как бихте го характеризирали?
- Проблемът е, че има огромни празноти в преданието за Виджаянагара. Ала таман това предлага голямо пространство за един романист. Не бих предложил на студентите по история да обръщат огромно внимание на моята книга. Определени неща в нея обаче са историческа истина. Например във Виджаянагара е имало учудваща приемливост към другите религии и хората са били доста отворени, що се отнася до ситуацията на дамата в обществото. Имало е дами търговци и юристи, даже дами генерали. Това се е приемало за изцяло естествено в Южна Индия преди толкоз доста епохи.
О, аз помислих, че сте си го измислили вие.
- Най-забавното в моята книга е, че всички неща, които читателите одобряват за небивалица, са истина. А всичко, което читателите считат за исторически факт, е измислено.
Какво си измислихте?
- Моята основна героиня Пампа Кампана.
Тя е определена от една богиня, настойничка е на Виджаянагара. Остарява учудващо постепенно и живее колкото и самата империя, към 250 години.
- Разбира се, трябваше да си задам въпроса по какъв начин се удържа история, която минава през толкоз дълъг интервал от време. И до момента в който разсъждавах над този проблем, Пампа пристигна в мислите ми. Тя ми сподели: " Просто ме чуй, в този момент ще ти опиша историята! ".
Как самата Пампа е била определена от богиня?
- Твърде рядко се случва един воин да се появи от нищото. Е, може би не напълно от нищото. Книгата стартира с една историческа сцена. Понеже мъжете от един народ в Индия са избити по време на война, дамите се вземат решение на групово самоубийство. И тогава видях пред очите си Пампа като младо момиче, която би трябвало да преживее гибелта на майка си. Романът споделя и за връзките на майките към техните дъщери.
На мъжете - най-много на синовете на Пампа, им е много по-трудно. Те постоянно са глуповати и алчни.
- Да, момчетата са ужасни. Пампа, от своя страна, въплъщава избрана форма на матриархат. В родината ми съществува културната визия за майка Индия. Но все пак двата огромни индийски национални епоса - " Махабхарата " и " Рамаяна ", са героични истории за мъже. Искам с моя разказ да внеса женската позиция.
Вярвате ли, че има характерно женско писане, характерна женска позиция?
- Да, въз основа на ролята, която дамите поемат в света, изпитвайки нужда да го създадат по-добър.
Според вашия разказ те съумяват единствено в избрани интервали от историята на Индия. През десетилетията толерантността, религиозната независимост и половото свободомислие непрестанно са заплашвани от правоверни свещенослужители.
- Да, такава е човешката природа. Не съм утопист. Моята героиня има химеричен план, който от самото начало се разрушава в действителността. Историята не се развива по права линия. Напредъкът и регресът се редуват. Погледнете съвременността, през днешния ден виждаме прекалено много мрак. А аз по природа съм оптимист. В предходния ми разказ " Кишот " даже малко прекалих с оптимизма. По някое време се надсмях над себе си.
Не сте утопист, само че сте оптимист?
- Преди да стана публицист, следвах история. В последна сметка си останах и до през днешния ден студент по история. Учех, че една историческа смяна може да протече ненадейно, изцяло ненадейно. Три месеца преди рухването на Берлинската стена никой не би се обзаложил, че Стената ще падне. Да, има оптимизъм в моята книга, но не доверчив оптимизъм. Във всеки случай кралството, за което пиша, е по-либерално и толерантно от днешна Индия.
Въпреки че си имаме работа с монархия, а не с народна власт?
- В кралство Виджаянагара съществува голям интерес към изкуството, литературата, архитектурата и скулптурата. Това е високоразвита просвета.
Виджаянагара е била забравена за дълго време.
- Историята на Индия постоянно е била обсъждана от вероятността на Севера, знаят се исторически здания като двореца Тадж Махал. Пренебрегвало се е, че на юг е съществувала високоразвита просвета още преди индийската империя на Великите моголи. Заради колониализма тази част от индийската история е изцяло забравена. Едва в по-ново време споменът за нея се завръща и хората стартират да посещават руините на Виджаянагара.
Често ли пътувахте до Индия през последните години?
- Да, само че за финален път преди пандемията. На юг, където са историческите руини, съм бил като млад, пазех в паметта си този книжовен материал.
Във вашия разказ има богове и хора, враните приказват, маймуните водят войни, има ясно разграничаване сред положително и зло. Приказка ли е вашият нов разказ?
- Не се ориентирам по европейската приказка, а по индийската разказваческа традиция, която не разграничава ясно дейностите на боговете и хората. Пампа Кампана е такава смесена индийска фигура. Разказвачът в моята книга твърди, че предава история, която е разкрил в един доста остарял извор.
С това той дава подтик на заплетена постмодерна игра. Не познаваме източника и не знаем дали би трябвало да му имаме вяра.
- Да, в романа ми има нещо от Итало Калвино. Има и препратки към исторически събития, случили се доста по-късно. Например в гората се скитат подли розови маймуни, които желаят да заробят всички, несъмнено, това са британските колонизатори.
Романът ви споделя за колониализма?
- Като дете толкоз обичах да чета " Книга на джунглата " на Ридиард Киплинг. Едва по-късно ми направи усещане, че глупавите маймуни, които се появяват там, са сатирични облици на индийците. Реванширам се за това в моя разказ. Аз играя с историческия и с литературния роман, а един исторически разказ е добър единствено когато се занимава с сегашното. Въпросът, който не ми дава мира в книгата, е следният: за какво Индия преди шестстотин години в доста връзки е била по-напреднала от през днешния ден, в това число и в метода към религиозните спорове?
В днешно време историята извънредно доста се инструментализира в Индия. Мюсюлманското минало е показано най-много като злокобна ера.
- Ранен образец за това поляризиращо мислене ще намерите в книгата на В. С. Найпол " Индия - ранената цивилизация " от 70-те години. В нея е разказана историята за неприятните мюсюлмани и положителните индуси. Управляващата през днешния ден Индийска национална партия прави от това политика. А индийската история - културна и религиозна, тясно свързва мюсюлмани и индуси. Имало е сватби сред индийски и мюсюлмански династии и изненадващо отворен междурелигиозен продан.
Когато във вашия разказ кралството запада, остават думите. Какво имате поради?
- Не знаем дали Троянската война с нейните герои се е случила по този начин, както гласи преданието. Това би могло да е нереалност. Наистина археолозите намират нещо, пробват се да го интерпретират, но това, което е останало от античния свят, е историята на Омир. Думите надживяват всичко друго. Ние четем " Война и мир " на Толстой и имаме ясна визия за съветския военачалник Кутузов. Останал е единствено героят на Толстой, който има малко общо с историческата фигура. Човекът на изкуството има последната дума.
Във вашата книга столицата на кралството е основана от Пампа Кампана посредством магия. Тя разпръсква семена и от земята изникват здания и улици, само че също по този начин и хора на друга възраст. Един поетически акт на създание. Питам се дали желаете да кажете, че всички ние в последна сметка сме нереалност?
- Моята книга е метафора за това по какъв начин поражда фикцията. Хората се образуват, но първоначално те са празни. Трябва непрестанно да ги пълниш с истории, с цел да живеят.
Книгата ви споделя за мирното общуване на религиите. Неотдавна посегнаха на живота ви. Не бяхте ли прекомерно огромен оптимист, когато съчинявахте романа?
- Роден съм в свят, по-либерален от днешния. Израснах в Бомбай, който беше доста вселенски. Спомням си вечерите в градината на моите родители. Идваха другари, имаше полемики за съществуването на Бог. В диалозите нямаше тематики табу. Приятелите ни изповядваха всички вероятни религии, имаше и комунисти.
Вашето мюсюлманско семейство се е преселило в Бомбай оттогава националистическия Делхи.
- Да, в навечерието на независимостта и разделянето на Индия. Баща ми не искаше да живеем в Пакистан. Затова отидохме в Бомбай, който се смяташе за вселенски. Когато в хода на разделянето се стигна до принуждение, Бомбай остана относително кротичък. " Градът на успеха " споделя непряко и за този опит от моето детство. За Бомбай пиша цялостен живот.
Как се съотнася актуалната книга към цялото ви творчество?
- Докато пишех, в някакъв миг си спомних за " Среднощни деца ".
" Среднощни деца " споделя за историята на Индия през ХХ в. и за разделянето на страната.
И в " Среднощни деца " става дума за индийската история. По-точно за напрежението сред историята и самостоятелната памет. Когато приключих " Среднощни деца ", бях на 33 години. Сега съм на 75. Ала новата книга се усеща млада и витална. Това не се реализира елементарно, когато си на 75.
Кой е Салман Рушди и за какво мюсюлмански водачи желаеха гибелта му Ще си разреша да кажа, че изглеждате в добра форма.
Колко време измина от нападението? Повече от седем месеца. Имах необикновен шанс. Ако нападателят беше засегнал други места от тялото ми, щях да съм приключен. Освен това тялото очевидно има учудваща дарба да се възвръща.
Салман Рушди: Когато някой забива нож в теб, това е история от първо лице Трябва да е било извънредно. Как преживяхте нападението?
Знаете ли, аз бях... Е, да, в никакъв случай не изгубих схващане.
В нито един миг?
- Докато в болничното заведение не дойде анестезиологът, преди този момент - не. Бях в доста необичайно и комплицирано положение. Имах и страшни болки.
Успяхте ли да разговаряте с вашето семейство и с другари?
- За известно време бях на апаратно дишане и не можех да приказвам. В началото нямах контакт с никого. Опитвах се да се съвзема. Ала осъзнавах обстоятелството, че са ми помогнали, въпреки че не бях схванал доста от случилото се. Разказаха ми. С времето започнах да беседвам с хора, започнах да виждам хора и всичко това стана доста значимо след това.
Проследихте ли реакциите на медиите, когато бяхте в болничното заведение?
- Не, несъмнено, зная, че е имало голямо количество репортажи и реакции. Не съм ги погледнал и до през днешния ден. Понеже мисля да напиша нещо за нападението, евентуално ще би трябвало да се срещна с тях. И е добре, мисля си, да можеш да видиш историята и от позиция, която не е твоята лична.
Никога ли не сте изпитвали боязън, че може да пристигна подобен рисков миг в живота ви?
- Страхувах се на доктрина. Ала опасност за живота ми съществуваше отдавна, бяха минали 33 години. Изнесох стотици лекции през последните години. В цяла Америка, в Европа, на всички места. И постоянно споделях на уредниците: не прекалявайте с защитата. Трябва да осигурите избрана степен на сигурност, както за всички известни хора. Просто го направете. На това място, за жалост, нищо не беше направено.
Нямаше никакви ограничения за сигурност?
- Никакви. И това беше неточност. Когато този човек се втурна към мен, никой не му се изпречи на пътя.
Вие не знаехте, че не сте предпазен на сцената?
- Не, не знаех. Просто бях предположил, че уредниците са създали това, което би направил всеки.
Свързахте ли се по-късно с уредниците?
- За малко. Не желая да приказвам за това.
Имате предпочитание да опишете какво се е случило. Разсъждавате ли върху претекстовете на нападателя?
Да, само че ще мога да приказвам за това едвам откакто напиша книгата. Знаете ли, толкоз бях омекотен, че съумях да завърша " Градът на успеха " преди атентата. Една седмица преди нападението бях предал последните коректури. Книгата беше изцяло подготвена
С какво се занимавахте след нападението? За какво мислехте?
- За напълно елементарни неща за фамилията. За каквото мисли всеки човек в една такава обстановка. И несъмнено, за гибелта. Вече не съм млад, не зная какъв брой още ми остава. Започваш да мислиш за края. И се постанова да си кажеш, че би трябвало да спреш да мислиш за това, просто да продължиш да живееш
Преди повече от 10 години написахте автобиография със заглавие " Джоузеф Антон ". Джоузеф е от името на писателя Джоузеф Конрад, Антон - от Антон Павлович Чехов. Все по този начин ли са вашите обичани писатели?
Разбира се, не са единствените. След 1989 година...
Годината, в която беше издадена фатвата
... пребивавам в изолираност. По това време разсъждавах върху пиесата на Чехов " Три сестри ". Сестрите от провинцията копнеят за живот в Москва, но предчувстват, че няма да съумеят да го реализиран. Това ми подсещаше за моята обстановка. В " Негърът от " Нарцис " от Джоузеф Конрад един моряк е на смъртно легло. Мнозина на кораба са загрижени за него. Някой го пита ядосано: за какво се качи при нас, на кораба? Трябва да си знаел, че си болен. Болният моряк му дава превъзходен отговор. Той му споделя: би трябвало да пребивавам, до момента в който умра - не е ли по този начин? Това изречение стана мое мото. Така е и до през днешния ден.
Мислите ли, че ще пристигна миг, когато още веднъж ще можете да се появите обществено?
- Голям въпрос, на който към този момент нямам отговор.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ