Годината в театъра – разпад с висок коефициент на поразяване
" Дневник " препубликува от рубриката обзора на проф. Георги Каприев за театралната 2021 година Заглавието е на " Дневник ".
Театралната 2021 година се сля с 2020 в един печален за театъра интервал. Време на неустойчивост и раздробяване на театралната активност. То биваше предизвиквано и от случаи на ковидно възпаление измежду актьорите и театралните екипи. Основен принос имаше обаче суматохата, съпътстваща пандемията, с всичките ѝ усложняващи условия, неочаквани затваряния, ограничавания. Процесите на проваляне бяха усилвани от съпровождащите талази на тревога и страхове измежду театралите. Стигна се до най-малко два остро отрицателни резултата.
Единият - оредялата аудитория, в това число наложително разреждана, поставяна освен това в обстановка, противопоказна на пълноценното наличие. Другият - моментите на раздробяване на работния развой: отлагането и на подготовки, и на министър председатели, и на представления, отпадането на не малко планове в разнообразни етапи на план или комплектност. Общият резултат: безпорядък, неустановеност, отчаяние.
Ненормалността на ситуацията ме докара до решение да не пиша негативни разбори, до момента в който то продължава да е такова - ненормално. Обещах си да представям единствено неща с безспорна за мен съдържателна и артистична полезност. Равносметката е потискаща. От март 2020 до октомври 2021 в това число съм разгласил общо пет театрални рецензии.
В този интервал гледането ми на спектакъл също спадна по активност. Основна причина беше практическата неспособност да се построи от малко малко устойчива, пък била тя и седмична, стратегия. Има обаче и друга и тя е качеството на всеобщата театрална продукция. Съзнателно преследвано и постигано, държа да подчертая. За какво става дума?
Няма да изброявам обособени постановки или създатели, с цел да не насърчавам премълчаните. Ще загатна единствено един епизод. Оставих се да бъда уречен от Ириней Константинов и се видях в журито на Театралния фестивал " На стълбите " през юли 2021. Бяха показани пет постановки, три от които на софийски театри. Разгърна ни се палитра от лесни смехории, на ниска цена сантимент, плитки психически ръчкания. Пет от пет.
Опитът за схващане на това състояние ще завоюва от избягването на етикети като " халтура ", " чалга ", " кич " и присъдружните им. Не да нямаше такива, на които да прилягат, само че не те бяха определящото. При нагоре упоменатите постановки, както и при големия дял от продукцията през годината, става дума за откровено изпитание да бъдат разпознати " потребностите " на публиката и блян към тяхното обслужване.
По силата на първосигналност, която си коства да бъде разисквана, театралните дейци всеобщо стигат до концепцията, че в депресиращото ни съвремие фенът не би желал да бъде " обезпокоителен ". Според тях той желае да се откъсне от своята печална делнична обстановка посредством аранжирано разграничаване от по-дълбок размисъл, в блян - от всяко неепидермално мислене. Стремежът е за час-два да бъде държан надалеч от експанзията и напрежението, от лошотията и грозотата.
Естетически най-високото достижение в този ключ е " Бурята ", постановката на Робърт Уилсън в Народния спектакъл. При изобретателно притежаване на дисциплинирани в безупречен монтаж светлина, тон, темп, се показва едно напълно " без-бурно " (Анелия Янева) четене на " Бурята ": без принуждение, без конфликт, без действителни спорове. Изящно стилизирани механично-гротескни фигури сервират в напев селектирани пасажи, най-много защити сентенции, произнасяни до три пъти, с цел да бъдат запомнени, само че и обезвредени, сведени до абстрактност. Приемем ли афоризма на Александър Шурбанов: " Шекспир няма, съществува текстът Шекспир ", в тази режисура липсва таман Шекспир. За час и половина протича грациозен, хубав, радващ сетивата клип, оттласкващ проблеми и паники.
Този най-широк набор, разпрострат през годината, е демонстративно заобикаляне или дори забравяне на онази същност на театралното, утвърждавана от към 150 години . Развитията на театралните практики в последните 70 от тях потвърдиха, че тя не зависи и не се въздейства от стиловете и прилаганите средства.
Театърът е в сърцевината си антропология, фундаментална антропология. Той е в положение директно да води към трансценденталните учредения и фундаментите на човешкото. Спецификата на театъра разрешава те да проговарят в действителната си, психосоматична, тоталност и да откриват пред погледа изискванията за опция на човешкото битие и човешката достоверност. Оттук следва капацитетът на театъра да предизвика и изисква сериозно обществено мислене и съответното му деяние. Не бяха доста постановките, свидетелстващи, че тази вътрешност не е изхвърлена от българската театрална сцена.
От своя страна деянията на истински спектакъл не бяха еднообразно безапелационни. Общото и значителното е, че се слагат значимите, базисните въпроси, на които се търси отговор със средствата на театралното. Ако би трябвало измежду гледаното от мен да откроя единствено две най-високи достижения през 2021 година, едното ще е " Кой се бои от Вирджиния Улф " в софийския Малък градски спектакъл.
Стоян Радев прави нов превод на текста на Едуард Олби като построява монтаж, кореспондиращ със актуалната сензитивност за човешкото и пораждащ тази сензитивност. Решаващо е заличаването на границата сред истина и заблуда, при което живеенето в илюзията става по-интензивно от действителността по този начин, че тя самата добива годност в лоното на виртуалното. От тази вероятност се стига до проблематизирането на човешкото битие и междучовешкото другарство. Постигат се внушения, рядко срещани в театралния ни делник.
Другото е постановката на " Лазарица " в Бургаския спектакъл, дело на Симеон Димитров и Стоян Памуков : най-дълбокото промисляне на Радичковия текст, с което съм се срещал през живота си. Разсъбличането на външното, екзистенциално несъщественото не довежда при тях до фактически човешкото. Оставането уединено със себе си не е преобразяващият ключ, тъй като тогава точно душата по-болезнено провижда напиращите пустош и затишие. Човекът на Димитров/Памуков въстава таман от бездната на своята ущърбност и бедност, с цел да разпознае висотата си, да доближи същинското си достолепие. Един безсърдечен и възвисяващ разбор.
Бих могъл да прибавя единствено още няколко театрални събития, способни да се съизмерят с тези двете. Колебливостта или компромисността на останалата част от постановките, стремящи се да устояват истински театралното, се дължат на всякакви, мъчно съизмерими фактори.
Нерядко " заслуга " за това имат непремислено подбраният текст или нескопосната акомодация. Повечето български режисьори и театрални експерти не наблюдават развитията в актуалната европейска и международна драматургия, не познават или дори не желаят да знаят етапните за нея текстове. Това непринудено провинциализиране е притеснително в своята повсеместност.
Най-често срещаната причина за недонаправеността, макар положителните планове и мощния начален подтик, са режисьорската или актьорска малоценност. Когато се дължи на дефицит на гений, това е събитие, будещо само страдание, стига дефицитното да не се предлага за норма. По-тревожно е едно характерно днешно " заболяване " на театралното.
На фокус Dimiter Gotscheff + DVDС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Не е мъчно да се забележи, че значително актриси и артисти, а и някои режисьори, пристъпват към сцената с подготвен модел на наличие: външен, маркиращ, апартен. Това е механизъм, построен след продължителна работа в повърхностни театрални форми и изключително в телевизионни формати, планувани за необмислено развлечение.
Расте опасението, че по този начин профилираните актьори към този момент не могат да се заемат с автентичен сценичен труд, даже при най-хубаво предпочитание от тяхна страна. Натрупаната посредством упоменатите формати известност утвърждава този вид театрално стоене като достоверен.
Унищожителният резултат е образуването на " нова " настройка . Масовата веселящина без друго вкарва в залата несъщински театрална аудитория. Налагането на упоменатата стилистика върху привидно солидния спектакъл разколебава зрителските критерии и води до дълготрайни деформации на упованията и рецепцията.
Теглейки чертата, следва да се заключи, че 2021, а и целият към този момент двугодишен интервал носят в себе си заряда на разпад с висок коефициент на поразяване. Идващите година-две ще потвърдят или ще трансформират тази наклонност. Оптимизмът ми е надалеч под сдържан.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Театралната 2021 година се сля с 2020 в един печален за театъра интервал. Време на неустойчивост и раздробяване на театралната активност. То биваше предизвиквано и от случаи на ковидно възпаление измежду актьорите и театралните екипи. Основен принос имаше обаче суматохата, съпътстваща пандемията, с всичките ѝ усложняващи условия, неочаквани затваряния, ограничавания. Процесите на проваляне бяха усилвани от съпровождащите талази на тревога и страхове измежду театралите. Стигна се до най-малко два остро отрицателни резултата.
Единият - оредялата аудитория, в това число наложително разреждана, поставяна освен това в обстановка, противопоказна на пълноценното наличие. Другият - моментите на раздробяване на работния развой: отлагането и на подготовки, и на министър председатели, и на представления, отпадането на не малко планове в разнообразни етапи на план или комплектност. Общият резултат: безпорядък, неустановеност, отчаяние.
Ненормалността на ситуацията ме докара до решение да не пиша негативни разбори, до момента в който то продължава да е такова - ненормално. Обещах си да представям единствено неща с безспорна за мен съдържателна и артистична полезност. Равносметката е потискаща. От март 2020 до октомври 2021 в това число съм разгласил общо пет театрални рецензии.
В този интервал гледането ми на спектакъл също спадна по активност. Основна причина беше практическата неспособност да се построи от малко малко устойчива, пък била тя и седмична, стратегия. Има обаче и друга и тя е качеството на всеобщата театрална продукция. Съзнателно преследвано и постигано, държа да подчертая. За какво става дума?
Няма да изброявам обособени постановки или създатели, с цел да не насърчавам премълчаните. Ще загатна единствено един епизод. Оставих се да бъда уречен от Ириней Константинов и се видях в журито на Театралния фестивал " На стълбите " през юли 2021. Бяха показани пет постановки, три от които на софийски театри. Разгърна ни се палитра от лесни смехории, на ниска цена сантимент, плитки психически ръчкания. Пет от пет.
Опитът за схващане на това състояние ще завоюва от избягването на етикети като " халтура ", " чалга ", " кич " и присъдружните им. Не да нямаше такива, на които да прилягат, само че не те бяха определящото. При нагоре упоменатите постановки, както и при големия дял от продукцията през годината, става дума за откровено изпитание да бъдат разпознати " потребностите " на публиката и блян към тяхното обслужване.
По силата на първосигналност, която си коства да бъде разисквана, театралните дейци всеобщо стигат до концепцията, че в депресиращото ни съвремие фенът не би желал да бъде " обезпокоителен ". Според тях той желае да се откъсне от своята печална делнична обстановка посредством аранжирано разграничаване от по-дълбок размисъл, в блян - от всяко неепидермално мислене. Стремежът е за час-два да бъде държан надалеч от експанзията и напрежението, от лошотията и грозотата.
Естетически най-високото достижение в този ключ е " Бурята ", постановката на Робърт Уилсън в Народния спектакъл. При изобретателно притежаване на дисциплинирани в безупречен монтаж светлина, тон, темп, се показва едно напълно " без-бурно " (Анелия Янева) четене на " Бурята ": без принуждение, без конфликт, без действителни спорове. Изящно стилизирани механично-гротескни фигури сервират в напев селектирани пасажи, най-много защити сентенции, произнасяни до три пъти, с цел да бъдат запомнени, само че и обезвредени, сведени до абстрактност. Приемем ли афоризма на Александър Шурбанов: " Шекспир няма, съществува текстът Шекспир ", в тази режисура липсва таман Шекспир. За час и половина протича грациозен, хубав, радващ сетивата клип, оттласкващ проблеми и паники.
Този най-широк набор, разпрострат през годината, е демонстративно заобикаляне или дори забравяне на онази същност на театралното, утвърждавана от към 150 години . Развитията на театралните практики в последните 70 от тях потвърдиха, че тя не зависи и не се въздейства от стиловете и прилаганите средства.
Театърът е в сърцевината си антропология, фундаментална антропология. Той е в положение директно да води към трансценденталните учредения и фундаментите на човешкото. Спецификата на театъра разрешава те да проговарят в действителната си, психосоматична, тоталност и да откриват пред погледа изискванията за опция на човешкото битие и човешката достоверност. Оттук следва капацитетът на театъра да предизвика и изисква сериозно обществено мислене и съответното му деяние. Не бяха доста постановките, свидетелстващи, че тази вътрешност не е изхвърлена от българската театрална сцена.
От своя страна деянията на истински спектакъл не бяха еднообразно безапелационни. Общото и значителното е, че се слагат значимите, базисните въпроси, на които се търси отговор със средствата на театралното. Ако би трябвало измежду гледаното от мен да откроя единствено две най-високи достижения през 2021 година, едното ще е " Кой се бои от Вирджиния Улф " в софийския Малък градски спектакъл.
Стоян Радев прави нов превод на текста на Едуард Олби като построява монтаж, кореспондиращ със актуалната сензитивност за човешкото и пораждащ тази сензитивност. Решаващо е заличаването на границата сред истина и заблуда, при което живеенето в илюзията става по-интензивно от действителността по този начин, че тя самата добива годност в лоното на виртуалното. От тази вероятност се стига до проблематизирането на човешкото битие и междучовешкото другарство. Постигат се внушения, рядко срещани в театралния ни делник.
Другото е постановката на " Лазарица " в Бургаския спектакъл, дело на Симеон Димитров и Стоян Памуков : най-дълбокото промисляне на Радичковия текст, с което съм се срещал през живота си. Разсъбличането на външното, екзистенциално несъщественото не довежда при тях до фактически човешкото. Оставането уединено със себе си не е преобразяващият ключ, тъй като тогава точно душата по-болезнено провижда напиращите пустош и затишие. Човекът на Димитров/Памуков въстава таман от бездната на своята ущърбност и бедност, с цел да разпознае висотата си, да доближи същинското си достолепие. Един безсърдечен и възвисяващ разбор.
Бих могъл да прибавя единствено още няколко театрални събития, способни да се съизмерят с тези двете. Колебливостта или компромисността на останалата част от постановките, стремящи се да устояват истински театралното, се дължат на всякакви, мъчно съизмерими фактори.
Нерядко " заслуга " за това имат непремислено подбраният текст или нескопосната акомодация. Повечето български режисьори и театрални експерти не наблюдават развитията в актуалната европейска и международна драматургия, не познават или дори не желаят да знаят етапните за нея текстове. Това непринудено провинциализиране е притеснително в своята повсеместност.
Най-често срещаната причина за недонаправеността, макар положителните планове и мощния начален подтик, са режисьорската или актьорска малоценност. Когато се дължи на дефицит на гений, това е събитие, будещо само страдание, стига дефицитното да не се предлага за норма. По-тревожно е едно характерно днешно " заболяване " на театралното.
Не е мъчно да се забележи, че значително актриси и артисти, а и някои режисьори, пристъпват към сцената с подготвен модел на наличие: външен, маркиращ, апартен. Това е механизъм, построен след продължителна работа в повърхностни театрални форми и изключително в телевизионни формати, планувани за необмислено развлечение.
Расте опасението, че по този начин профилираните актьори към този момент не могат да се заемат с автентичен сценичен труд, даже при най-хубаво предпочитание от тяхна страна. Натрупаната посредством упоменатите формати известност утвърждава този вид театрално стоене като достоверен.
Унищожителният резултат е образуването на " нова " настройка . Масовата веселящина без друго вкарва в залата несъщински театрална аудитория. Налагането на упоменатата стилистика върху привидно солидния спектакъл разколебава зрителските критерии и води до дълготрайни деформации на упованията и рецепцията.
Теглейки чертата, следва да се заключи, че 2021, а и целият към този момент двугодишен интервал носят в себе си заряда на разпад с висок коефициент на поразяване. Идващите година-две ще потвърдят или ще трансформират тази наклонност. Оптимизмът ми е надалеч под сдържан.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ