По буквите: Расучану, Кенаров
Дневник Експрес Научавайте най-важното и забавното всеки ден в 17 часа.
Текстът е препубликуван от В рубриката " По буквите " Зорница Христова показва книгите на Андрея Расучану и Димитър Кенаров - " Вятърът, духът, дъхът " и " Диктатори, трактори и други завършения ".
Едната е художествена, другата - публицистична, - в които близката и далечната биографична и историческа памет са на фокус. Както и комплицираните, от време на време травматични, от време на време просто спорни връзки сред паметта и истината.
" Вятърът, духът, дъхът " от Андрея Расучану
превод от румънски Лора Ненковска, ICU, 2023
Гъста като петмез прозаичност. Лепкав, сладък, лиричен език, омаломощаващо внимание към детайла, което те повлича, сиропира читателския ти разум и сякаш сковава физическите реакции на ужаса, с който са изпъстрени тези страници. " Питай настрана ", споделя моя позната терапевтка. " Пациентът следи с очи пръстите на аналитика, до момента в който изважда контузията от дълготрайната памет и я подава в краткосрочната ", гласи описанието на различен способ за справяне с посттравматичния синдром.
" Кое дете е било, сподели ли ти, а по какъв начин изглеждаше, до момента в който ти разказваше, спокоен ли беше, какъвто е нормално, с обезпокоителен взор, с апатичен глас, който като че ли потъва в повея напразно, "
Вятърът, духът, дъхътС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
пита героинята във връзка потрисаща история за канибализъм. И като че ли целият ѝ роман, с всичките ѝ контузии, потъва в тази изключителна сетивност: детството, полепнало във водна леща, миришещо на селски двор, на селски клозет, на топли тела, които се движат по средата на двора, до момента в който детето гледа от тъмния прозорец; фамилният живот, потопен в мътната вода в запушената мивка, изплувал като натрупа на брачна половинка дезертьор през реката, която би трябвало да го води към Югославия, сиропиран като саварината, която брачният партньор изяжда преди този момент с любовницата си, а героинята отбелязва 1) метода, по който той на първо време маха маслената розичка от сладкиша, 2) пуловера, който самата тя му е купила и изпрала с шампоан, с цел да не губи мекотата си, 3) унижението да прочете за тази сцена в доноса на Секуритате
Същата сцена виждаме и през погледа на сина, който години по-късно е отишъл да прочете досието на татко си - с цел да може, въпреки през омразния език на доносите, да събере частите от своята фамилна история.
Неговият език е като че по-прогледен, тъй като, до момента в който майката се стреми да замъгли гледката на истината, синът се пробва да я открие. В този смисъл двамата вървят в противоположни направления - единият се пробва да се оправи с контузиите, като ги изтласка, другият - като си пробие път към тях, като разбере.
" Някога ми сподели, че в случай че хората към този момент ги няма, това не значи, че предишното им принадлежи на всички, всеки с неговата версия и интерпретация Добре, бих ти отвърнал, само че в случай че не можеш да научиш по какъв начин тъкмо са се случили нещата, това не значи, че не са се случили. Не можеш да ги изтриеш от историята единствено тъй като не ти е обещано да познаеш цялата истина за тях. "
Третата част на книгата, озаглавена " Михалаки ", сякаш свидетелства за последния стадий в преправянето на истината - тогава, когато тя не е нито мъчително прясна, нито мъчително убеглива, а сякаш вечно уталожена в ритмите на литературата. Отложена по-назад във времето, тя като че ли незабавно придобива патината на мита. С други думи, историческият факт избелява и остава да изпъква основно обликът - като този на слонския скелет в учебния кабинет по естествена история, където депутатите били заключени, до момента в който не изберат нов княз. Но в това време се наслагва и в историческата памет на самото място, и в преповтарящите се през генерации тематики - като сложната и разпокъсана връзка сред поколенията, като непрестанния претекст на сирачеството и отритнатостта.
Извънредно сложна като стилистика книга, блестяща преводаческа работа на Лора Ненковска.
" Диктатори, трактори и други завършения " от Димитър Кенаров
превод от британски Ангел Игов, ИК " Жанет 45 ", 2023
Диктатори, трактори и други приключенияС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
През юли 2008 година жителите на Белград откриват, че в един от елементарните бетонни квартали е задържан възрастен човек с вързана на опашка прошарена коса. Въпросният Драган е прочут като нравствен преподавател, проповядващ един тип православна мистичност. Истинското му име обаче е Радован Караджич.
Повечето хора имат възприятие за териториалност във връзка с истината.
Ние, българите, постоянно считаме, че би трябвало да знаем повече за Източна Европа от западния четец, не дай си боже от този, който е далечен от нас през океана. По тази причина публикациите на Димитър Кенаров, писани за влиятелни американски списания, би трябвало леко да нервират. Още повече - преводни. Още повече - написани ловко, с книжовен нюх, еластичен език и космополитни препратки. Това ли момче ще ни каже кой живее в прилежащия вход?
Ами да. Защото
териториалната непосредственост е илюзорна, в случай че не видиш нещо с очите си;
в случай че не отидеш с готовността да зададеш неуместен въпрос, да подхванеш нелицеприятна тематика. Да бъдеш тук-там, разнообразни от тези, на които вървят " хора като теб ". И аз съм била в Белград, само че не би ми хрумнало да отида да видя по какъв начин домът на Милошевич е трансфорат в място за поклонение. Не съм била задържана в Беларус. И реакцията ми при започване на войната в Украйна не е била да потегли натам, с цел да видя с очите си какво става.
И въпреки всичко Димитър Кенаров не е типичният проверяващ журналист; той не търси изявленията с основните герои от новинарските излъчвания. Вместо това отива на място и разказва тяхната среда. Хората, които са ги създали вероятни. Начина, по който реагираме след новината за чудовищното. Като отхвърляме да повярваме и се разпиляваме в тайни теории. Като опаковаме чудовищното като сензация, таблоиден гъдел, в който моралните съображения последователно отпадат и запомняме единствено къде сме се хилили, съответно погъделичкани по чакрите. Като в туристическата обиколка " Попарт Караджич ". Иначе казано,
най-важното в тези публикации - това, което си коства човек да опише от първа ръка - е процесът на нормализация на ненормалното, преобразуването на нечовешкото в " човещинка ",
основната роля не на Хамлет или Клавдий, а на Розенкранц и Гилдернстерн. От Сърбия, от България, от Македония, от Полша, Беларус, поречието на Дунав, Ирак, Сараево, Украйна. И в тази роля е в действителност значимо да се забележим в профил. Или най-малко да осъзнаем, че сме забележими.
Текстът е препубликуван от В рубриката " По буквите " Зорница Христова показва книгите на Андрея Расучану и Димитър Кенаров - " Вятърът, духът, дъхът " и " Диктатори, трактори и други завършения ".
Едната е художествена, другата - публицистична, - в които близката и далечната биографична и историческа памет са на фокус. Както и комплицираните, от време на време травматични, от време на време просто спорни връзки сред паметта и истината.
" Вятърът, духът, дъхът " от Андрея Расучану
превод от румънски Лора Ненковска, ICU, 2023
Гъста като петмез прозаичност. Лепкав, сладък, лиричен език, омаломощаващо внимание към детайла, което те повлича, сиропира читателския ти разум и сякаш сковава физическите реакции на ужаса, с който са изпъстрени тези страници. " Питай настрана ", споделя моя позната терапевтка. " Пациентът следи с очи пръстите на аналитика, до момента в който изважда контузията от дълготрайната памет и я подава в краткосрочната ", гласи описанието на различен способ за справяне с посттравматичния синдром.
" Кое дете е било, сподели ли ти, а по какъв начин изглеждаше, до момента в който ти разказваше, спокоен ли беше, какъвто е нормално, с обезпокоителен взор, с апатичен глас, който като че ли потъва в повея напразно, "
пита героинята във връзка потрисаща история за канибализъм. И като че ли целият ѝ роман, с всичките ѝ контузии, потъва в тази изключителна сетивност: детството, полепнало във водна леща, миришещо на селски двор, на селски клозет, на топли тела, които се движат по средата на двора, до момента в който детето гледа от тъмния прозорец; фамилният живот, потопен в мътната вода в запушената мивка, изплувал като натрупа на брачна половинка дезертьор през реката, която би трябвало да го води към Югославия, сиропиран като саварината, която брачният партньор изяжда преди този момент с любовницата си, а героинята отбелязва 1) метода, по който той на първо време маха маслената розичка от сладкиша, 2) пуловера, който самата тя му е купила и изпрала с шампоан, с цел да не губи мекотата си, 3) унижението да прочете за тази сцена в доноса на Секуритате
Същата сцена виждаме и през погледа на сина, който години по-късно е отишъл да прочете досието на татко си - с цел да може, въпреки през омразния език на доносите, да събере частите от своята фамилна история.
Неговият език е като че по-прогледен, тъй като, до момента в който майката се стреми да замъгли гледката на истината, синът се пробва да я открие. В този смисъл двамата вървят в противоположни направления - единият се пробва да се оправи с контузиите, като ги изтласка, другият - като си пробие път към тях, като разбере.
" Някога ми сподели, че в случай че хората към този момент ги няма, това не значи, че предишното им принадлежи на всички, всеки с неговата версия и интерпретация Добре, бих ти отвърнал, само че в случай че не можеш да научиш по какъв начин тъкмо са се случили нещата, това не значи, че не са се случили. Не можеш да ги изтриеш от историята единствено тъй като не ти е обещано да познаеш цялата истина за тях. "
Третата част на книгата, озаглавена " Михалаки ", сякаш свидетелства за последния стадий в преправянето на истината - тогава, когато тя не е нито мъчително прясна, нито мъчително убеглива, а сякаш вечно уталожена в ритмите на литературата. Отложена по-назад във времето, тя като че ли незабавно придобива патината на мита. С други думи, историческият факт избелява и остава да изпъква основно обликът - като този на слонския скелет в учебния кабинет по естествена история, където депутатите били заключени, до момента в който не изберат нов княз. Но в това време се наслагва и в историческата памет на самото място, и в преповтарящите се през генерации тематики - като сложната и разпокъсана връзка сред поколенията, като непрестанния претекст на сирачеството и отритнатостта.
Извънредно сложна като стилистика книга, блестяща преводаческа работа на Лора Ненковска.
" Диктатори, трактори и други завършения " от Димитър Кенаров
превод от британски Ангел Игов, ИК " Жанет 45 ", 2023
През юли 2008 година жителите на Белград откриват, че в един от елементарните бетонни квартали е задържан възрастен човек с вързана на опашка прошарена коса. Въпросният Драган е прочут като нравствен преподавател, проповядващ един тип православна мистичност. Истинското му име обаче е Радован Караджич.
Повечето хора имат възприятие за териториалност във връзка с истината.
Ние, българите, постоянно считаме, че би трябвало да знаем повече за Източна Европа от западния четец, не дай си боже от този, който е далечен от нас през океана. По тази причина публикациите на Димитър Кенаров, писани за влиятелни американски списания, би трябвало леко да нервират. Още повече - преводни. Още повече - написани ловко, с книжовен нюх, еластичен език и космополитни препратки. Това ли момче ще ни каже кой живее в прилежащия вход?
Ами да. Защото
териториалната непосредственост е илюзорна, в случай че не видиш нещо с очите си;
в случай че не отидеш с готовността да зададеш неуместен въпрос, да подхванеш нелицеприятна тематика. Да бъдеш тук-там, разнообразни от тези, на които вървят " хора като теб ". И аз съм била в Белград, само че не би ми хрумнало да отида да видя по какъв начин домът на Милошевич е трансфорат в място за поклонение. Не съм била задържана в Беларус. И реакцията ми при започване на войната в Украйна не е била да потегли натам, с цел да видя с очите си какво става.
И въпреки всичко Димитър Кенаров не е типичният проверяващ журналист; той не търси изявленията с основните герои от новинарските излъчвания. Вместо това отива на място и разказва тяхната среда. Хората, които са ги създали вероятни. Начина, по който реагираме след новината за чудовищното. Като отхвърляме да повярваме и се разпиляваме в тайни теории. Като опаковаме чудовищното като сензация, таблоиден гъдел, в който моралните съображения последователно отпадат и запомняме единствено къде сме се хилили, съответно погъделичкани по чакрите. Като в туристическата обиколка " Попарт Караджич ". Иначе казано,
най-важното в тези публикации - това, което си коства човек да опише от първа ръка - е процесът на нормализация на ненормалното, преобразуването на нечовешкото в " човещинка ",
основната роля не на Хамлет или Клавдий, а на Розенкранц и Гилдернстерн. От Сърбия, от България, от Македония, от Полша, Беларус, поречието на Дунав, Ирак, Сараево, Украйна. И в тази роля е в действителност значимо да се забележим в профил. Или най-малко да осъзнаем, че сме забележими.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ