Разузнаването в Ренесанса
Днешните историци установяват по време на Ренесанса също и възобновление на разследващите служби. Това била ера на образуването на мощни национални страни и основаване на безспорни монархии, които имали материалните запаси, с цел да играят значими политически игри в мащабите на цяла Европа. Тогава се зараждала днешната политика, свободна от религиозни, морални или други възпиращи правила, като се вземали поради единствено действителните ползи – задоволително е да се прочете „ Владетелят “ на Николо Макиавели.
Укрепяването на политическите органи на националните страни улеснявало битката против вътрешните и външните врагове, като разширявало географския обсег на дейната дипломация. Например, Ватикана имал на всички места свои сътрудници. Другите страни следвали този образец. Например, секретарят на папа Адриан VI (1522–1523) шпионирал за посланика на Испания.
В изискванията на липса на регулярни транспортни връзки и нерядко на дипломатически и търговски връзки, разузнаването трябвало да събира освен загадка, само че изобщо всякаква нужна информация за дадена страна, в това число географски данни, за политическата конструкция, стопанската система и т. н. Шпионите се опитвали да узнаят броя и въоръжението на армиите, до получат сведения за финансите, външната търговия, силите и опциите на другите феодални групи и т. н.
Трудностите при приемане на информация се криели в огромните за това време дистанции, в безбройните рискове по пътищата – морски и сухоземни, в незнанието на непознати езици, в трудностите при предаване на получената информация в центровете. Често разузнавачите изпълнявали действия, които през днешния ден са отговорности на посланици, консули, търговци, публицисти, географи, етнографи и икономисти.
Нерядко като цел пред разузнаването се поставяло предотвратяването на съюзнически връзки сред две страни, враждебни на страната, на която служел даденият сътрудник. За постигането на тази цел се употребявали разнородни средства – от дипломатически интриги до потреблението на отрова и кинжал.
Така да вземем за пример, през 1525 година френският крал Франциск I бил покорен от основния си зложелател – испанския крал Карл V, и изпратен в Мадрид. Майката на Франциск – Луиза Савойска, която била регентка по време на неговото неявяване, решила да подписа контракт с могъщия турски султан Сюлейман, който воювал против Карл V в Унгария.
Но да се доближи до Константинопол не било елементарно – испанското разузнаване полагало големи старания да залови пратениците на френската кралица. Все отново един от тях съумял да стигне до турската столица и да съобщи на Сюлейман обръщение от Париж. По този метод били подхванати първите стъпки към френско-турския съюз, който по-късно изиграл сериозна роля в политическата и военна история на Европа.
През XVI век последователно се утвърдило наличието на непрекъснати непознати посланици в кралските дворове. Посолствата, естествено, се трансформирали в центрове на разследваща активност и контраразузнавателна активност. Често дипломатите предавали един на различен получените секретни сведения. Например, испанският дипломат при двора на британския крал Хенри VII получавал вести от испански дипломати в други страни – които предавал на британски придворни, а в подмяна го снабдявали с загадка информация за Англия освен те, само че и… самият Хенри VII. Тогава Англия към момента била в мир с Испания. Вече по времето на Хенри VIII испанският дипломат неведнъж ползвал изпитан способ за приемане на шпионски сведения – просто плащал пенсии на авторитетни придворни, които му давали информация.
Естествено, дружно с бързото развиване на шпионажа през XVI век., се усъвършенствало и контраразузнаването. През 1520-те години в Англия и Испания работили простичко – прехващали и залавяли писмата на непознатите посланици. По-късно обаче се научили да ги отварят незабележимо и копират, след което ги затваряли и изпращали до местоназначението им. Така съперникът не разбирал, че са били в непознати ръце.
Дипломатическите куриери трябвало да пресичат територията на трети страни, чиито държавни управления постоянно не можели да устоят на изкушението да се срещнат с тайната поща. Затова посланическите отчети се изпращали в няколко екземпляра по разнообразни пътища с вярата, че най-малко един ще стигне до получатела. Понеже знаели за прехващането на донесенията, посланиците постоянно изпращали известия с съзнателно погрешни сведения за дезинформация на съперника – като, несъмнено, авансово уведомявали своето държавно управление за този трик.
Откриването на Америка дало огромен принос за развиването на разузнаването. Испанците превозвали за Европа голямо количество злато от своите американски владения. Търговците и авантюристите от други европейски страни желали на собствен ред да завлечен най-малко част от тази приказна плячка. Първи се поддали на изкушението френските търговци и корабособственици. Малко след испанското завземане на Мексико французите почнали да провеждат пиратски набези против испански кораби, пренасящи злато от Америка до Испания. За да се бори с френските корсари, Мадрид трябвало да държи във френските пристанища Ла Рошел, Нант, Диеп секрети съгледвачи, с цел да получава вести за заминаването на пиратски кораби и за проектите на корсарите.
Лошият образец е инфекциозен: същото почнали да вършат Англия и Холандия, като обаче обвили това в религиозна обвивка – под формата на битка на протестанти против католици. Затова британските и холандски сътрудници наводнили испанските пристанища в Америка – и протестантските пирати постоянно разполагали с точни сведения по кое време „ златните галеони “ подвигат платна за Европа.
