Днешната колонка трябваше да бъде посветена на нещо наистина хубаво,

Днешната колонка трябваше да бъде отдадена на нещо в действителност хубаво, в действителност значимо за самочувствието и себеуважението ни. Реакцията на българските управляващи, общество, дарителски и доброволчески организации на пагубното земетресение в Турция и Сирия беше забележителна.

Каквито и рецензии да има човек към президента и служебното държавно управление поради откровеното им отвращение да оказват помощ на Украйна (а тези рецензии са основателни - в случай че се съди по упорития отвод на Радев да прозре разликата сред агресор и жертва във войната на север от нас, ние сме сериозна пробойна в НАТО и ЕС),, които изпратиха самолети на своите Военновъздушни сили със избавителни екипи.

беше светкавична и разкри неподозирани качества за самоорганизация.

Както сподели казусът със свличането на земни маси в карловските села, хората са способни на състрадание, благотворителност, непринудено отдаване на време, старания и средства, с цел да оказват помощ както на сънародниците си, по този начин и на комшиите от югоизток. Дотук добре.

Като всички нации и ние имаме тъмна страна, персонално и групово несъзнавано.

Отказът на държавните институции да дисциплинират тези от нас, които прекрачват границите на виновното гражданско държание и дават воля на атавизма у себе си, ни докара до тиха, само че интензивна революция.

В нея даваме жертви всекидневно, от време на време в метафоричен смисъл, постоянно – в напълно директен. Когато преди няколко месеца пенсиониран боен умъртви комшия със законно притежаваното си оръжие – ликвидиране, предшествано от многогодишна омраза, доста хора излязоха обществено с имената си и описаха сходни истории.

Истории, в които съседи с явни и постоянно недиагностицирани душевен отклонения, само че пък обдарени с правото да носят револвери по силата на професионалната си принадлежност, тероризират съкооператорите и съкварталците си, като постоянно си избират съответна жертва, съответна цел на омразата и патологията си. Подобни спорове има във всички обитаеми места, във всички по-големи блокове и те гноясват с години, до момента в който не се стигне до трагичния процес,.

Един от хората, осмелили се да приказват за тази тиха революция от позицията на пострадал, беше психологът, който показа в ефира на национална телевизия, че е обект на ненавистта на комшия - някогашен служител на реда.

Вчера, в злокобно повтаряне на случая с Иво Андреев на Женския пазар в София, Иван Владимиров беше погубен от същия комшия – някогашен служител на реда със законното притежаваното му оръжие.

Ще повторя една своя отдавнашна теза: живеем в неистина.

Лъжата ни убива. Лъжата е в основата на публичните ни злощастия и е причина за тихата революция, поставила завършек на животите на двете девойки на бул. „ Черни връх “, на Иво Андреев и Иван Владимиров и безчет други хора.

Живеем по втория метод, със секънд хенд правила, закони с право на прилагане, отдадено другиму и със правосъдна система трета цедилка. Институциите ни са, с цел да ги има, с цел да имаме какво да покажем на чужденците от боязън да не ни врътнат кранчето. Как е допустимо да няма система на медиация в сходни междусъседски разногласия като тези, довели до кървавите разпри и съдбовен излаз?

Всъщност, може. Като че ли ежемесечните от съпрузите или приятелите си, докара до смяна даже на йота в разбирането, че против тази възходяща наклонност би трябвало да се противостои законово?

Или пък някой някъде в миналото отбрани възрастните хора по отдалечени села и паланки, които регулярно стават жертва на мародери?

Съдебната система в България е сложена в услуга на олигархията и правото е на мощния, платежоспособния, добре обвързвания. Това е горчивата истина.

Зад пренатягането на публичните връзки, зад тази тиха, само че непрекъсваща революция се открояват две грозни лица.

Едното е на аномията, беззаконието, чувството, че всичко е допустимо, че човек може да вземе правото в свои ръце и да работи безнаказано, тъй като никой няма да му помогне, в случай че не си помогне самичък.

Другото, не по-малко ужасно и разкривено, е лицето на авторитаризма, на мощната ръка, която чака своя миг, с цел да даде на обществото реда, от който то се нуждае, само че на цената на гражданските му права и свободи. Двете лица се нуждаят едно от друго, подхранват се взаимно и тикат България към същинската тъма.

Ние сме във ваймарския си миг и се нуждаем от цялостно осъзнаване на този факт и от цялостна социална готовност, с цел да прескочим трапа.

·