Сюзан Зонтаг: Днес всичко съществува, за да свърши в снимка
„ Днес всичко съществува, с цел да свърши в фотография ” – през последния близо половин век тази мисъл е толкоз повтаряна, че съвсем се е трансформирала в факсимиле, а мнозина са не запомнили в чия глава се е родила. Прословутият откъс е от книгата на Сюзан Зонтаг „ За фотографията ”. Тя включва шест есета и излиза за трети път на български език в превод на Христина Кочемидова и Юлиян Антонов, настоящето издание е с логото на „ Лист ”.
В този революционен и основопалагащ труд Зонтаг слага значими въпроси за моралните и естетическите проблеми, свързани с фотографското изкуство. Според нея фотосите са на всички места към нас и тази „ охота на фотографското око “ е трансформирала радикално връзката ни със света.
Фотографиите имат силата да шокират, да идеализират или да съблазняват, те пораждат носталгия и служат като място наизуст, а могат да бъдат употребявани и с цел да ни изобличат или разпознават.
Авторката изследва методите, по които използваме вездесъщите облици, с цел да реализираме възприятие за действителност и надзор върху живота си.
Темите на есетата се завъртат към производството, потреблението и въздействието на облиците в модерното общество. Писани през 70-те години на XX век, и до през днешния ден с тях стартира всяко съществено проучване на фотографията като културен феномен.
Проследявайки историята на фотографските изображения, другите концепции и политически послания зад тях, Зонтаг визира чувствителни тематики с особена новост и в актуалния свят. „ За фотографията “ е диалог за емпатията при вглеждането в другия и воайорското отношение съм света, за ролята на изкуството и гражданското присъединяване, за естетическите и моралните избори, за които носим отговорност.
„ Не би било неправилно да кажем, че хората изпитват натрапчива потребност да фотографират: да трансфорат самото прекарване в метод на виждане. В края на краищата да преживееш нещо, се отъждествява с това да го заснемеш, а да участваш в публично събитие, от ден на ден се свежда до това да го гледаш на фотография ”, отбелязва Сюзан Зонтаг.
По времето, когато написа есетата, Зонтаг е лице и душа на бунтарството. Активна участничка в митингите против войната във Виетнам, тя поставя подписа си под „ Протест против налога върху войната на писателите и редакторите ”, с което отхвърля да заплати препоръчаната 10-процентна надбавка за войната във Виетнам.
През май 1968 година посещава Ханой, а по-късно написа позитивно за северновиетнамското общество в есето си „ Пътуване до Ханой ”. През 1989-а, когато е ръководител на Американския ПЕН-център, иранският аятолах Хомейни издава фетва против Салман Рушди поради романа му „ Сатаниски строфи ” и Сюзън Зонтаг става мотор на писателската взаимност. Няколко години по-късно – по време на обсадата на Сараево, тя отпътува за босненската столица, с цел да сложи там „ В очакване на Годо ” от Самюел Бекет.
В този революционен и основопалагащ труд Зонтаг слага значими въпроси за моралните и естетическите проблеми, свързани с фотографското изкуство. Според нея фотосите са на всички места към нас и тази „ охота на фотографското око “ е трансформирала радикално връзката ни със света.
Фотографиите имат силата да шокират, да идеализират или да съблазняват, те пораждат носталгия и служат като място наизуст, а могат да бъдат употребявани и с цел да ни изобличат или разпознават.
Авторката изследва методите, по които използваме вездесъщите облици, с цел да реализираме възприятие за действителност и надзор върху живота си.
Темите на есетата се завъртат към производството, потреблението и въздействието на облиците в модерното общество. Писани през 70-те години на XX век, и до през днешния ден с тях стартира всяко съществено проучване на фотографията като културен феномен.
Проследявайки историята на фотографските изображения, другите концепции и политически послания зад тях, Зонтаг визира чувствителни тематики с особена новост и в актуалния свят. „ За фотографията “ е диалог за емпатията при вглеждането в другия и воайорското отношение съм света, за ролята на изкуството и гражданското присъединяване, за естетическите и моралните избори, за които носим отговорност.
„ Не би било неправилно да кажем, че хората изпитват натрапчива потребност да фотографират: да трансфорат самото прекарване в метод на виждане. В края на краищата да преживееш нещо, се отъждествява с това да го заснемеш, а да участваш в публично събитие, от ден на ден се свежда до това да го гледаш на фотография ”, отбелязва Сюзан Зонтаг.
По времето, когато написа есетата, Зонтаг е лице и душа на бунтарството. Активна участничка в митингите против войната във Виетнам, тя поставя подписа си под „ Протест против налога върху войната на писателите и редакторите ”, с което отхвърля да заплати препоръчаната 10-процентна надбавка за войната във Виетнам.
През май 1968 година посещава Ханой, а по-късно написа позитивно за северновиетнамското общество в есето си „ Пътуване до Ханой ”. През 1989-а, когато е ръководител на Американския ПЕН-център, иранският аятолах Хомейни издава фетва против Салман Рушди поради романа му „ Сатаниски строфи ” и Сюзън Зонтаг става мотор на писателската взаимност. Няколко години по-късно – по време на обсадата на Сараево, тя отпътува за босненската столица, с цел да сложи там „ В очакване на Годо ” от Самюел Бекет.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ