Цар Самуил, майчината клетва за българина Никифор, ослепил самуил...
Днес се навършват 1010 години от гибелта на този популярен цар с трагична орис и трагична кончина.
Ето какво написа историкът Страшимир Цанов: „ И по този начин, какво знаем от средновековните източници за трагичната 1014 година? Тогава, при следващото си навлизане в България, император Василий II нанася тежко проваляне на българите на 29 юли при Беласица. Цар Самуил, макар че е към 70-годишен, персонално предвожда армията и не е покорен или погубен единствено с помощта на воинската мощ и смелост на своя наследник и престолонаследник Гаврил Радомир. Византийският император обаче не може да развие триумфа си. Първо, не съумява да превземе град Струмица, а по-късно един първокласен негов отряд, предвождан от най-близкия му другар (според Михаил Аталиат) и дук на Солун – Теофилакт Вотаниат, е погубен от поелия командването на оживелите след Беласишкия погром бойци Гаврил Радомир. Изпаднал в гняв, а може би в някаква степен отчаян, че без значение от голямото си военно предимство не може да пречупи изцяло, да унищожи врага, с който води война от три десетилетия, Василий II прави една чудовищна свирепост – заповядва да ослепят пленените български бойци, като на всеки 100 е оставен един едноок, с цел да ги води при техния цар.
Според Скилица пленниците са 15000, а съгласно Кекавмен, който не написа за ослепяването, са 14000. Тази свирепост е израз на мощна злоба и низък садизъм. Нейното поместване в подтекста на някакви византийски юридически правила не може да я направи по-малко отвратителна, а може единствено да свидетелства за едно извратено правно мислене, което външно се основава на християнската религия, а в действителност я профанира. Някои историци считат, че българите били третирани като бунтовници, а а не като непознати военнопленници, и затова на тях е наложено наказването, планувано за протест против василевса –ослепяването. Действително, във византийската история най-често тези, които се пробват да узурпират властта, са били ослепявани. Но това е желана, обичана процедура, отговаряща на психическите и „ моралните “ настройки на ромейското общество от VII век насетне, а не кодифицирана правна традиция “.
***
ЦАР САМУИЛ
Пенчо Славейков
„ Мир, мир! “ Едногласно военний съвет,
от грозната новина унесвесен,
таз вечер реши... Во походний си плащ
загърнат, над стола провесен,
оборил бе горда глава Самуил,
в невесели мисли захласнат.
Пред тъмний му взор безпределно поле
завяно со сняг се разстила -
и мъртвец върху трупи... Свирепа е рат
там кръвна коситба косила...
Оръжие поставили, живите в плен
отиват на робско чернило...
Но ето, че вестник и морен, и бледен
промъкна се в шатра червений;
пристъпи, застана и с невисок реверанс
продума към царя смутений:
„ Завръщат се, царю, в Беласицкий пердах
дванайсетте полка пленени! “
И сепна се в мисли унесений цар,
претръпнаха вси воеводи.
А той продължи: „ Но завръщат се те
сакати и слепи нероди -
на сто-душ е единствено оставен от тях
един едноок да ги води. “
И думи на думите грозни в отговор
се царю в сърце отзоваха:
„ Излез! Посрещни ги! - или смелостта
се смръзна в душата ти плаха? “...
Той стана, възлезе на близък хълм;
след него войводи вървяха.
В полето, загърнато в сняг, там надалеч,
чак взор дето доближава,
от глухия стан до смъглени гори
извива се черна верига -
люлей се, примъква се постепенно насам,
и вопъл до небето се дига.
Могъщият цар, бледен като смин,
към тъмната граница южна
се взре и с закана издигна ръка
и нещо нечуто прошушна -
само че вмиг залюлян, полетя настрани
и на̀земи възнак се люшна...
Притекоха се воеводи мигом -
но царят веч мъртъв лежеше;
по хладни му устни алена тъсма
кръв топла се излек струеше...
А грозно войнишкият вопъл далеко
кат ария надгробна ехтеше.
Ослепените бойци и Самуиловата гибел в историята на Белащенски манастир „ Св. Георги “ до Пловдив.
Белащенският манастир " Св. Георги "
Никифор Скифий, който имал голяма заслуга за успеха на Самуил при Ключ, построил през 1020 година манастира “Св. Георги Победоносец ”, прочут през днешния ден като Белащински. Според легендата Скифий бил българин от Стара Загора, който като дребен се казвал Николай. На 11-годишна възраст той бил отведен като плебей в Цариград и подготвен за византийски боец. Показал доста умения и качества, които били видяни освен от византийските военачалници, само че и от самия император Василий Втори. Той му дал своя вот високо доверие и го направил един от доверените си командири. Тридесетгодишен Никифор Скифий взел участие в борбата при Беласица планина като пълководец и при ослепяването на българските бойци заповядал да ослепят даже личния му брат, с цел да не издаде българския му генезис. Майката му Венцислава, когато научила за този смут, извършен на българите и огромния ѝ наследник Драгомир и проклела Никифор: „ Проклет да бъдеш, сине, да не живееш дълго за това, което направи! ”.
Никифор схванал за майчините думи, само че не се разкаял.
Отмъщението над българоубиеца пристигнало по-късно – бил погубен през 1029 година при същата Беласица планина…
Ето какво написа историкът Страшимир Цанов: „ И по този начин, какво знаем от средновековните източници за трагичната 1014 година? Тогава, при следващото си навлизане в България, император Василий II нанася тежко проваляне на българите на 29 юли при Беласица. Цар Самуил, макар че е към 70-годишен, персонално предвожда армията и не е покорен или погубен единствено с помощта на воинската мощ и смелост на своя наследник и престолонаследник Гаврил Радомир. Византийският император обаче не може да развие триумфа си. Първо, не съумява да превземе град Струмица, а по-късно един първокласен негов отряд, предвождан от най-близкия му другар (според Михаил Аталиат) и дук на Солун – Теофилакт Вотаниат, е погубен от поелия командването на оживелите след Беласишкия погром бойци Гаврил Радомир. Изпаднал в гняв, а може би в някаква степен отчаян, че без значение от голямото си военно предимство не може да пречупи изцяло, да унищожи врага, с който води война от три десетилетия, Василий II прави една чудовищна свирепост – заповядва да ослепят пленените български бойци, като на всеки 100 е оставен един едноок, с цел да ги води при техния цар.
Според Скилица пленниците са 15000, а съгласно Кекавмен, който не написа за ослепяването, са 14000. Тази свирепост е израз на мощна злоба и низък садизъм. Нейното поместване в подтекста на някакви византийски юридически правила не може да я направи по-малко отвратителна, а може единствено да свидетелства за едно извратено правно мислене, което външно се основава на християнската религия, а в действителност я профанира. Някои историци считат, че българите били третирани като бунтовници, а а не като непознати военнопленници, и затова на тях е наложено наказването, планувано за протест против василевса –ослепяването. Действително, във византийската история най-често тези, които се пробват да узурпират властта, са били ослепявани. Но това е желана, обичана процедура, отговаряща на психическите и „ моралните “ настройки на ромейското общество от VII век насетне, а не кодифицирана правна традиция “.
***
ЦАР САМУИЛ
Пенчо Славейков
„ Мир, мир! “ Едногласно военний съвет,
от грозната новина унесвесен,
таз вечер реши... Во походний си плащ
загърнат, над стола провесен,
оборил бе горда глава Самуил,
в невесели мисли захласнат.
Пред тъмний му взор безпределно поле
завяно со сняг се разстила -
и мъртвец върху трупи... Свирепа е рат
там кръвна коситба косила...
Оръжие поставили, живите в плен
отиват на робско чернило...
Но ето, че вестник и морен, и бледен
промъкна се в шатра червений;
пристъпи, застана и с невисок реверанс
продума към царя смутений:
„ Завръщат се, царю, в Беласицкий пердах
дванайсетте полка пленени! “
И сепна се в мисли унесений цар,
претръпнаха вси воеводи.
А той продължи: „ Но завръщат се те
сакати и слепи нероди -
на сто-душ е единствено оставен от тях
един едноок да ги води. “
И думи на думите грозни в отговор
се царю в сърце отзоваха:
„ Излез! Посрещни ги! - или смелостта
се смръзна в душата ти плаха? “...
Той стана, възлезе на близък хълм;
след него войводи вървяха.
В полето, загърнато в сняг, там надалеч,
чак взор дето доближава,
от глухия стан до смъглени гори
извива се черна верига -
люлей се, примъква се постепенно насам,
и вопъл до небето се дига.
Могъщият цар, бледен като смин,
към тъмната граница южна
се взре и с закана издигна ръка
и нещо нечуто прошушна -
само че вмиг залюлян, полетя настрани
и на̀земи възнак се люшна...
Притекоха се воеводи мигом -
но царят веч мъртъв лежеше;
по хладни му устни алена тъсма
кръв топла се излек струеше...
А грозно войнишкият вопъл далеко
кат ария надгробна ехтеше.
Ослепените бойци и Самуиловата гибел в историята на Белащенски манастир „ Св. Георги “ до Пловдив.
Белащенският манастир " Св. Георги "
Никифор Скифий, който имал голяма заслуга за успеха на Самуил при Ключ, построил през 1020 година манастира “Св. Георги Победоносец ”, прочут през днешния ден като Белащински. Според легендата Скифий бил българин от Стара Загора, който като дребен се казвал Николай. На 11-годишна възраст той бил отведен като плебей в Цариград и подготвен за византийски боец. Показал доста умения и качества, които били видяни освен от византийските военачалници, само че и от самия император Василий Втори. Той му дал своя вот високо доверие и го направил един от доверените си командири. Тридесетгодишен Никифор Скифий взел участие в борбата при Беласица планина като пълководец и при ослепяването на българските бойци заповядал да ослепят даже личния му брат, с цел да не издаде българския му генезис. Майката му Венцислава, когато научила за този смут, извършен на българите и огромния ѝ наследник Драгомир и проклела Никифор: „ Проклет да бъдеш, сине, да не живееш дълго за това, което направи! ”.
Никифор схванал за майчините думи, само че не се разкаял.
Отмъщението над българоубиеца пристигнало по-късно – бил погубен през 1029 година при същата Беласица планина…
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ