Източно-европейският проблем
Днес Европа е обект на толкоз " скоростни размишления ", че следенето им рискува съществено да размие политическата нереалност до променлива география. И въпреки всичко си коства да поразсъждаваме над това, изключително в източноевропейска вероятност.
Сам по себе си изразът " Европа на две (или повече) скорости " не е някаква изключителна оригиналност. За това се заприказва още в средата на 90-те, едвам пет години след рухването на Стената, когато страните от някогашния комунистически блок намерено потърсиха място в общия континентален дом и участие в Европейски Съюз.
За да сме напълно точни: сториха го преди всичко страните от Централна Европа и балтийските страни, сведени след 1945 година до " не-Европа " (по известната метафора на Милан Кундера). Ставаше дума и за коригиране на една историческа неправда, така че след рухването на Желязната завеса никой в обединена Европа не би дръзнал намерено да съобщи, че за тези страни няма място в план като Европейски Съюз. И въпреки всичко още през 1994-1995 година – и то съвсем по едно и също време – Волфганг Шойбле в Германия и Едуар Баладюр във Франция лансираха концепцията за " Европа на две скорости " в търсене на по-гъвкави решения против един предстоящ " политически зной " на съюза. Не ставаше дума за някаква тайна доктрина, а за размисъл предвид на политическия прагматизъм.
Съответният разбор, подписан от Карл Ламерс/Волфганг Шойбле, както и френското виждане, систематизирано от Жил Андреани през 2002 година, са изцяло налични в интернет.
И в тях ясно личат няколко терзания, които изреждам в резюме:
Страните от Централна Европа и балтийските страни относително бързо биха могли да преодолеят икономическото закъснение от другата Европа. Но не такова е ситуацията с техните политически институции. Може да се окаже, че във вътрешен проект " съветизацията " продължава да тегне над тях и те да продължат да се движат на друга политическа скорост. Това носи риск от застоялост в Европейски Съюз.
Разширяването още на Изток (Румъния и България) ускорява упоменатите трендове. Към което се прибавят нереформираното правораздаване в тези страни (изискващо мониторинг) и проблемите с корупцията.
Затова Европейски Съюз би трябвало да е подготвен с политики на разнообразни скорости, изцяло законни съгласно признатите съюзни контракти. В тях могат да вземат участие всички искащи (в степента на тяхната подготвеност).Тогава точно се заприказва за Kerneuropa (европейското ядро), което, дано кажем, е нещо радикално друго от Евразия.
Политическият натурализъм изисква да осъзнаем тези действителности. Не с цел да се тюхкаме или вайкаме като страни " второкласен ", а с цел да намерим личната си " скорост " в процесите.
Факт е, че през 2007 година София и Букурещ хванаха последния трен за Брюксел, който единствено няколко години по-късно надали щеше да спре на техния коловоз.
С което станаха част от плана, засягащ бъдещето на обединена Европа.
Работата е там, че видяно извън, нещата наподобяват по един метод, до момента в който от вътрешната страна те са много по-различни:
Няма Европа " въобще ". Всеки, озовал се за по-дълго из коридорите на Брюксел, бързо осъзнава, че става дума за много променлива политическа география, надделяваща във взимането на решения. И това е напълно обикновено. В един интервал " каролингското " (френско-немско ядро) е мощно и тогава то е интеграционният мотор на Европа (както по времето на Кол-Митеран). В друга композиция на водачество в Берлин и Париж то може на практика да не работи (Меркел-Оланд). И тогава се образуват други оси на ползи.
Берлин и Париж (дори в интервал на цялостно разбирателство) са притегателни центрове, към които гравитират редица други страни. Традиционно Берлин е изразител на настроенията на северните страни (Швеция, Дания, Финландия) и си партнира с Люксембург и Холандия, до момента в който Париж сплотява към себе си латинското ядро (Белгия, Италия, Португалия) и търси партньорство с Гърция или Испания, възприемаща се като " ядро ", което показва връзките на Европа с Латинска Америка.
Англия – преди и след Брекзит – има изключително отношение към континентална Европа, към която ту се доближава, ту се отдалечава, сходно на плаващ остров. Лондон постоянно е държал на привилегировани връзки с Варшава (не на последно място и поради трансатлантическата връзка). Всичко това, несъмнено, преди Брекзит, Качински и Тръмп.
Къде обаче сме ние? – както се пита в анкетите на " Евробарометър ".
Още при започване на участието си София тества тактиката на " мимикрията " – да е по едно и също време с Берлин, Париж и Лондон. Няма да не помни ироничната усмивка, с която прочут евроанализатор в Брюксел обясняваше, че няма по какъв начин тази " българска тактика " да е осъществима – гласът на всяка страна е единствено един, което допуска да се наредиш в даден лагер. Тогава стана ясно, че София залага най-много на Берлин, до момента в който, общо взето, Букурещ се преценява с Париж. А в коридорите на българската дипломация потегли шегата, че по тази причина и постът на посланика ни в Германия е надалеч по-голям от креслото на нашия външен министър.
Далеч по-сложни са нещата при Вишеградската четворка (Чехия, Словакия, Полша, Унгария), които заради исторически аргументи не са склонни да одобряват едноличното водачество на Берлин и търсят различни оси. Междувременно обаче в Унгария на Орбан и Полша на Качински в действителност протекоха процеси, по силата на които тези страни поеха освен на лична скорост, само че и в посока към едни все по-корупционно управляеми демокрации.
И по този начин до бежанската рецесия през 2015 година, когато Виктор Орбан реши, че той е различният водач на Европа и дори пристигна да инспектира българската граница, поканен от Бойко Борисов.
Тази рецесия обаче отшумя и в ядрото на Европа наченаха други процеси.
Ясно е, че Европа не може да продължава както до момента, тъй като Европейски Съюз е в застоялост.
Ясно е и друго – че не може някои източноевропейски страни единствено да използват еврофондове, а да споделят " не " на всички политически начинания – на общата европейска защита или на по-тясната интеграция в еврозоната.
Днес, когато Орбан и Качински намерено са посочени като " неприятните момчета " на Европа, виждаме по какъв начин нито Борисов, нито обединените патриоти към този момент се сещат за тях. А спомняте ли си какъв брой приказки се издумаха на последните предизборни диспути – по какъв начин България се нуждаела от своя Орбан и кой щял да е той? И каква излезе тя?
Сега България обмисля целите на европредседателството си, което допуска да прояви политически нюх: с изключение на да упорства за опазване на кохезионната политика (еврофондовете) и за вероятност за Западните Балкани, страната ни би трябвало да формулира и по-цялостна европейска визия.
И то освен от свое име, а предвид на цяла Източна Европа, която има характерни проблеми с предишното си, с моделите си на ръководство и личната си " европейска скорост ".
Една от историите за Абсурдистан на словашкия публицист с маджарски корени Лайош Грендел може би разкрива най-добре защо в тази ситуация иде тирада. В нея се споделя по какъв начин през 1991 година, когато последният руски боец напуща тогавашна Чехословакия, баща Шмит, глава на огромна фамилия, тържествено оповестява на брачната половинка си този показателен факт. Тя дълго обаче отхвърля да повярва, че " руснаците са си отишли ". А когато най-накрая се убеждава, че в действителност е по този начин, трескаво стартира да следи новините по радиото и малкия екран с една-едничка цел – да разбере кой е пристигнал на тяхно място. И изрично отхвърля да повярва, че на тяхно място не е пристигнал никой.
В прочут смисъл цяла Източна Европа продължава да има казуса на семейство Шмит. Макар и по друг метод. Отделни страни като Унгария и Чехия намръщено се питат кой е заместил руснаците, подозирайки, че в действителност това са германците. Страни като България се държат по този начин, като че ли бойците на Москва въобще не са си отишли и би трябвало занапред да им се подвигат монументи. А пък Полша и балтийските страни, изключително след нашествието на Путин в Крим, са в политически стрес, бидейки повече от уверени, че всеки момент руснаците могат да се завърнат.
Как на този декор ще наподобява българското европредседателство през първата половина на 2018 година – в комбиниране с честванията на освобождението на България под патронажа на Путин – е повече от забавен въпрос. И той сигурно ще получи нееднозначен отзив в Букурещ или Хелзинки, във Варшава или Берлин.
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
Сам по себе си изразът " Европа на две (или повече) скорости " не е някаква изключителна оригиналност. За това се заприказва още в средата на 90-те, едвам пет години след рухването на Стената, когато страните от някогашния комунистически блок намерено потърсиха място в общия континентален дом и участие в Европейски Съюз.
За да сме напълно точни: сториха го преди всичко страните от Централна Европа и балтийските страни, сведени след 1945 година до " не-Европа " (по известната метафора на Милан Кундера). Ставаше дума и за коригиране на една историческа неправда, така че след рухването на Желязната завеса никой в обединена Европа не би дръзнал намерено да съобщи, че за тези страни няма място в план като Европейски Съюз. И въпреки всичко още през 1994-1995 година – и то съвсем по едно и също време – Волфганг Шойбле в Германия и Едуар Баладюр във Франция лансираха концепцията за " Европа на две скорости " в търсене на по-гъвкави решения против един предстоящ " политически зной " на съюза. Не ставаше дума за някаква тайна доктрина, а за размисъл предвид на политическия прагматизъм.
Съответният разбор, подписан от Карл Ламерс/Волфганг Шойбле, както и френското виждане, систематизирано от Жил Андреани през 2002 година, са изцяло налични в интернет.
И в тях ясно личат няколко терзания, които изреждам в резюме:
Страните от Централна Европа и балтийските страни относително бързо биха могли да преодолеят икономическото закъснение от другата Европа. Но не такова е ситуацията с техните политически институции. Може да се окаже, че във вътрешен проект " съветизацията " продължава да тегне над тях и те да продължат да се движат на друга политическа скорост. Това носи риск от застоялост в Европейски Съюз.
Разширяването още на Изток (Румъния и България) ускорява упоменатите трендове. Към което се прибавят нереформираното правораздаване в тези страни (изискващо мониторинг) и проблемите с корупцията.
Затова Европейски Съюз би трябвало да е подготвен с политики на разнообразни скорости, изцяло законни съгласно признатите съюзни контракти. В тях могат да вземат участие всички искащи (в степента на тяхната подготвеност).Тогава точно се заприказва за Kerneuropa (европейското ядро), което, дано кажем, е нещо радикално друго от Евразия.
Политическият натурализъм изисква да осъзнаем тези действителности. Не с цел да се тюхкаме или вайкаме като страни " второкласен ", а с цел да намерим личната си " скорост " в процесите.
Факт е, че през 2007 година София и Букурещ хванаха последния трен за Брюксел, който единствено няколко години по-късно надали щеше да спре на техния коловоз.
С което станаха част от плана, засягащ бъдещето на обединена Европа.
Работата е там, че видяно извън, нещата наподобяват по един метод, до момента в който от вътрешната страна те са много по-различни:
Няма Европа " въобще ". Всеки, озовал се за по-дълго из коридорите на Брюксел, бързо осъзнава, че става дума за много променлива политическа география, надделяваща във взимането на решения. И това е напълно обикновено. В един интервал " каролингското " (френско-немско ядро) е мощно и тогава то е интеграционният мотор на Европа (както по времето на Кол-Митеран). В друга композиция на водачество в Берлин и Париж то може на практика да не работи (Меркел-Оланд). И тогава се образуват други оси на ползи.
Берлин и Париж (дори в интервал на цялостно разбирателство) са притегателни центрове, към които гравитират редица други страни. Традиционно Берлин е изразител на настроенията на северните страни (Швеция, Дания, Финландия) и си партнира с Люксембург и Холандия, до момента в който Париж сплотява към себе си латинското ядро (Белгия, Италия, Португалия) и търси партньорство с Гърция или Испания, възприемаща се като " ядро ", което показва връзките на Европа с Латинска Америка.
Англия – преди и след Брекзит – има изключително отношение към континентална Европа, към която ту се доближава, ту се отдалечава, сходно на плаващ остров. Лондон постоянно е държал на привилегировани връзки с Варшава (не на последно място и поради трансатлантическата връзка). Всичко това, несъмнено, преди Брекзит, Качински и Тръмп.
Къде обаче сме ние? – както се пита в анкетите на " Евробарометър ".
Още при започване на участието си София тества тактиката на " мимикрията " – да е по едно и също време с Берлин, Париж и Лондон. Няма да не помни ироничната усмивка, с която прочут евроанализатор в Брюксел обясняваше, че няма по какъв начин тази " българска тактика " да е осъществима – гласът на всяка страна е единствено един, което допуска да се наредиш в даден лагер. Тогава стана ясно, че София залага най-много на Берлин, до момента в който, общо взето, Букурещ се преценява с Париж. А в коридорите на българската дипломация потегли шегата, че по тази причина и постът на посланика ни в Германия е надалеч по-голям от креслото на нашия външен министър.
Далеч по-сложни са нещата при Вишеградската четворка (Чехия, Словакия, Полша, Унгария), които заради исторически аргументи не са склонни да одобряват едноличното водачество на Берлин и търсят различни оси. Междувременно обаче в Унгария на Орбан и Полша на Качински в действителност протекоха процеси, по силата на които тези страни поеха освен на лична скорост, само че и в посока към едни все по-корупционно управляеми демокрации.
И по този начин до бежанската рецесия през 2015 година, когато Виктор Орбан реши, че той е различният водач на Европа и дори пристигна да инспектира българската граница, поканен от Бойко Борисов.
Тази рецесия обаче отшумя и в ядрото на Европа наченаха други процеси.
Ясно е, че Европа не може да продължава както до момента, тъй като Европейски Съюз е в застоялост.
Ясно е и друго – че не може някои източноевропейски страни единствено да използват еврофондове, а да споделят " не " на всички политически начинания – на общата европейска защита или на по-тясната интеграция в еврозоната.
Днес, когато Орбан и Качински намерено са посочени като " неприятните момчета " на Европа, виждаме по какъв начин нито Борисов, нито обединените патриоти към този момент се сещат за тях. А спомняте ли си какъв брой приказки се издумаха на последните предизборни диспути – по какъв начин България се нуждаела от своя Орбан и кой щял да е той? И каква излезе тя?
Сега България обмисля целите на европредседателството си, което допуска да прояви политически нюх: с изключение на да упорства за опазване на кохезионната политика (еврофондовете) и за вероятност за Западните Балкани, страната ни би трябвало да формулира и по-цялостна европейска визия.
И то освен от свое име, а предвид на цяла Източна Европа, която има характерни проблеми с предишното си, с моделите си на ръководство и личната си " европейска скорост ".
Една от историите за Абсурдистан на словашкия публицист с маджарски корени Лайош Грендел може би разкрива най-добре защо в тази ситуация иде тирада. В нея се споделя по какъв начин през 1991 година, когато последният руски боец напуща тогавашна Чехословакия, баща Шмит, глава на огромна фамилия, тържествено оповестява на брачната половинка си този показателен факт. Тя дълго обаче отхвърля да повярва, че " руснаците са си отишли ". А когато най-накрая се убеждава, че в действителност е по този начин, трескаво стартира да следи новините по радиото и малкия екран с една-едничка цел – да разбере кой е пристигнал на тяхно място. И изрично отхвърля да повярва, че на тяхно място не е пристигнал никой.
В прочут смисъл цяла Източна Европа продължава да има казуса на семейство Шмит. Макар и по друг метод. Отделни страни като Унгария и Чехия намръщено се питат кой е заместил руснаците, подозирайки, че в действителност това са германците. Страни като България се държат по този начин, като че ли бойците на Москва въобще не са си отишли и би трябвало занапред да им се подвигат монументи. А пък Полша и балтийските страни, изключително след нашествието на Путин в Крим, са в политически стрес, бидейки повече от уверени, че всеки момент руснаците могат да се завърнат.
Как на този декор ще наподобява българското европредседателство през първата половина на 2018 година – в комбиниране с честванията на освобождението на България под патронажа на Путин – е повече от забавен въпрос. И той сигурно ще получи нееднозначен отзив в Букурещ или Хелзинки, във Варшава или Берлин.
" Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ