Тони Николов представя „Бленувана София“ – колекция от 20 малки бисера
Днес, 16 септември от 18 часа в музей „ Борис Христов “ в София Тони Николов показва своята нова книга – „ Бленувана София “. Тя съдържа 20 нови и завладяващи истории за българската столица. Премиерата на изданието ще бъде със специфичното присъединяване на Теодора Димова, Михаил Неделчев, Митко Новков и Руси Чанев.
„ Колекция от дребни бисери “,
по този начин известната писателка Теодора Димова назовава историите на Тони Николов. Ето какво споделя още тя за новото издание:
„ Софийските истории са многочислени, постоянно потайни и постоянно завладяващи. Особено когато са разказани от Тони Николов с неговата неподражаема прозорливост. Преди година той ни сервира 20 виртуозно разказани истории. Ето че към този момент е събрал нова сбирка от дребни бисери.
В новите 20 истории още веднъж се разкрива една София, за множеството от нас по едно и също време позната и непозната. По странните прищевки на ориста той построява един незабележим град, по чиито улици ние се движим, само че чиито отдавнашни жители не помним и не познаваме. А той ни подарява със своята невероятна дарба да прониква в къщи, разрушени от годините, от бомбардировките или от немарата, да ги разказва така, все едно, че е бил там, все едно е живял в друго столетие, измежду други хора, все едно, че те са неговите съвременници, а не ние. Той се превъплътява ту в интерпретатор на сънища, ту в пазач на един град, чието минало е застинало по улиците и постройките, а той го улавя и възвръща по вълшебен метод посредством невидими за останалите елементи. Има сякаш способността да става незабележим и да минава през стените.
И за какво младата графична дизайнерка от първата история се обажда точно на него, с цел да му опише съня си за „ Славянска ” 22? Защото знае, както към този момент всички знаем – Тони Николов попива в себе си историите и тайните на една София, която възкресява в книгите си и която без неговите текстове, би изчезнала, може би безследно и окончателно.
Смисълът на литературата е да насочва вниманието ни към тези необясними и мъчно доловими връзки сред живи и мъртви, сред основано и унищожено, сред съществуващо и имагинерно. “
Специално за читателите на Faktor.bg Тони Николов даде в задатък една от невероятните истории.
Прощаване с Батенберг
Отдавна съм се убедил, че обитаваме в „ минало несвършено “, доколкото всяка последваща история изтегля някаква невидима нишка от предходната, само че не незабавно, а „ когато му пристигна времето “. Крехко нещо е свидетелството, колкото нежни сме и ние, човешките същества (Луиз Алкан).
Накратко, добрал се като по знамение оня ден до „ другата страна “ на улица „ цар Шишман “ – през изкопите и багерите – бързах, с цел да подаря книгата си „ Спомнена София “ на един свещеник, комуто дължа голям брой влакна и сюжети от написаните истории. Дядо Тихон – дано най-накрая загатна името му – ме посрещна задушевно пред родния си дом, взе книгата и надвиквайки къртещия тон в близост, ми заръча: „ Трябва да разкажеш и за Батенберг. Запомни! Той в действителност лежи в гробницата си! “.
Реших, че ми се е счуло. Че къде да бъде този „ първий български княз “, в случай че не в гробницата си. Въпреки че в паметта ми мълком изниква някакъв фрагмент от записки, чийто създател не си припомням. Графиня Хартенау – вдовицата на Батенберг – направила питане в първите години на комунистическата власт ще ѝ бъде ли разрешено да го препогребе в гробищата на Грац, в случай че „ нова България “ счита да зачеркне тази страница от предишното. Отговор не последвал. Да не би тогава…
С свещеник Тихон отиваме на по-тихо място, където на мира слушам историята му. От дете обичал да слуша какво си приказват по-възрастните с позволението на татко си, прочут оперен артист. Веднъж един от гостите, достолепният господин Заимов, му поверил следната загадка: след референдума за републиката – да е било през есента на 1946 година или зимата на 1947 година – една нощ комунистите пратили свои хора да отворят гроба на Батенберг, с цел да изнесат тялото му, и по този начин да се завърши изобщо с монархията. Достъпът до мавзолея му бил от дълго време прекратен, а короната и кръста над гробницата – свалени. Ала начинанието им блъснало на камък.
„ Че кой е могъл да им попречи или да ги спре? “ – запитвам аз с леко подозрение.
„ Оловната плоча под саркофага, изяснява ми дядо Тихон. Тя ги обезсърчила изцяло. Г-н Заимов, който живееше насреща, станал очевидец на протичащото се от своя прозорец. Чул думкането по пода, ругатните, възгласите на отчаяние. Накрая „ нощите посетители “, може би към този момент почерпени, дали изблик на яростта си, подвиквайки си, че гробницата е май… празна. Като египетските пирамиди. Поредната неистина на реакцията и на международния империализъм! Техният мързел и незнание пощадили „ безконечния покой “ на княз Александър I Български! “.
Не знаех какво да кажа. Звучеше ми необикновено, само че в душата ми се загнезди подозрение. През същата тази 1946 година комунистическата власт подрежда да извадят от параклиса във Врана цинковия саркофаг на цар Борис III, който изначало е бил заровен в Рилския манастир. Говори се, че са го изхвърлили в Искъра или от височините на Витиня. В началото на 50-те години унищожават и параклиса във Врана, който бе неотдавна възобновен. Проектът за „ нулева степен на пролетарската история “ е бил явен и се е провеждал с методична безотказност. Та биха ли пощадили тогава и паметта за Александър Батенберг?
„ Не знам. Ти ревизира “ – заръчва ми дядо Тихон. И на разлъка ми изяснява: „ Саркофагът на Батенберг се е намирал доста дълбоко. На „ кота нула “ на гробницата, което е на нивото на улица „ Достоевски “. Застани на гърба на мавзолея и ще видиш плочите, които скриват погребалната камера “.
Истинска „ мистерия с Батенберг “. Но по какъв начин да ревизира? За това явно няма нито дума в архивите. Да не би някой да е оставил свидетелства за кощунството с тялото на цар Борис III? Абсурд.
Изведнъж, като че ли през пелената на времето, слушам един глас. Преди доста години върших изявление с огромната българска архивистка Кирила Възвъзова-Каратеодорова, която ми описа по какъв начин била избавила от заличаване архива на Батенберг. Над десетина големи кутии, дарени през 30-те години на ХХ в., които при започване на 50-те отписали като „ маловажни “. Тя, въпреки и млада архивистка, протестирала, борила се и най-после скъпите кутии били оставени в Народната библиотека.
Архивът на Батенберг не е представлявал интерес, гробницата му е била затворена „ за безконечни времена “. Възможно ли е да са решили да се отърват и от тленните му остатъци? Още повече че този първи български държател е минавал за „ русофоб “. При това с съображение. Макар и участник в Руско-турската война и племенник на Царя Освободител, той бързо съумява да излезе от орбитата на съветската настойчивост. За което безспорно оказват помощ и злосторствата на аташираните му от Руската империя министри – всичките тези генерали като Каулбарс или Соболев…
Вкъщи за следващ път разпростирам книгата на френския му финансов консултант Емен Кейе „ Началото на българската самостоятелност и княз Александър “ (излязла в Париж през 1910 година и преведена едвам преди десетина години на български) и се увещавам, че колкото и да е бил млад, Батенберг не е бил лишен от проницателност:
А! – споделя той с мъка. – Без подозрение, моето състояние е положително от българска позиция. Никога до момента не съм получавал толкоз свидетелства за обвързаност. Но нашето дело е постоянно краткотрайно. Ролята на български княз може да обезкуражи даже и светец. Най-добрата част от моя народ няма никакво разбиране от политика, а по-начетената част постоянно е неприятна. Чувството за национализъм съвсем не съществува в този смисъл, който ние влагаме в него. Личният интерес движи и провокира постоянно изменящата се ситуация…
Невероятно е да прочетеш през днешния ден тази „ диагноза на българското злощастие “! Направо чудно е по какъв начин той се е задържал цели 7 години и 2 месеца на българския трон.
А Батенберг продължава с „ изповедта “ си:
Аз съм уверен, че в последна сметка Европа ще прозре каква е играта на Русия, както и моята. Тя ще утвърди пътя, по който ходя. Русия способства за построяването на България и това не буди подозрение, както и дължимата ѝ благодарност. Ние не го забравяме и за момент, каквото и да споделят. Но по какъв начин да не признаем и правото на моите жители да се употребяват в рационална мяра от автономията, обезпечена им от Берлинския контракт. Защо би трябвало да оставим руснаците да завладеят тук всичко и да унищожат още в зародиш кълновете на западната цивилизация посредством въвеждането у нас на една корумпирана и изостанала администрация.
За да стигне до следното умозаключение, което, откъдето и да се огледа, звучи напълно настоящо:
Една от най-интересните особености на спектакъла, на който участвам, е характерната роля, която играе тук Русия, с цел да поддържа това напрежение, превърнато в опорна точка на политиката ѝ. Въпреки че е допустимо минимум демократичната нация на континента, тя си остава отпред на всяко демократично движение… Тази абсолютистка власт, която се крепи единствено на потисничеството и на полицията, проповядва правата на индивида измежду другите нации. Тя поставя намордник на своята преса, само че отвън границите си я ласкае, подбужда и подкупва. Това е връхната точка на човешката комедия.
Как след всичко това Русия да му елементарни? На няколко пъти готвят против него прелом. В шифрована депеша на съветския дипломатически сътрудник Йонин от София четем: „ Време е да пуснем тълпата против него “. Руски дипломати приласкават български офицери с обещания и обети за любов към Матушката Освободителка. Възнамеряват да го убият по време на една разходка към Княжево, само че в последния миг съветският сътрудник Богданов им не разрешава. На 9 август 1886 година го смъкват с прелом, като при започване на акцията патрони чаткат по покрива на княжевския замък в София. Затварят го краткотрайно в Буховския манастир, унижават го, назовават го „ немец “, а той, „ героят от Сливница “, не може да повярва, че това са офицерите, които е водил под знамената на свободна България и за отстояването на нейната самостоятелност. Накрая го експулсират от България с яхта към пристанището в Рени, Бесарабия.
Щом царска Русия му е имала подобен зъб, какво да приказваме за Съветска Русия. И въпреки всичко, с цел да хвърля светлина върху тази мистерия, ми трябват още свидетелства. Сещам се, че в „ кооперацията с катеричката “ зад мавзолея на Батенберг (на ъгъла на „ Достоевски “ и „ Хаджи Димитър “) живее мой непосредствен родственик, роден там през 1944 година Може пък да знае желали ли са да прогонят Батенберг посмъртно.
След няколко сигнала той подвига телефона. И е в действителност изумен от въпроса ми. Не е чувал в никакъв случай за „ нощната акция “ през 1946 година, само че ми споделя доста други любопитни неща. Спомня си мавзолея на Батенберг в същинското му запустение. В началото на 50-те тревата в градината била висока съвсем метър. Дворът бил покрит с всевъзможни отпадъци, същинско сметище. За децата от махалата към „ Славянска “ това била тяхната пирамида, която „ бандата “ им покорила. Сетих се, че и дядо Тихон ми разказваше нещо сходно – по какъв начин се катерил като дете по самата гробница. Не знам какви спортисти са били тогавашните деца, само че тези разкази ми се сториха чиста фикция. Моят „ източник “ дълго се смя и ми изясни, че разгадката е в тогавашната противопожарна стълба, която към този момент я нямало. Става дума за железни скоби, отвеждащи от земята до купола.
„ И сте се качвали чак горе? Че височината е цели 11 метра! “
Събеседникът ми призна, че той и брат му били измежду най-малките и единствено пазели, с цел да не пристигна защитата (значи е имало такава?). Само някои от най-големите стигали по мръкнало до самия купол, където след демонтирането на короната зейнал отвор. Оттам имало достъп до вътрешността.
„ Как по този начин? По въже ли?
„ По издадените первази, веднъж май имахме и въже… “
Тук моят събеседник ненадейно млъква.
„ И какво стана тогава? “
Мълчанието продължи малко по-дълго.
„ Знаеш ли, дадох клетва навремето… И не съм я нарушил до ден сегашен. Това беше нашата „ огромна загадка “… Веднъж две от огромните момчета проникнаха вътре и се върнаха с два предмета. Два меча. Вътре всичко било наобратно. Пълен безпорядък. “
Може и да е махленска легенда. Ала съгласно едно изложение на немския публицист Рихард декор Мах още до момента в който тялото на Батенберг било в ротондата „ Св. Георги “, по стените били окачени блестящи оръжия. Нищо чудно да са ги пренесли в мавзолея.
„ А подът в какво положение е бил? Дали е разкъртван? “
„ Не помня към този момент “, призна гласът в телефона, освободен от „ огромната загадка “ на своето детство. И побърза да посочи, че в никакъв случай повече не бил виждал тези момчета. Скоро по-късно те напуснали квартала и като че ли пропаднали вдън земя.
И тук аз се сещам, че той ми загатна за защитата. Питам го от кого са се криели и пазели толкоз зорко. Нали Мавзолеят на Батенберг е бил изцяло занемарен?
„ В къщата на пазача живееше един доста злобен старшина от армията, див селяндур. Става дума за остарялата къщурка, съборена през 70-те или 80-те години, която се намираше на самия ъгъл на „ Достоевски “ и „ Хаджи Димитър “. Вътре си беше конфигурирал ужасна печка и лютият пушек от комина му влизаше в прилежащите кооперации, не можехме да си отворим прозорците. На всичкото от горната страна по едно време той завъди кокошки и зайци, най-после си взе и свине “.
„ Прасета край гробницата на Батенберг? “
„ Тогава Батенберг беше премахнат от историята, нямаше го и в учебниците. По-късно паркът се трансформира във филиал на Археологическия музей, придвижиха някакви капители. Разрухата беше цялостна. Но кочината с прасетата мощно умириса квартала, а в близост живееха фрагменти на Централен комитет. Набързо му подредиха да махне животните, най-после разкараха самия надзирател. Много ни беше боязън от него като деца, говореше се, че има оръжие. “
„ А по кое време изчезна истинската гранитна ограда? “ – запитвам аз, някъде съм чел за това.
„ Доста по-късно. Може би през 80-те, когато към този момент не живеех в квартала. Старата ограда беше от гранит или сиенит – превъзходни сиви плочки, които нямаха нищо общо с днешните червени тухлички. Говореше се, че един от партийните големци бил хвърлил око на оградата на Батенберг и при ремонта пренесъл камъните на вилата си в Бояна. Може би един ден някой ще разпознае истинските камъни. “
Да задигнеш истинската ограда на Батенберг! Но какво да се чудим, преди време Мавзолеят беше единствено един – този на Георги Димитров, от който през днешния ден няма и помен. А по подигравка на ориста площадът начело, на жълтите плочки, още веднъж носи името на княз Александър I. Така се менят времената.
На другия ден по обяд влизам в градината на мемориала на Батенберг и предприемам диалог с уредника. Димитър Пиронков е остарял историк, влюбен в това място. Не е чувал за „ нощната акция “ през 1946 година и счита, че това са единствено „ градски митове “.
„ Намерихте ли документи? “, пита той. „ Не съм, споделям аз, само че никой не е намерил документи и за това, което се е случило с тялото на цар Борис III. “ Освен това прецизирам, че не настоявам, че княз Александър I Български към този момент не се палати в гробницата си, а единствено проучвам хипотезата дали преди време „ националната власт “ е възнамерявала това да не бъде по този начин.
След което вземам решение да ревизира останалото. Първо, за катеренето на децата по „ пирамидата “. Г-н Пиронков ме води персонално до противопожарната стълба отляво на гробницата, чиито долни стъпала са изрязани до половината. Именно с цел да не се катерят по нея. Значи това се е случвало.
Питам и за оградата, което го изненадва. Настоява, че е истинската. Посочвам му тухлите, които отвред бият на „ соц “. Той се съгласява, само че упорства, че желязната ограда е истинската и че е непокътната. На собствен ред се съгласявам, има я на старите картички. Както и двата бука край входа, които през днешния ден са извисили мощна снага, до момента в който през 1897 година са единствено два стройни филиза. Непокътната, най-малко извън, е и гробницата – превъзходно създание на швейцарския проектант Херман Майер, от вътрешната страна декорациите са дело на проф. Харалампи Тачев. Построяването ѝ е коствало 60 000 златни лв.. Уредникът ми демонстрира фотокопия на истинските ескизи и прецизира кое през днешния ден не е тъкмо по този начин.
„ А за какво? “
„ Заради пожара през 1985 година “, дава отговор той.
„ Никога не съм чувал за него. И по какъв начин е избухнал? Гробницата е била затворена, без електрическа апаратура? “
„ Твърдят, че гръмотевица поразила купола, след което пламва вътрешността. Унищожени са истинският стенна живопис на покрива и част от декорациите на Харалампи Тачев. “
Сякаш някаква поличба е траяла да витае над сетния покой на княз Батенберг.
Изведнъж моят събеседник се подсеща нещо. И с цел да покаже, че държи на истината, споделя, че властимащите в съседство (бялата кооперация на Централен комитет, където са живели Цола Драгойчева и кой ли не още, а пък от другата страна е бил апартаментът на Людмила Живкова и Иван Славков, през днешния ден благосъстоятелност на „ дубайския предприемач “ Васил Божков), решили да си построят местен Топлоелектрическа централа. Харесали си за задачата северната част от мемориалния парк, съвсем до самата гробница. Било взето и съответното решение, само че в последния миг размислили – някой се сетил, че ще би трябвало да дишат дима от комина на ТЕЦ-а.
Така на Батенберг за следващ път му се разминало.
А загадката си остава.
„ Колекция от дребни бисери “,
по този начин известната писателка Теодора Димова назовава историите на Тони Николов. Ето какво споделя още тя за новото издание:
„ Софийските истории са многочислени, постоянно потайни и постоянно завладяващи. Особено когато са разказани от Тони Николов с неговата неподражаема прозорливост. Преди година той ни сервира 20 виртуозно разказани истории. Ето че към този момент е събрал нова сбирка от дребни бисери.
В новите 20 истории още веднъж се разкрива една София, за множеството от нас по едно и също време позната и непозната. По странните прищевки на ориста той построява един незабележим град, по чиито улици ние се движим, само че чиито отдавнашни жители не помним и не познаваме. А той ни подарява със своята невероятна дарба да прониква в къщи, разрушени от годините, от бомбардировките или от немарата, да ги разказва така, все едно, че е бил там, все едно е живял в друго столетие, измежду други хора, все едно, че те са неговите съвременници, а не ние. Той се превъплътява ту в интерпретатор на сънища, ту в пазач на един град, чието минало е застинало по улиците и постройките, а той го улавя и възвръща по вълшебен метод посредством невидими за останалите елементи. Има сякаш способността да става незабележим и да минава през стените.
И за какво младата графична дизайнерка от първата история се обажда точно на него, с цел да му опише съня си за „ Славянска ” 22? Защото знае, както към този момент всички знаем – Тони Николов попива в себе си историите и тайните на една София, която възкресява в книгите си и която без неговите текстове, би изчезнала, може би безследно и окончателно.
Смисълът на литературата е да насочва вниманието ни към тези необясними и мъчно доловими връзки сред живи и мъртви, сред основано и унищожено, сред съществуващо и имагинерно. “
Специално за читателите на Faktor.bg Тони Николов даде в задатък една от невероятните истории.
Прощаване с Батенберг
Отдавна съм се убедил, че обитаваме в „ минало несвършено “, доколкото всяка последваща история изтегля някаква невидима нишка от предходната, само че не незабавно, а „ когато му пристигна времето “. Крехко нещо е свидетелството, колкото нежни сме и ние, човешките същества (Луиз Алкан).
Накратко, добрал се като по знамение оня ден до „ другата страна “ на улица „ цар Шишман “ – през изкопите и багерите – бързах, с цел да подаря книгата си „ Спомнена София “ на един свещеник, комуто дължа голям брой влакна и сюжети от написаните истории. Дядо Тихон – дано най-накрая загатна името му – ме посрещна задушевно пред родния си дом, взе книгата и надвиквайки къртещия тон в близост, ми заръча: „ Трябва да разкажеш и за Батенберг. Запомни! Той в действителност лежи в гробницата си! “.
Реших, че ми се е счуло. Че къде да бъде този „ първий български княз “, в случай че не в гробницата си. Въпреки че в паметта ми мълком изниква някакъв фрагмент от записки, чийто създател не си припомням. Графиня Хартенау – вдовицата на Батенберг – направила питане в първите години на комунистическата власт ще ѝ бъде ли разрешено да го препогребе в гробищата на Грац, в случай че „ нова България “ счита да зачеркне тази страница от предишното. Отговор не последвал. Да не би тогава…
С свещеник Тихон отиваме на по-тихо място, където на мира слушам историята му. От дете обичал да слуша какво си приказват по-възрастните с позволението на татко си, прочут оперен артист. Веднъж един от гостите, достолепният господин Заимов, му поверил следната загадка: след референдума за републиката – да е било през есента на 1946 година или зимата на 1947 година – една нощ комунистите пратили свои хора да отворят гроба на Батенберг, с цел да изнесат тялото му, и по този начин да се завърши изобщо с монархията. Достъпът до мавзолея му бил от дълго време прекратен, а короната и кръста над гробницата – свалени. Ала начинанието им блъснало на камък.
„ Че кой е могъл да им попречи или да ги спре? “ – запитвам аз с леко подозрение.
„ Оловната плоча под саркофага, изяснява ми дядо Тихон. Тя ги обезсърчила изцяло. Г-н Заимов, който живееше насреща, станал очевидец на протичащото се от своя прозорец. Чул думкането по пода, ругатните, възгласите на отчаяние. Накрая „ нощите посетители “, може би към този момент почерпени, дали изблик на яростта си, подвиквайки си, че гробницата е май… празна. Като египетските пирамиди. Поредната неистина на реакцията и на международния империализъм! Техният мързел и незнание пощадили „ безконечния покой “ на княз Александър I Български! “.
Не знаех какво да кажа. Звучеше ми необикновено, само че в душата ми се загнезди подозрение. През същата тази 1946 година комунистическата власт подрежда да извадят от параклиса във Врана цинковия саркофаг на цар Борис III, който изначало е бил заровен в Рилския манастир. Говори се, че са го изхвърлили в Искъра или от височините на Витиня. В началото на 50-те години унищожават и параклиса във Врана, който бе неотдавна възобновен. Проектът за „ нулева степен на пролетарската история “ е бил явен и се е провеждал с методична безотказност. Та биха ли пощадили тогава и паметта за Александър Батенберг?
„ Не знам. Ти ревизира “ – заръчва ми дядо Тихон. И на разлъка ми изяснява: „ Саркофагът на Батенберг се е намирал доста дълбоко. На „ кота нула “ на гробницата, което е на нивото на улица „ Достоевски “. Застани на гърба на мавзолея и ще видиш плочите, които скриват погребалната камера “.
Истинска „ мистерия с Батенберг “. Но по какъв начин да ревизира? За това явно няма нито дума в архивите. Да не би някой да е оставил свидетелства за кощунството с тялото на цар Борис III? Абсурд.
Изведнъж, като че ли през пелената на времето, слушам един глас. Преди доста години върших изявление с огромната българска архивистка Кирила Възвъзова-Каратеодорова, която ми описа по какъв начин била избавила от заличаване архива на Батенберг. Над десетина големи кутии, дарени през 30-те години на ХХ в., които при започване на 50-те отписали като „ маловажни “. Тя, въпреки и млада архивистка, протестирала, борила се и най-после скъпите кутии били оставени в Народната библиотека.
Архивът на Батенберг не е представлявал интерес, гробницата му е била затворена „ за безконечни времена “. Възможно ли е да са решили да се отърват и от тленните му остатъци? Още повече че този първи български държател е минавал за „ русофоб “. При това с съображение. Макар и участник в Руско-турската война и племенник на Царя Освободител, той бързо съумява да излезе от орбитата на съветската настойчивост. За което безспорно оказват помощ и злосторствата на аташираните му от Руската империя министри – всичките тези генерали като Каулбарс или Соболев…
Вкъщи за следващ път разпростирам книгата на френския му финансов консултант Емен Кейе „ Началото на българската самостоятелност и княз Александър “ (излязла в Париж през 1910 година и преведена едвам преди десетина години на български) и се увещавам, че колкото и да е бил млад, Батенберг не е бил лишен от проницателност:
А! – споделя той с мъка. – Без подозрение, моето състояние е положително от българска позиция. Никога до момента не съм получавал толкоз свидетелства за обвързаност. Но нашето дело е постоянно краткотрайно. Ролята на български княз може да обезкуражи даже и светец. Най-добрата част от моя народ няма никакво разбиране от политика, а по-начетената част постоянно е неприятна. Чувството за национализъм съвсем не съществува в този смисъл, който ние влагаме в него. Личният интерес движи и провокира постоянно изменящата се ситуация…
Невероятно е да прочетеш през днешния ден тази „ диагноза на българското злощастие “! Направо чудно е по какъв начин той се е задържал цели 7 години и 2 месеца на българския трон.
А Батенберг продължава с „ изповедта “ си:
Аз съм уверен, че в последна сметка Европа ще прозре каква е играта на Русия, както и моята. Тя ще утвърди пътя, по който ходя. Русия способства за построяването на България и това не буди подозрение, както и дължимата ѝ благодарност. Ние не го забравяме и за момент, каквото и да споделят. Но по какъв начин да не признаем и правото на моите жители да се употребяват в рационална мяра от автономията, обезпечена им от Берлинския контракт. Защо би трябвало да оставим руснаците да завладеят тук всичко и да унищожат още в зародиш кълновете на западната цивилизация посредством въвеждането у нас на една корумпирана и изостанала администрация.
За да стигне до следното умозаключение, което, откъдето и да се огледа, звучи напълно настоящо:
Една от най-интересните особености на спектакъла, на който участвам, е характерната роля, която играе тук Русия, с цел да поддържа това напрежение, превърнато в опорна точка на политиката ѝ. Въпреки че е допустимо минимум демократичната нация на континента, тя си остава отпред на всяко демократично движение… Тази абсолютистка власт, която се крепи единствено на потисничеството и на полицията, проповядва правата на индивида измежду другите нации. Тя поставя намордник на своята преса, само че отвън границите си я ласкае, подбужда и подкупва. Това е връхната точка на човешката комедия.
Как след всичко това Русия да му елементарни? На няколко пъти готвят против него прелом. В шифрована депеша на съветския дипломатически сътрудник Йонин от София четем: „ Време е да пуснем тълпата против него “. Руски дипломати приласкават български офицери с обещания и обети за любов към Матушката Освободителка. Възнамеряват да го убият по време на една разходка към Княжево, само че в последния миг съветският сътрудник Богданов им не разрешава. На 9 август 1886 година го смъкват с прелом, като при започване на акцията патрони чаткат по покрива на княжевския замък в София. Затварят го краткотрайно в Буховския манастир, унижават го, назовават го „ немец “, а той, „ героят от Сливница “, не може да повярва, че това са офицерите, които е водил под знамената на свободна България и за отстояването на нейната самостоятелност. Накрая го експулсират от България с яхта към пристанището в Рени, Бесарабия.
Щом царска Русия му е имала подобен зъб, какво да приказваме за Съветска Русия. И въпреки всичко, с цел да хвърля светлина върху тази мистерия, ми трябват още свидетелства. Сещам се, че в „ кооперацията с катеричката “ зад мавзолея на Батенберг (на ъгъла на „ Достоевски “ и „ Хаджи Димитър “) живее мой непосредствен родственик, роден там през 1944 година Може пък да знае желали ли са да прогонят Батенберг посмъртно.
След няколко сигнала той подвига телефона. И е в действителност изумен от въпроса ми. Не е чувал в никакъв случай за „ нощната акция “ през 1946 година, само че ми споделя доста други любопитни неща. Спомня си мавзолея на Батенберг в същинското му запустение. В началото на 50-те тревата в градината била висока съвсем метър. Дворът бил покрит с всевъзможни отпадъци, същинско сметище. За децата от махалата към „ Славянска “ това била тяхната пирамида, която „ бандата “ им покорила. Сетих се, че и дядо Тихон ми разказваше нещо сходно – по какъв начин се катерил като дете по самата гробница. Не знам какви спортисти са били тогавашните деца, само че тези разкази ми се сториха чиста фикция. Моят „ източник “ дълго се смя и ми изясни, че разгадката е в тогавашната противопожарна стълба, която към този момент я нямало. Става дума за железни скоби, отвеждащи от земята до купола.
„ И сте се качвали чак горе? Че височината е цели 11 метра! “
Събеседникът ми призна, че той и брат му били измежду най-малките и единствено пазели, с цел да не пристигна защитата (значи е имало такава?). Само някои от най-големите стигали по мръкнало до самия купол, където след демонтирането на короната зейнал отвор. Оттам имало достъп до вътрешността.
„ Как по този начин? По въже ли?
„ По издадените первази, веднъж май имахме и въже… “
Тук моят събеседник ненадейно млъква.
„ И какво стана тогава? “
Мълчанието продължи малко по-дълго.
„ Знаеш ли, дадох клетва навремето… И не съм я нарушил до ден сегашен. Това беше нашата „ огромна загадка “… Веднъж две от огромните момчета проникнаха вътре и се върнаха с два предмета. Два меча. Вътре всичко било наобратно. Пълен безпорядък. “
Може и да е махленска легенда. Ала съгласно едно изложение на немския публицист Рихард декор Мах още до момента в който тялото на Батенберг било в ротондата „ Св. Георги “, по стените били окачени блестящи оръжия. Нищо чудно да са ги пренесли в мавзолея.
„ А подът в какво положение е бил? Дали е разкъртван? “
„ Не помня към този момент “, призна гласът в телефона, освободен от „ огромната загадка “ на своето детство. И побърза да посочи, че в никакъв случай повече не бил виждал тези момчета. Скоро по-късно те напуснали квартала и като че ли пропаднали вдън земя.
И тук аз се сещам, че той ми загатна за защитата. Питам го от кого са се криели и пазели толкоз зорко. Нали Мавзолеят на Батенберг е бил изцяло занемарен?
„ В къщата на пазача живееше един доста злобен старшина от армията, див селяндур. Става дума за остарялата къщурка, съборена през 70-те или 80-те години, която се намираше на самия ъгъл на „ Достоевски “ и „ Хаджи Димитър “. Вътре си беше конфигурирал ужасна печка и лютият пушек от комина му влизаше в прилежащите кооперации, не можехме да си отворим прозорците. На всичкото от горната страна по едно време той завъди кокошки и зайци, най-после си взе и свине “.
„ Прасета край гробницата на Батенберг? “
„ Тогава Батенберг беше премахнат от историята, нямаше го и в учебниците. По-късно паркът се трансформира във филиал на Археологическия музей, придвижиха някакви капители. Разрухата беше цялостна. Но кочината с прасетата мощно умириса квартала, а в близост живееха фрагменти на Централен комитет. Набързо му подредиха да махне животните, най-после разкараха самия надзирател. Много ни беше боязън от него като деца, говореше се, че има оръжие. “
„ А по кое време изчезна истинската гранитна ограда? “ – запитвам аз, някъде съм чел за това.
„ Доста по-късно. Може би през 80-те, когато към този момент не живеех в квартала. Старата ограда беше от гранит или сиенит – превъзходни сиви плочки, които нямаха нищо общо с днешните червени тухлички. Говореше се, че един от партийните големци бил хвърлил око на оградата на Батенберг и при ремонта пренесъл камъните на вилата си в Бояна. Може би един ден някой ще разпознае истинските камъни. “
Да задигнеш истинската ограда на Батенберг! Но какво да се чудим, преди време Мавзолеят беше единствено един – този на Георги Димитров, от който през днешния ден няма и помен. А по подигравка на ориста площадът начело, на жълтите плочки, още веднъж носи името на княз Александър I. Така се менят времената.
На другия ден по обяд влизам в градината на мемориала на Батенберг и предприемам диалог с уредника. Димитър Пиронков е остарял историк, влюбен в това място. Не е чувал за „ нощната акция “ през 1946 година и счита, че това са единствено „ градски митове “.
„ Намерихте ли документи? “, пита той. „ Не съм, споделям аз, само че никой не е намерил документи и за това, което се е случило с тялото на цар Борис III. “ Освен това прецизирам, че не настоявам, че княз Александър I Български към този момент не се палати в гробницата си, а единствено проучвам хипотезата дали преди време „ националната власт “ е възнамерявала това да не бъде по този начин.
След което вземам решение да ревизира останалото. Първо, за катеренето на децата по „ пирамидата “. Г-н Пиронков ме води персонално до противопожарната стълба отляво на гробницата, чиито долни стъпала са изрязани до половината. Именно с цел да не се катерят по нея. Значи това се е случвало.
Питам и за оградата, което го изненадва. Настоява, че е истинската. Посочвам му тухлите, които отвред бият на „ соц “. Той се съгласява, само че упорства, че желязната ограда е истинската и че е непокътната. На собствен ред се съгласявам, има я на старите картички. Както и двата бука край входа, които през днешния ден са извисили мощна снага, до момента в който през 1897 година са единствено два стройни филиза. Непокътната, най-малко извън, е и гробницата – превъзходно създание на швейцарския проектант Херман Майер, от вътрешната страна декорациите са дело на проф. Харалампи Тачев. Построяването ѝ е коствало 60 000 златни лв.. Уредникът ми демонстрира фотокопия на истинските ескизи и прецизира кое през днешния ден не е тъкмо по този начин.
„ А за какво? “
„ Заради пожара през 1985 година “, дава отговор той.
„ Никога не съм чувал за него. И по какъв начин е избухнал? Гробницата е била затворена, без електрическа апаратура? “
„ Твърдят, че гръмотевица поразила купола, след което пламва вътрешността. Унищожени са истинският стенна живопис на покрива и част от декорациите на Харалампи Тачев. “
Сякаш някаква поличба е траяла да витае над сетния покой на княз Батенберг.
Изведнъж моят събеседник се подсеща нещо. И с цел да покаже, че държи на истината, споделя, че властимащите в съседство (бялата кооперация на Централен комитет, където са живели Цола Драгойчева и кой ли не още, а пък от другата страна е бил апартаментът на Людмила Живкова и Иван Славков, през днешния ден благосъстоятелност на „ дубайския предприемач “ Васил Божков), решили да си построят местен Топлоелектрическа централа. Харесали си за задачата северната част от мемориалния парк, съвсем до самата гробница. Било взето и съответното решение, само че в последния миг размислили – някой се сетил, че ще би трябвало да дишат дима от комина на ТЕЦ-а.
Така на Батенберг за следващ път му се разминало.
А загадката си остава.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ