Книгите - това е там, където ви обясняват. Животът - там, където нищо не обясняват | Джулиан БАРНС
Джулиан Барнс – британския публицист, есеист и книжовен критик, подигравателен представител на постмодернизма. Романът „ Предчувствие за край ” му носи влиятелната премия „ Букър ” през 2012 година, а идващите му размишления споделяме с вас, нашите читатели.
Елън – моята жена. Чувствам, че я разбирам по-зле, в сравнение с задграничен публицист, починал преди 100 години. Нормално ли е това?
Книгите споделят – тя направи това, тъй като... Животът споделя – тя направи това, тъй като го направи.
Книгите – това е там, където ви изясняват. Животът – там, където нищо не изясняват. Не съм изумен, че някои хора избират книгите. Те придават
смисъл на живота.
Единственият проблем е в това, че животът, на който придават смисъл – това е живота на другите хора, и в никакъв случай вашия личен.
Винаги получаваш това, което искаш, или в никакъв случай не получаваш това, което искаш, - в края на краищата, разликата не е толкоз огромна.
Постелята не търпи неистини, сексът не е мелодрама.
Откровеността също може да бъде капан.
В депресията удивително се съчетават на пръв взор несъвместими неща. Например: аз за нищо не съм отговорен, и това е единствено моя виновност.
Счита се, че другарството и любовта прави хората по-добри, нали по този начин? За мен това е друго. Доверието води до невярност. Може дори да се каже, че доверието влече изневярата. Това е нещото, на което бях свидете, това е, което разбрах тогава.
Най-големият национализъм е да кажеш на своята страна, когато тя се държи непочтено, неуместно, порочно.
Литературата е развой, в който огромни, красиви, добре подредени неистини, които споделят повече истина от цяла поредност обстоятелства. Тя също е наслаждение да си играеш с езика. Освен това литературата е необикновен, съкровен метод да споделяш с хора, които в никакъв случай няма да срещнеш.
Да бъдеш публицист някак те свързва с историческите общества. Но тази връзка аз я чувствам доста едва, като нормално човешко създание, живеещо при започване на ХХІ век във Англия. Не чувствам никаква връзка нито със света на кралица Виктория, нито с правилата на Гражданската война, нито с Войната на розите. Но чувствам доста мощна връзка с разнообразни създатели, които са съвременници на тези интервали и събития.
Лесно е да четеш почтено, да вярваш на повествователя и да позволиш да бъдеш носен от вятъра, по този начин да се каже. Мопасан е именуван „ натурален повествовател ”. С това се има поради професионален, умел, надалеч изкуствен повествовател.
Колко постоянно описваме историята на личния си живот? Колко постоянно я поправяме, вършим дребни отрязъци, промени? И колкото повече животът продължава, толкоз по-малко хора ни опонират, споделят ни, че нашият живот не е в действителност наш, а е историята, която описваме за нашия живот. Която описваме на другите, само че основно на себе си.
Никой не е длъжен на никого да се изяснява, в случай че самият той не го желае.
Често се случва по този начин, че колкото по-добре познаваш човек, толкоз по-зле си кадърен да го разгледаш. Той може да се окаже толкоз близо, че да не бъде към този момент на фокус.
В живота всеки край е просто начало на друга история. Изключение е единствено тогава когато умираш - ето това е фактически същинският край.
Вие постоянно в началото обвинявате другите; в случай че не можете никого да обвините, вие стартирате да твърдите, че проблеми изобщо не съществуват.
Има усеща, в които няма смисъл, които не водят на на никое място. И по този начин както на никое място не водят, те елементарно излизат отвън надзор.
Историята се повтаря - първият път като покруса, втория път като фарс.
Историята не е в действителност това, което се е случило. Историята е единствено това, което ни описват историците.
Когато дълго живееш с човек, ти последователно губиш способността да му носиш наслада, а способността да му причиняваш болежка си остава както преди.
Любовта може да даде благополучие, а може и да не даде; само че тя постоянно освобождава скритата в нас сила.
На хората повече се харесва да получат това, което желаят, а не това, което заслужават.
Времето настига всеки.
И вярващите, и невярващите в продължение на епохи са еднообразно изкусни и отвратителни в своите закононарушения.
Най-опасното време (за изневяра) е началото на фамилният живот, тъй като сърцето се размеква. Апетита идва по време на яденето. Когато човек е влюбен на него му е по-лесно да се влюби.
Тежкият взор и горчивата въздишка толкоз намаляват качеството на живот.
Човек оставя света, с цел да познае света. Това е пътя към познанието.
Снимки ~ thedailybeast.com, bookfans.net, randomhouse.com.au
