Когато нямаш самоуважение оставаш заключен в себе си - ДЖОУН ДИДИЪН
Джоун Дидиън (1934-2021) е американска писателка – авторка на романи, кино сюжети, публицистични текстове със социално-политическа устременост и други
Заедно с Том Улф и Хънтър С. Томпсън , Дидиън е измежду водещите представители на така наречен „ нова публицистика “, а творчеството ѝ се свързва с контракултурата на шестдесетте години на XX век и Холивудския начин на живот.
Нейно дело е сюжетът на сполучливия филм „ Роди се звезда “.
Без самоуважение, човек е безхарактерен фен на безкраен документален филм за паденията му, както същински, по този начин и мислени.
Характер – волята да приемеш отговорността за личния си живот – е източникът, от който произлиза самоуважението.
Респектът към самите нас е нещо, което прародителите ни, без значение дали са го имали, познават добре. Те са разполагали с възпитана надълбоко в себе си дисциплинираност. С възприятието, че човек живее като прави неща, които не желае да прави, оставяйки страховете и подозренията си настрани, игнорирайки краткотрайния комфорт в името на по-големи и по-трудно достижими цели.
Самоуважението е дисциплинираност, табиет на мозъка, който човек не може да имитира, само че може да развива, тренира, придвижва напред.
Самоуважението е учредено на възприятието за себестойност, което пък значи да си кадърен на следното: способността да различаваш, да обичаш, да останеш апатичен.
Когато нямаш самоуважение оставаш заключен в себе си. Парадоксално, некадърен си нито да обичаш, нито да чувстваш равнодушие.
Ако не почитаме себе си сме принудени да презираме тези, които са имали толкоз малко благоприятни условия, че са се свързали в другарство с нас; които са разполагали с толкоз стеснен светоглед, че са останали слепи за съдбовните ни недостатъци.
Ласкаем себе си, мислейки, че импулсът да угодим на другите е привлекателна линия: претекст на въображаемата ни емпатия, доказателство за нашата подготвеност за себеотдаване. Готови сме да изиграем всякаква роля, която да се хареса на отсрещната страна и няма упования, които да са прекомерно неуместни, нито роля, която да е прекомерно нелепа.
За да се освободим от упованията на другите, с цел да върнем личното си “Аз ” назад на себе си е нужно единствено единствената власт на самоуважението. Без него човек в последна сметка стига до последния завой на пътя: бяга, с цел да откри себе си и не открива никой вкъщи.
