Спящият вулкан на недоволството
„ Джендър България “ не престават да тънат в тресавището на омразата
Отдавна месец август не е бил толкоз „ политически “. И то не поради предизборна акция, а заради провали и произшествия, които засягат разнообразни браншове на ръководството и провокират остра социална реакция. В началото бяха грозните, само че очевидно нужни, съдружни кавги измежду към момента „ обединените “ патриоти. После навлезе в нова фаза драмата с чумата по добитъка в Странджа. Пак посред ваканционните августовски дни невиждано изчезна Търговският указател и в продължение на 17 дни, гордеещата се с компютърните си постижения и IT-специалисти нация живя без дължимата гласност и бистрота на гражданския оборот.
Пак през този месец август застрахователна компания с неразбираема известност банкрутира и завлече десетки хиляди клиенти. Което пък провокира изключително съвещание на Народното събрание и оставка в Комисията за финансов контрол. После пътна покруса край Своге зачерни български домове и за прощален път провокира полемики за безумието по българските пътища. Безумие, поради безобразно ниското качество на пътно строителство у нас, резултат от отровния коктейл на обири, несръчност и безнаказаност. Безумие и поради невижданата по други географски ширини шофьорска вакханалия. Има и още, само че даже единствено тези събития дават визия за високите тазгодишни политически температури през август.
И до момента в който българското политическо тресавище ври от такива зловонни изпарения, в света напредва демонтажа на неолибералния глобализъм, чието начало бе сложено с идеологическия поврат в Белия дом. След като през последните месеци бяха обрисувани контурите на новата геополитическа архитектура на света, при която световният дневен ред ще се дефинира от салдото на ползи и динамичността на несъгласията в триадата „ Вашингтон-Пекин-Москва “, месец август стана знаменатален с една от най-значимите победи на американския президент Доналс Тръмп – неолибералните съглашения за свободна търговия, които даваха категорично владичество на корпорациите над суверенните страни и публичния интерес, отидоха в историята. След като спря Трансатлантическото и Тихоокеанското съглашения, Тръмп реализира и взаимно преференциален търговски пакт с Мексико, с което беше комплициран и краят на НАФТА. Колкото и да наподобяват далечни за нашите си български работи тези събития и процеси, няма никакво подозрение, че те ще имат своето надълбоко икономическо и политическо отражение в България в средносрочна вероятност. Разбира се, при изискване, че актуалната политика на Белия дом стане резистентен пиедестал на американската икономическа и външнополитическа визия през идващото десетилетие. Но въпреки всичко да се върнем на родната политическа сцена, където предварително почналия нов политически сезон след броени дни ще навлезе в по-активна фаза.
Очертават се съществени политически опасности. Съживяват се въглените на едно хронично публично неодобрение. Достатъчна е даже инцидентна „ искра “, която може да провокира същински политически пожар, който да сложи на карта оцеляването на ръководещата коалиция. Дотук държавното управление, или по-точно казано – министър-председателят Бойко Борисов, ловко гаси лумващите огнища на публично напрежение. Отстъпиха под натиска на огромната рецензия на необятната общност, на научния и нравствен хайлайф на нацията против Истанбулската спогодба и джендър-идеологията. Водят разговор и търсят решения по гноясали обществени тематики като ТЕЛК и правата на хората с увреждания. Достатъчно е група от двайсетина души да застане с протестни плакати пред постройката на Министерския съвет, с цел да получи стремително управническо внимание. Това евентуално подсказва, че измежду ръководещите има най-малко инстинктивно, в случай че не рационално осмислено, схващане за взривоопасните настроения, които се раждат ежедневно в недрата на българското общество. А тези настроения се подклаждат не от друго, а от хроничните проблеми на България – бедността, разпиляването на обществени запаси, калпавото и скъпо опазване на здравето, тлеещото обучение, което бълва дипломирано незнание, превръщането на администрацията в фаворизиран кей за партийни кланове и фамилии…
Вече мъчно можем да приказваме за политическа непоклатимост. По-скоро имаме краткотрайно приспана неустойчивост. Нещо като латентен политически вулкан, който може би наподобява забавно като пейзаж за някого, само че внезапно може да се разсъни и да провокира тежък публичен прелом. По засъхналата тиня се води скучна и, с опрощение, доста посредствена политическа борба. Най-печалното е, че с редки изключения, в тази борба не се сблъскват хрумвания за България, а голи искания за власт. Едните към този момент са привикнали с нея и мъчно могат да си показват какво ще се случи след неизбежното един ден отиване в съпротива. Другите – зажаднели за власт, не могат да си показват какво ще вършат, в случай че Негово Величество Избирателят, още веднъж им отреди място в опозиционния миманс. Няма подозрение, че Корнелия Нинова прави опити да преодолее овехтялата догматика, която дефинира лявото в XXI век през призмата на несъответстващите на днешните действителности категории на XIX век. Опитва се и да излезе от оковите на фамилните и кланови обременености, в чиито плен обичайно е кадровата политика на Българска социалистическа партия. Понякога съумява, по-често не. Но за жалост, Българска социалистическа партия към момента не може да убеди болшинството български жители, че има визия и качества да предложи по-добра опция за България. Партийният нарцисизъм не разрешава на апарата от „ Позитано “ да компенсира този недостиг с действителна поръчка от вида на дертлиевата – „ ще управляваме с гения на целия българския народ “, която би разрешила консолидация на необятна основа. Защото единствено с същински и влиятелен „ народен тим “, препоръчан от левицата, а не с дежурното партийно отборче, може да се завоюва необятното публично доверие и да се стигне до действителна политическа смяна. Само подобен метод може да обезврежда хроничното увещание „ знам какво направи, когато управляваше предишния път “ или пък „ знаем ги вашите фрагменти, с нищо не са по-добри “. Истината е, че ГЕРБ се държи на върха не толкоз с по-добра управническа политика, колкото с безупречна политическа машина, която действа най-малко до момента безотказно в изискванията на избори. Бизнесът, лявата и обществено консервативна експертна общественост и огромна част от водачите на мнение през днешния ден са по-склонни да пазят прочут неутралитет или да подлагат на критика тематично властта, без обаче да наливат вода в мелницата на поставилата се в самоизолация Българска социалистическа партия. Защото не я припознават като солидна и фундаментално друга от ГЕРБ от управническа опция. Двубоят ГЕРБ-БСП излъчва по-скоро подтик „ стани да седна “, в сравнение с „ с нас ще живеете по-добре “.
Тази, в известна степен патова обстановка, продуцира различен политически риск – от дирижирано инсталиране на „ нова опция “, която под маската на „ радикална смяна “ да резервира статуквото. Това е риск, тъй като подменя действителният политически развой, обезкървява гражданското неодобрение и анихилира публичната сила за смяна. Целият въпрос е дали факторите, които могат да провокират сходен огромен развой, ще имат витален интерес от сходна политическа апаратура.
На този декор, тишината която се носи от другия основен фактор в българската политика – Движение за права и свободи, е в действителност красноречива. Партията на господин Доган явно е в развой на консолидация и уверено превъзмогване на следствията от предателските дейности на хората към Лютви Местан. Умереността, която Движение за права и свободи по традиция показва, съчетана с правилния геополитически компас на управителния екип на партията, прави прекомерно евентуално след едни бъдещи парламентарни избори Движение за права и свободи още веднъж да стартира интензивно да конструира политическите действителности и властовите конфигурации в страната. Местният избор пък от своя страна ще бъде тестовата площадка за по-малки обединения като АБВ, която след връщането на Румен Петков отпред, има нов късмет за изход на парламентарната сцена. За „ Джендър България “, както шеговито назовават из обществените мрежи следващата партийна опаковка на изветрялата костовистка пърцуца, наречена публично „ Демократична България “, няма необикновен смисъл да се приказва. Не за друго, а тъй като не оферират хрумвания „ за “ България, а не престават да тънат в тресавището на омразата и отрицанието. И тъй като възможното им връщане в политиката минава абсолютно през съпроводена с „ изкуствено дишане “ прегръдка с ГЕРБ.
Есенният политически сезон най-вероятно няма да даде отговор на огромния въпрос за властта и ръководството. Но сигурно ще сложи серия от нови въпроси, на които гласоподавателите ще отговорят през изборната 2019 година, когато предстоят европейски и общински избори. Сигурно е единствено едно – с тази политика стабилността ще е постоянна единствено в своята хронична неустойчивост.
Отдавна месец август не е бил толкоз „ политически “. И то не поради предизборна акция, а заради провали и произшествия, които засягат разнообразни браншове на ръководството и провокират остра социална реакция. В началото бяха грозните, само че очевидно нужни, съдружни кавги измежду към момента „ обединените “ патриоти. После навлезе в нова фаза драмата с чумата по добитъка в Странджа. Пак посред ваканционните августовски дни невиждано изчезна Търговският указател и в продължение на 17 дни, гордеещата се с компютърните си постижения и IT-специалисти нация живя без дължимата гласност и бистрота на гражданския оборот.
Пак през този месец август застрахователна компания с неразбираема известност банкрутира и завлече десетки хиляди клиенти. Което пък провокира изключително съвещание на Народното събрание и оставка в Комисията за финансов контрол. После пътна покруса край Своге зачерни български домове и за прощален път провокира полемики за безумието по българските пътища. Безумие, поради безобразно ниското качество на пътно строителство у нас, резултат от отровния коктейл на обири, несръчност и безнаказаност. Безумие и поради невижданата по други географски ширини шофьорска вакханалия. Има и още, само че даже единствено тези събития дават визия за високите тазгодишни политически температури през август.
И до момента в който българското политическо тресавище ври от такива зловонни изпарения, в света напредва демонтажа на неолибералния глобализъм, чието начало бе сложено с идеологическия поврат в Белия дом. След като през последните месеци бяха обрисувани контурите на новата геополитическа архитектура на света, при която световният дневен ред ще се дефинира от салдото на ползи и динамичността на несъгласията в триадата „ Вашингтон-Пекин-Москва “, месец август стана знаменатален с една от най-значимите победи на американския президент Доналс Тръмп – неолибералните съглашения за свободна търговия, които даваха категорично владичество на корпорациите над суверенните страни и публичния интерес, отидоха в историята. След като спря Трансатлантическото и Тихоокеанското съглашения, Тръмп реализира и взаимно преференциален търговски пакт с Мексико, с което беше комплициран и краят на НАФТА. Колкото и да наподобяват далечни за нашите си български работи тези събития и процеси, няма никакво подозрение, че те ще имат своето надълбоко икономическо и политическо отражение в България в средносрочна вероятност. Разбира се, при изискване, че актуалната политика на Белия дом стане резистентен пиедестал на американската икономическа и външнополитическа визия през идващото десетилетие. Но въпреки всичко да се върнем на родната политическа сцена, където предварително почналия нов политически сезон след броени дни ще навлезе в по-активна фаза.
Очертават се съществени политически опасности. Съживяват се въглените на едно хронично публично неодобрение. Достатъчна е даже инцидентна „ искра “, която може да провокира същински политически пожар, който да сложи на карта оцеляването на ръководещата коалиция. Дотук държавното управление, или по-точно казано – министър-председателят Бойко Борисов, ловко гаси лумващите огнища на публично напрежение. Отстъпиха под натиска на огромната рецензия на необятната общност, на научния и нравствен хайлайф на нацията против Истанбулската спогодба и джендър-идеологията. Водят разговор и търсят решения по гноясали обществени тематики като ТЕЛК и правата на хората с увреждания. Достатъчно е група от двайсетина души да застане с протестни плакати пред постройката на Министерския съвет, с цел да получи стремително управническо внимание. Това евентуално подсказва, че измежду ръководещите има най-малко инстинктивно, в случай че не рационално осмислено, схващане за взривоопасните настроения, които се раждат ежедневно в недрата на българското общество. А тези настроения се подклаждат не от друго, а от хроничните проблеми на България – бедността, разпиляването на обществени запаси, калпавото и скъпо опазване на здравето, тлеещото обучение, което бълва дипломирано незнание, превръщането на администрацията в фаворизиран кей за партийни кланове и фамилии…
Вече мъчно можем да приказваме за политическа непоклатимост. По-скоро имаме краткотрайно приспана неустойчивост. Нещо като латентен политически вулкан, който може би наподобява забавно като пейзаж за някого, само че внезапно може да се разсъни и да провокира тежък публичен прелом. По засъхналата тиня се води скучна и, с опрощение, доста посредствена политическа борба. Най-печалното е, че с редки изключения, в тази борба не се сблъскват хрумвания за България, а голи искания за власт. Едните към този момент са привикнали с нея и мъчно могат да си показват какво ще се случи след неизбежното един ден отиване в съпротива. Другите – зажаднели за власт, не могат да си показват какво ще вършат, в случай че Негово Величество Избирателят, още веднъж им отреди място в опозиционния миманс. Няма подозрение, че Корнелия Нинова прави опити да преодолее овехтялата догматика, която дефинира лявото в XXI век през призмата на несъответстващите на днешните действителности категории на XIX век. Опитва се и да излезе от оковите на фамилните и кланови обременености, в чиито плен обичайно е кадровата политика на Българска социалистическа партия. Понякога съумява, по-често не. Но за жалост, Българска социалистическа партия към момента не може да убеди болшинството български жители, че има визия и качества да предложи по-добра опция за България. Партийният нарцисизъм не разрешава на апарата от „ Позитано “ да компенсира този недостиг с действителна поръчка от вида на дертлиевата – „ ще управляваме с гения на целия българския народ “, която би разрешила консолидация на необятна основа. Защото единствено с същински и влиятелен „ народен тим “, препоръчан от левицата, а не с дежурното партийно отборче, може да се завоюва необятното публично доверие и да се стигне до действителна политическа смяна. Само подобен метод може да обезврежда хроничното увещание „ знам какво направи, когато управляваше предишния път “ или пък „ знаем ги вашите фрагменти, с нищо не са по-добри “. Истината е, че ГЕРБ се държи на върха не толкоз с по-добра управническа политика, колкото с безупречна политическа машина, която действа най-малко до момента безотказно в изискванията на избори. Бизнесът, лявата и обществено консервативна експертна общественост и огромна част от водачите на мнение през днешния ден са по-склонни да пазят прочут неутралитет или да подлагат на критика тематично властта, без обаче да наливат вода в мелницата на поставилата се в самоизолация Българска социалистическа партия. Защото не я припознават като солидна и фундаментално друга от ГЕРБ от управническа опция. Двубоят ГЕРБ-БСП излъчва по-скоро подтик „ стани да седна “, в сравнение с „ с нас ще живеете по-добре “.
Тази, в известна степен патова обстановка, продуцира различен политически риск – от дирижирано инсталиране на „ нова опция “, която под маската на „ радикална смяна “ да резервира статуквото. Това е риск, тъй като подменя действителният политически развой, обезкървява гражданското неодобрение и анихилира публичната сила за смяна. Целият въпрос е дали факторите, които могат да провокират сходен огромен развой, ще имат витален интерес от сходна политическа апаратура.
На този декор, тишината която се носи от другия основен фактор в българската политика – Движение за права и свободи, е в действителност красноречива. Партията на господин Доган явно е в развой на консолидация и уверено превъзмогване на следствията от предателските дейности на хората към Лютви Местан. Умереността, която Движение за права и свободи по традиция показва, съчетана с правилния геополитически компас на управителния екип на партията, прави прекомерно евентуално след едни бъдещи парламентарни избори Движение за права и свободи още веднъж да стартира интензивно да конструира политическите действителности и властовите конфигурации в страната. Местният избор пък от своя страна ще бъде тестовата площадка за по-малки обединения като АБВ, която след връщането на Румен Петков отпред, има нов късмет за изход на парламентарната сцена. За „ Джендър България “, както шеговито назовават из обществените мрежи следващата партийна опаковка на изветрялата костовистка пърцуца, наречена публично „ Демократична България “, няма необикновен смисъл да се приказва. Не за друго, а тъй като не оферират хрумвания „ за “ България, а не престават да тънат в тресавището на омразата и отрицанието. И тъй като възможното им връщане в политиката минава абсолютно през съпроводена с „ изкуствено дишане “ прегръдка с ГЕРБ.
Есенният политически сезон най-вероятно няма да даде отговор на огромния въпрос за властта и ръководството. Но сигурно ще сложи серия от нови въпроси, на които гласоподавателите ще отговорят през изборната 2019 година, когато предстоят европейски и общински избори. Сигурно е единствено едно – с тази политика стабилността ще е постоянна единствено в своята хронична неустойчивост.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ