Джефри Мур, писател: Любимият ми жанр е черната комедия
Джефри Мур е канадски публицист, преводач и учител по превод в Университета в Монреал. Първият му разказ Prisoner in a Red-Rose Chain печели Литературната премия на английската общественост през 2000 година У нас е прочут с втората си и най-известна книга - " Творците наизуст " (2004), спечелил премията на Асоциацията на канадските писатели и номиниран за още няколко наградата. У нас преводът му, дело на Невена Дишлиева-Кръстева, получи Специалната премия за превод на фондация " Елизабет Костова " на името на Кръстан Дянков (2014). Миналата седмица писателят беше в София за представянето на третата си книга - " Клубът на изчезналите типове " (ИК " Жанет-45 " ). С него беседва преводачът й Милена Попова.
Главните герои в романа са двама – мъж на междинна възраст, който има проблеми с опиатите и алкохола и бяга от закона, и 14-годишно гениално момиче, чиято задача е да се бори против жестокостта към животните в изключително крайни форми. Откъде са се появили тези персонажи?
- В доста връзки самият аз заставам в основата на беглеца – нямам проблеми с опиати и алкохол и не са ме упреквали в похищение на дете, само че през по-голямата част от живота си съм се чувствал в периферията на обществото, постоянно съм се опитвал да избягам от нещо. Ето за какво евентуално обликът на Найл е обвързван с детайли от моя живот - да вземем за пример карането на очукани таратайки е много особено за мен. А момичето идва от копнежа ми да имам дете, и изключително щерка – тъй като постоянно съм се разбирал доста добре със своите племеннички, и в никакъв случай с племенниците. В един идеализиран свят Селест е дъщерята, която бих желал да имам - несъмнено, не бих желал щерка ми да преживее всички ужаси, през които минава тя, – само че сигурно бих желал изпреварила възрастта си, интелигентна щерка, която не си прекарва времето в диалози по телефона и гледане на телевизия.
Дали такова момиче може да съществува в действителност? Мислил ли си за това?
- Самата тя споделя, че в действителност не е толкоз гениална, просто е обучавана вкъщи от извънредно умната си баба, гросмайстор по шах. Селест споделя, че е като папагал, че елементарно запомня нещата – само че дали това значи да си интелигентен?
Освен това през по-голямата част от времето я виждаме през очите на Найл, а както знаем, той не е благонадежден разказвач.
- Не, той въобще не е благонадежден разказвач – както и множеството от хората в живота. По-голямата част от това, което споделяме, минава през избрани филтри – ние украсяваме, преувеличаваме, премълчаваме – и аз мисля, че Найл е идеалният образец. Не знаем дали можем да се доверим и на метода, по който вижда Селест. Дали тя би могла да съществува в действителност? Сигурен съм, че и ти си срещала прибързано развити деца, да, обликът й е леко пресилен, само че както знаеш, в един миг рухва, избухва в сълзи – въпреки да е споделила: " Аз в никакъв случай не рева ". Трудно е да си представим момиче, което не се смее и не схваща шегите, само че тя е такава. Исках да я направя невероятна, особена в това отношение, само че в възприятията си тя към момента е дете. И въпреки всичко се бори, не се предава. Винаги ме натъжава да видя деца, на които – без те да имат никаква виновност - ориста е отредила тежък живот. Селест е останала напълно сама, само че се стреми да живее почтено.
Едно от нещата, което като че ли прави по-поносими тъжните, тежки или даже злокобни събития в книгите ти, е хуморът. Читателите го познават добре от " Творците наизуст " и тук още веднъж го срещаме –мрачен комизъм, самоирония, закачлив разговор. Той обаче не е привнесен извън, а е органична част от повествованието. До каква степен се дължи на твоя мироглед и доколко е плод на други, литературни или жанрови съображения ?
- Винаги съм считал, че трагикомедията е извънредно мощен род. Много се удивлявам на Шекспировите пиеси, които по привидно неосъществим метод съчетават покруса и комедия – воин, който е ранен, пуска смешки, това наподобява просто необикновено. Изглежда необикновено в един филм като " Четири сватби и едно заравяне " по време на заупокойната работа някой да чете лирика и да се майтапи, само че по някакъв метод тази закачливост прави скръбта и тъгата в тази сцена по-интензивни. Не знам по какъв начин тъкмо се случва, само че когато комичното и трагичното са паралелно – и двете стават по-силни, по-остри.
© Анелия Николова
Никога не съм тръгвал с желанието да пиша разказ, тъмен и тягостен открай до дъно, в него би трябвало да има и по-леки моменти, би трябвало да има и комизъм, тъй като подобен е животът, композиция от двете, и в този смисъл аз се пробвам да уподобя живота. И мисля, че обичаната ми форма е черната комедия.
Освен двамата основни персонажи, за които говорихме, има и един различен, не толкоз явен – Лорентианските планини. Именно общуването с природата дава на романа особена поетичност, одушевеност. Ти самият живееш там, в малко планинско градче
- Израснал съм като градско чадо, живял съм в Торонто, Монреал и Париж, само че стигнах до избран миг от живота си, в който ми се искаше да заглуша шума. В града има толкоз доста звук, обстрелват те освен известия, само че и музика, която не искаш да слушаш, има минувачи, в които не искаш да се блъскаш, коли, търсещи къде да паркират, трафик – и с течение на времето всичко това се отразява на душата. И по тази причина моето инстинктивно предпочитание – също като на Найл – беше да се опитам да намеря една химера - това е заблуда, несъмнено, няма химера, няма нирвана, - само че аз се пробвах да я намеря в Лорентианските планини, където си взех къща, пред която има единствено гори и планински скатове, а в подножието на хълма тече река. Когато земята в съседство беше оповестена за обмен, аз я купих, тъй че никой да не може да строи на нея. Всеки, който идва да живее при мен, се усеща изолиран, до момента в който аз чувствам, че съм намерил покой. Съзнавам, че тази история звучи хипи, зен, само че чувствам едно единство с гората, с животните, които срещам, до момента в който се разхождам, с дърветата, чувствам също непосредственост с поетите, възпяващи природата, и изключително британските поети-романтици. Когато живееш на това място, ти се желае да четеш поетите, които пишат за природата
И тук като в предходния ти разказ има много лирика – както известни, по този начин и незнайни творби. По какъв метод те намират пътя си до текста – дали се сещаш за тях, предизвикан от развиването на сюжета, или назад – създаваш специфична сцена, с цел да споделиш творба, която ти харесва?
- Мисля, че това е инстинктивна податливост, евентуално идваща от работата ми като учител, да споделям стихове, които като цяло не са толкоз известни. Но настрана от това, като публицист нормално черпя ентусиазъм от поезията, която съгласно мен е апогеят, връхната точка на изкуството, тъй като съчетава всички детайли и обгръща всички сетива, думите, смисъла и музиката са слети в едно. Освен това стихотворенията са къси, а аз обичам краткостта, сбитостта. Дори не съзнавам какъв брой доста е поезията, до момента в който не прочета приключената книга и не чуя хората да го означават. Когато ми липсва ентусиазъм, разтварям обичаните си антологии и се пробвам да трансформира посоката и да намеря в думите кое е значимо и кое не, да намеря облици, метафори и по-късно да внеса това в книгата.
Вчера разговаряхме за някои от компликациите при превода на " Клубът на изчезналите типове ". А имаше ли страници в романа, които ти е било мъчно да напишеш?
- Когато взех решение да пиша от друга позиция – през очите на Селест – това ми сътвори най-големи компликации, тъй като не съм 14-годишно момиче, не разбирам девойките на тази възраст, не мога да приказвам като тях, не знам от какво се интересуват. Може би частично по тази причина я направих толкоз друга, неизмеримо развита за възрастта си, тя приказва повече като възрастен. Така преодолях тази компликация, съумях да й дам по-достоверен глас.
Друг проблем беше злодеят, огромният злодей; не желаех да го направя едноизмерен, желаех да е жизнерадостен. Не желаех да е с белези по лицето, в черни облекла, с пресипнал недодялан глас, по тази причина той е допустимо най-невзрачният, прост човек. Струва ми се, че няма нищо по-ужасяващо от един изцяло неопределен, прост персонаж, у който обаче се крият демони. Като погледнеш в очите му, те са празни – сиви очи, сиво лице, сив костюм. Въплъщение на баналността на злото.
© Люба Халева, "Жанет 45 "
Оформлението на корицата е на Люба Халева
Всъщност той е отпред на бракониери, които убиват и изтезават животни, а Селест споделя, че страната не се старае в преследването на такива банди поради облагите от ловната промишленост и туризма. Ако приемем, че с нейните думи приказваш ти – надяваше ли се, че романът ти ще провокира смяна или най-малко публичен спор?
- Колкото повече се задълбочавах в изследванията, толкоз повече откривах – да вземем за пример публикация от 2011 година от недодялан вестник на малко градче, че лесничеят Мишел Льоблан е упрекнат във взимане на подкупи от ловци, с цел да стои надалеч от избрани региони. А в други публикации да вземем за пример се съобщаваше за контрабандисти, които са се пробвали да изнесат мечи жлъчни мехури, тъй като в Китай те костват цяло положение. Но в случай че се върна към въпроса ти: няма по какъв начин да повлияя на държавното управление на Квебек да престане да редуцира горски полицаи; в избран регион вместо 10 към този момент патрулират единствено двама. Ще ми се да видя по какъв начин страната престава да насърчава ловците - а ловът е машина за правене на пари за търговците на жлъчка за водачите. Американските туристи идват особено за титли, убиват мечките и се снимат с главите им – точно тези неща се надяваш да промениш. А дали ще стане? Не, тази книга няма да окаже никакво въздействие. Освен може би измежду обособени читатели, които ще научат за този проблем. Бюрократите обаче рядко четат романи. Може би в случай че се направи филм по книгата – а правата за него към този момент са купени, – това би трансформирало нещо.
Преди време прочетох в твое изявление, че романът, който пишеш сега, е обвързван с тениса. Ще разкриеш ли малко повече?
- Само това, че се споделя Paris Green ( " Парижко зелено " ) – което в действителност е името на смъртоносна отрова, съдържаща арсеник, само че е препратка и към зеления тенис корт, както тревен, по този начин и неестествен, и към други неща. Героят ми е канадски тенисист, към номер 200 в ранглистата, който отива в Париж за присъединяване в шампионат. И в английското посолство, където е единственият тревен корт в Париж, се среща с дамата на фантазиите си. Ала единственият проблем е, че нейният татко – важен парижки импресарио в региона на класическата музика – има незаконен бизнес по споразумяване на тенис мачове. И по този начин декор за любовната история става сенчестият незаконен свят – ето една черна сантиментална комедия.
Главните герои в романа са двама – мъж на междинна възраст, който има проблеми с опиатите и алкохола и бяга от закона, и 14-годишно гениално момиче, чиято задача е да се бори против жестокостта към животните в изключително крайни форми. Откъде са се появили тези персонажи?
- В доста връзки самият аз заставам в основата на беглеца – нямам проблеми с опиати и алкохол и не са ме упреквали в похищение на дете, само че през по-голямата част от живота си съм се чувствал в периферията на обществото, постоянно съм се опитвал да избягам от нещо. Ето за какво евентуално обликът на Найл е обвързван с детайли от моя живот - да вземем за пример карането на очукани таратайки е много особено за мен. А момичето идва от копнежа ми да имам дете, и изключително щерка – тъй като постоянно съм се разбирал доста добре със своите племеннички, и в никакъв случай с племенниците. В един идеализиран свят Селест е дъщерята, която бих желал да имам - несъмнено, не бих желал щерка ми да преживее всички ужаси, през които минава тя, – само че сигурно бих желал изпреварила възрастта си, интелигентна щерка, която не си прекарва времето в диалози по телефона и гледане на телевизия.
Дали такова момиче може да съществува в действителност? Мислил ли си за това?
- Самата тя споделя, че в действителност не е толкоз гениална, просто е обучавана вкъщи от извънредно умната си баба, гросмайстор по шах. Селест споделя, че е като папагал, че елементарно запомня нещата – само че дали това значи да си интелигентен?
Освен това през по-голямата част от времето я виждаме през очите на Найл, а както знаем, той не е благонадежден разказвач.
- Не, той въобще не е благонадежден разказвач – както и множеството от хората в живота. По-голямата част от това, което споделяме, минава през избрани филтри – ние украсяваме, преувеличаваме, премълчаваме – и аз мисля, че Найл е идеалният образец. Не знаем дали можем да се доверим и на метода, по който вижда Селест. Дали тя би могла да съществува в действителност? Сигурен съм, че и ти си срещала прибързано развити деца, да, обликът й е леко пресилен, само че както знаеш, в един миг рухва, избухва в сълзи – въпреки да е споделила: " Аз в никакъв случай не рева ". Трудно е да си представим момиче, което не се смее и не схваща шегите, само че тя е такава. Исках да я направя невероятна, особена в това отношение, само че в възприятията си тя към момента е дете. И въпреки всичко се бори, не се предава. Винаги ме натъжава да видя деца, на които – без те да имат никаква виновност - ориста е отредила тежък живот. Селест е останала напълно сама, само че се стреми да живее почтено.
Едно от нещата, което като че ли прави по-поносими тъжните, тежки или даже злокобни събития в книгите ти, е хуморът. Читателите го познават добре от " Творците наизуст " и тук още веднъж го срещаме –мрачен комизъм, самоирония, закачлив разговор. Той обаче не е привнесен извън, а е органична част от повествованието. До каква степен се дължи на твоя мироглед и доколко е плод на други, литературни или жанрови съображения ?
- Винаги съм считал, че трагикомедията е извънредно мощен род. Много се удивлявам на Шекспировите пиеси, които по привидно неосъществим метод съчетават покруса и комедия – воин, който е ранен, пуска смешки, това наподобява просто необикновено. Изглежда необикновено в един филм като " Четири сватби и едно заравяне " по време на заупокойната работа някой да чете лирика и да се майтапи, само че по някакъв метод тази закачливост прави скръбта и тъгата в тази сцена по-интензивни. Не знам по какъв начин тъкмо се случва, само че когато комичното и трагичното са паралелно – и двете стават по-силни, по-остри.
© Анелия Николова
Никога не съм тръгвал с желанието да пиша разказ, тъмен и тягостен открай до дъно, в него би трябвало да има и по-леки моменти, би трябвало да има и комизъм, тъй като подобен е животът, композиция от двете, и в този смисъл аз се пробвам да уподобя живота. И мисля, че обичаната ми форма е черната комедия.
Освен двамата основни персонажи, за които говорихме, има и един различен, не толкоз явен – Лорентианските планини. Именно общуването с природата дава на романа особена поетичност, одушевеност. Ти самият живееш там, в малко планинско градче
- Израснал съм като градско чадо, живял съм в Торонто, Монреал и Париж, само че стигнах до избран миг от живота си, в който ми се искаше да заглуша шума. В града има толкоз доста звук, обстрелват те освен известия, само че и музика, която не искаш да слушаш, има минувачи, в които не искаш да се блъскаш, коли, търсещи къде да паркират, трафик – и с течение на времето всичко това се отразява на душата. И по тази причина моето инстинктивно предпочитание – също като на Найл – беше да се опитам да намеря една химера - това е заблуда, несъмнено, няма химера, няма нирвана, - само че аз се пробвах да я намеря в Лорентианските планини, където си взех къща, пред която има единствено гори и планински скатове, а в подножието на хълма тече река. Когато земята в съседство беше оповестена за обмен, аз я купих, тъй че никой да не може да строи на нея. Всеки, който идва да живее при мен, се усеща изолиран, до момента в който аз чувствам, че съм намерил покой. Съзнавам, че тази история звучи хипи, зен, само че чувствам едно единство с гората, с животните, които срещам, до момента в който се разхождам, с дърветата, чувствам също непосредственост с поетите, възпяващи природата, и изключително британските поети-романтици. Когато живееш на това място, ти се желае да четеш поетите, които пишат за природата
И тук като в предходния ти разказ има много лирика – както известни, по този начин и незнайни творби. По какъв метод те намират пътя си до текста – дали се сещаш за тях, предизвикан от развиването на сюжета, или назад – създаваш специфична сцена, с цел да споделиш творба, която ти харесва?
- Мисля, че това е инстинктивна податливост, евентуално идваща от работата ми като учител, да споделям стихове, които като цяло не са толкоз известни. Но настрана от това, като публицист нормално черпя ентусиазъм от поезията, която съгласно мен е апогеят, връхната точка на изкуството, тъй като съчетава всички детайли и обгръща всички сетива, думите, смисъла и музиката са слети в едно. Освен това стихотворенията са къси, а аз обичам краткостта, сбитостта. Дори не съзнавам какъв брой доста е поезията, до момента в който не прочета приключената книга и не чуя хората да го означават. Когато ми липсва ентусиазъм, разтварям обичаните си антологии и се пробвам да трансформира посоката и да намеря в думите кое е значимо и кое не, да намеря облици, метафори и по-късно да внеса това в книгата.
Вчера разговаряхме за някои от компликациите при превода на " Клубът на изчезналите типове ". А имаше ли страници в романа, които ти е било мъчно да напишеш?
- Когато взех решение да пиша от друга позиция – през очите на Селест – това ми сътвори най-големи компликации, тъй като не съм 14-годишно момиче, не разбирам девойките на тази възраст, не мога да приказвам като тях, не знам от какво се интересуват. Може би частично по тази причина я направих толкоз друга, неизмеримо развита за възрастта си, тя приказва повече като възрастен. Така преодолях тази компликация, съумях да й дам по-достоверен глас.
Друг проблем беше злодеят, огромният злодей; не желаех да го направя едноизмерен, желаех да е жизнерадостен. Не желаех да е с белези по лицето, в черни облекла, с пресипнал недодялан глас, по тази причина той е допустимо най-невзрачният, прост човек. Струва ми се, че няма нищо по-ужасяващо от един изцяло неопределен, прост персонаж, у който обаче се крият демони. Като погледнеш в очите му, те са празни – сиви очи, сиво лице, сив костюм. Въплъщение на баналността на злото.
© Люба Халева, "Жанет 45 "
Оформлението на корицата е на Люба Халева
Всъщност той е отпред на бракониери, които убиват и изтезават животни, а Селест споделя, че страната не се старае в преследването на такива банди поради облагите от ловната промишленост и туризма. Ако приемем, че с нейните думи приказваш ти – надяваше ли се, че романът ти ще провокира смяна или най-малко публичен спор?
- Колкото повече се задълбочавах в изследванията, толкоз повече откривах – да вземем за пример публикация от 2011 година от недодялан вестник на малко градче, че лесничеят Мишел Льоблан е упрекнат във взимане на подкупи от ловци, с цел да стои надалеч от избрани региони. А в други публикации да вземем за пример се съобщаваше за контрабандисти, които са се пробвали да изнесат мечи жлъчни мехури, тъй като в Китай те костват цяло положение. Но в случай че се върна към въпроса ти: няма по какъв начин да повлияя на държавното управление на Квебек да престане да редуцира горски полицаи; в избран регион вместо 10 към този момент патрулират единствено двама. Ще ми се да видя по какъв начин страната престава да насърчава ловците - а ловът е машина за правене на пари за търговците на жлъчка за водачите. Американските туристи идват особено за титли, убиват мечките и се снимат с главите им – точно тези неща се надяваш да промениш. А дали ще стане? Не, тази книга няма да окаже никакво въздействие. Освен може би измежду обособени читатели, които ще научат за този проблем. Бюрократите обаче рядко четат романи. Може би в случай че се направи филм по книгата – а правата за него към този момент са купени, – това би трансформирало нещо.
Преди време прочетох в твое изявление, че романът, който пишеш сега, е обвързван с тениса. Ще разкриеш ли малко повече?
- Само това, че се споделя Paris Green ( " Парижко зелено " ) – което в действителност е името на смъртоносна отрова, съдържаща арсеник, само че е препратка и към зеления тенис корт, както тревен, по този начин и неестествен, и към други неща. Героят ми е канадски тенисист, към номер 200 в ранглистата, който отива в Париж за присъединяване в шампионат. И в английското посолство, където е единственият тревен корт в Париж, се среща с дамата на фантазиите си. Ала единственият проблем е, че нейният татко – важен парижки импресарио в региона на класическата музика – има незаконен бизнес по споразумяване на тенис мачове. И по този начин декор за любовната история става сенчестият незаконен свят – ето една черна сантиментална комедия.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ