Димитър Воев: Алея по пътя към роКовата памет -
Димитър Воев можеше да навърши 57 години на 21 май. Вместо това, отброяваме 30 години откогато ориста го отпрати в Клуб 27 на Небесния бенд.
Алея, улица, спирка на публичния превоз или метрото… Идеята да се увековечи името му по подобаващ метод не е от през вчерашния ден.
„ Решението алеята в Борисовата градина да носи името на създателя стана факт с помощта на подписка, проведена през предходната година по самодейност на над 230 интелектуалци от цялата страна - академични преподаватели, писатели, поети, публицисти, актьори, художници, музиканти и безспорни обществени фигури. Със свое решение от март 2022 година Столичният общински съвет одобри алеята, ситуирана от паркинга пред състезателен комплекс „ Стадион Българска Армия “ до тази, успоредна на бул. „ Цариградско шосе “, преминаваща зад лятната сцена на парка и пред детска площадка „ Слона “, да носи името " Димитър Воев ".
По мотива фондация " Димитър Воев-Нова Генерация " (със съдействието на издателство " Парадокс ", Match Point Productions и EasyPay) проведоха събитие по откриването и мини-фестивал, наименуван " Алея на Воев ", в " Маймунарника " в събота.
На алеята се събрахме към 16.30 часа, в 17.00 в Дома на киното имаше изключителна прожекция на новия документален филм " Воев " („ прочит на младата режисьорка Биляна Кирилова, която – на практика – не живее с рока на Второто БГ поколение). Лайвът в „ Маймунарника ” бе след 18.00 (по това време към този момент нямаше къде да се седне и мъчно се намираше място, дето човек да си остави шишето бира) и продължи по настоящите заръки за публичния ред едвам десетина минути след 23.00 часа.
Премиера „ с продължение ” имаше и книгата „ Непрочетено ” – писмено събрана от дъщерята на Митко Димитра и завършена от „ Парадокс ” (издателите и на първата БГ рок антология „ Цветя от края на 80-те ”).
Свириха хора и групи, забъркани в рок-процесите (и в тъмните вълни) от времената след 87-ма на предишния век, насладихме се на всичко и с няколко „ гвоздея ”:
Иван Юруков и актьори (спектакъла „ Част от сбирка ”) със своя прочувствен „ прочит ” на Митковоевота творчество;
Стари и нови „ Воцек и Чугри ” бяха реставрирали части от подготовки и демозаписи (ония архивни глухо звучащи касетки-антикварна ценност) с „ изваждане ” на Воевия глас и пресвирване на епичните (вече) близо 40-годишни пиеси;
Появата онлайн на самия Ачо Джендема, който плътно показа китка от емблематични Джендемски части от Прехода;
„ Начинаещите ” на „ Абсолютния ” правоприемник Мони Воев с включване на Иван Гатев (днешния „ Контрол ”) като наложителна доза автентичност;
„ Анимационерите ” – сама по себе си, появяването им бе щура вакханалия на ритмични емоции;
Финалът на „ Ревю ” и частите на Васо́, Киро Манчев и Митко, без които гордата рок история на Второто БГ потомство би била по-бедна. А „ Барът на Чочо ” с аранжиментното връщане към античния оригинал (двоен бас на Гюров и Алекс – бас-солото извърши дамата) се получи като ретро реверанс към Онзи-който-ни-напусна-без-време.
* * *
В мъчно време живеем през днешния ден. Но май на нас, тук, в никакъв случай не ни е било елементарно. Приемливо или не, постоянно е имало всевъзможни: едни са се кланяли доземи – други са подържали пламъка на духа и протеста. Съвременно: някои вършат халтура, някои – просвета. С прехода към демокрацията се роди чалгата, която продължава да изражда следващи генерации. Добре платена, силиконно напомпана и също толкоз стойностна. Но години преди 10 ноември някои младежи – с бащини пари – си взеха първите „ по-истински ” принадлежности и обявиха от тогавашните (още) комсомолски подиуми: „ Не е елементарно да си тиква в задния двор на истрадната музика ”, но „ Ние сме Нова генерация вечно ”. И, макар, че „ стени не се разрушават със глави ”, те пробваха. И съумяха. Поне в това, тяхно време. Защото – на фона на снишаващите се с всеки лъх на управнически промени БГ-интелектуалци (и днес) – рокаджиите от края на 80-те бяха същинските критически реалисти, тръбачи на несъгласието, протеста и промяната; създателите на просвета отвън тезиси и постановления…, те бяха дисидентите в изкуството на Прехода.
Поезията и песните на Митко Воев и „ Нова генерация ” не бяха мейнстрийм, а соцкритици и музиколози провиждаха в тях тенденциозност, превзетост и упадъчна депресивност. Все отново, в един отзвук за „ Генерацията ”, след свирене на фест в Берлин, тамошните написаха, че образният му свят е сходен на този на Тарковски.
Сега разбираме какъв брой доста е сътворил този интровертен сюрреалистично-чувствителен юноша. И какъв брой малко е изпял. Колко доста истина е редил в думички по своя си метод, в резонанс със своя мироглед и определени изразни средства. Дали пък не беше изпреварил с няколко стъпки поколението си, слушателите си… Или най-малко в нашата си тогавашна териториална сцена…
Сигурно има задоволително интелигентни, чувствителни, непримирени, свестни хора тук и през днешния ден. Но Воев (напук на ориста и болестта) имаше едно преимущество и това е шансът на всички, които го помнят – или го откриват занапред. Той бе създател. И остави творчество след себе си. Това е диря, пътека, по-витална от алеи, улици, автомагистрали. Важното е тя да бъде осветена, подържана и съхранена. С чисти планове и подобаващи дейности. (Ще помоля за опрощение праволинейните почитатели на „ Нова генерация ”, само че персонално мен – като съизвършител, очевидец и архивист на моето рок потомство – не ме тормози коя групировка на групата била по-единствената, а ме натъжавама мъничко отсъствието на Крис, Катето или Мишо от събитието, което още веднъж съживява паметта на Митко. И откриването на „ неговата ” алея без подготвена табела-указател в парка.)
А другояче, към всички отвред. Малка страна сме. С топящ се народ. Джон Атанасов, Гяуров или Тео Ушев са ни горделивост, само че един Димитър Воев не е по-малък за националното ни самочувствие, че имаме такива създатели. Не, тъй като ни е напуснал безвреме. А тъй като това, дето ни е оставил, е значимо. И роКовата памет е нужна, значима и е част от цялостната отечествена културна история.
Алея, улица, спирка на публичния превоз или метрото… Идеята да се увековечи името му по подобаващ метод не е от през вчерашния ден.
„ Решението алеята в Борисовата градина да носи името на създателя стана факт с помощта на подписка, проведена през предходната година по самодейност на над 230 интелектуалци от цялата страна - академични преподаватели, писатели, поети, публицисти, актьори, художници, музиканти и безспорни обществени фигури. Със свое решение от март 2022 година Столичният общински съвет одобри алеята, ситуирана от паркинга пред състезателен комплекс „ Стадион Българска Армия “ до тази, успоредна на бул. „ Цариградско шосе “, преминаваща зад лятната сцена на парка и пред детска площадка „ Слона “, да носи името " Димитър Воев ".
По мотива фондация " Димитър Воев-Нова Генерация " (със съдействието на издателство " Парадокс ", Match Point Productions и EasyPay) проведоха събитие по откриването и мини-фестивал, наименуван " Алея на Воев ", в " Маймунарника " в събота.
На алеята се събрахме към 16.30 часа, в 17.00 в Дома на киното имаше изключителна прожекция на новия документален филм " Воев " („ прочит на младата режисьорка Биляна Кирилова, която – на практика – не живее с рока на Второто БГ поколение). Лайвът в „ Маймунарника ” бе след 18.00 (по това време към този момент нямаше къде да се седне и мъчно се намираше място, дето човек да си остави шишето бира) и продължи по настоящите заръки за публичния ред едвам десетина минути след 23.00 часа.
Премиера „ с продължение ” имаше и книгата „ Непрочетено ” – писмено събрана от дъщерята на Митко Димитра и завършена от „ Парадокс ” (издателите и на първата БГ рок антология „ Цветя от края на 80-те ”).
Свириха хора и групи, забъркани в рок-процесите (и в тъмните вълни) от времената след 87-ма на предишния век, насладихме се на всичко и с няколко „ гвоздея ”:
Иван Юруков и актьори (спектакъла „ Част от сбирка ”) със своя прочувствен „ прочит ” на Митковоевота творчество;
Стари и нови „ Воцек и Чугри ” бяха реставрирали части от подготовки и демозаписи (ония архивни глухо звучащи касетки-антикварна ценност) с „ изваждане ” на Воевия глас и пресвирване на епичните (вече) близо 40-годишни пиеси;
Появата онлайн на самия Ачо Джендема, който плътно показа китка от емблематични Джендемски части от Прехода;
„ Начинаещите ” на „ Абсолютния ” правоприемник Мони Воев с включване на Иван Гатев (днешния „ Контрол ”) като наложителна доза автентичност;
„ Анимационерите ” – сама по себе си, появяването им бе щура вакханалия на ритмични емоции;
Финалът на „ Ревю ” и частите на Васо́, Киро Манчев и Митко, без които гордата рок история на Второто БГ потомство би била по-бедна. А „ Барът на Чочо ” с аранжиментното връщане към античния оригинал (двоен бас на Гюров и Алекс – бас-солото извърши дамата) се получи като ретро реверанс към Онзи-който-ни-напусна-без-време.
* * *
В мъчно време живеем през днешния ден. Но май на нас, тук, в никакъв случай не ни е било елементарно. Приемливо или не, постоянно е имало всевъзможни: едни са се кланяли доземи – други са подържали пламъка на духа и протеста. Съвременно: някои вършат халтура, някои – просвета. С прехода към демокрацията се роди чалгата, която продължава да изражда следващи генерации. Добре платена, силиконно напомпана и също толкоз стойностна. Но години преди 10 ноември някои младежи – с бащини пари – си взеха първите „ по-истински ” принадлежности и обявиха от тогавашните (още) комсомолски подиуми: „ Не е елементарно да си тиква в задния двор на истрадната музика ”, но „ Ние сме Нова генерация вечно ”. И, макар, че „ стени не се разрушават със глави ”, те пробваха. И съумяха. Поне в това, тяхно време. Защото – на фона на снишаващите се с всеки лъх на управнически промени БГ-интелектуалци (и днес) – рокаджиите от края на 80-те бяха същинските критически реалисти, тръбачи на несъгласието, протеста и промяната; създателите на просвета отвън тезиси и постановления…, те бяха дисидентите в изкуството на Прехода.
Поезията и песните на Митко Воев и „ Нова генерация ” не бяха мейнстрийм, а соцкритици и музиколози провиждаха в тях тенденциозност, превзетост и упадъчна депресивност. Все отново, в един отзвук за „ Генерацията ”, след свирене на фест в Берлин, тамошните написаха, че образният му свят е сходен на този на Тарковски.
Сега разбираме какъв брой доста е сътворил този интровертен сюрреалистично-чувствителен юноша. И какъв брой малко е изпял. Колко доста истина е редил в думички по своя си метод, в резонанс със своя мироглед и определени изразни средства. Дали пък не беше изпреварил с няколко стъпки поколението си, слушателите си… Или най-малко в нашата си тогавашна териториална сцена…
Сигурно има задоволително интелигентни, чувствителни, непримирени, свестни хора тук и през днешния ден. Но Воев (напук на ориста и болестта) имаше едно преимущество и това е шансът на всички, които го помнят – или го откриват занапред. Той бе създател. И остави творчество след себе си. Това е диря, пътека, по-витална от алеи, улици, автомагистрали. Важното е тя да бъде осветена, подържана и съхранена. С чисти планове и подобаващи дейности. (Ще помоля за опрощение праволинейните почитатели на „ Нова генерация ”, само че персонално мен – като съизвършител, очевидец и архивист на моето рок потомство – не ме тормози коя групировка на групата била по-единствената, а ме натъжавама мъничко отсъствието на Крис, Катето или Мишо от събитието, което още веднъж съживява паметта на Митко. И откриването на „ неговата ” алея без подготвена табела-указател в парка.)
А другояче, към всички отвред. Малка страна сме. С топящ се народ. Джон Атанасов, Гяуров или Тео Ушев са ни горделивост, само че един Димитър Воев не е по-малък за националното ни самочувствие, че имаме такива създатели. Не, тъй като ни е напуснал безвреме. А тъй като това, дето ни е оставил, е значимо. И роКовата памет е нужна, значима и е част от цялостната отечествена културна история.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ