Едни завиждат, други роптаят, трети просто крадат
Димитър Петков се смята за един от най-успешните софийски кметове, трансформирал София от огромно кално село с криви улици и паянтови къщи в съвременен европейски град. Даже политическите му съперници считат дейностите му всъщност верни, въпреки че доста от тях са в „ сопаджийски “ жанр. Именно при Димитър Петков общината реализира огромен проект за градоустройствени промени. Това постанова събарянето на цели квартали, в това число антични и знакови за София постройки заради това, че попадат на пътя на новата улична мрежа или че някому наподобяват вехти и грозни. Така са унищожени шест средновековни църкви със фрески, основно в центъра на града. Вместо тях се построяват, съгласно съветския академик Михаил Сперански, „ предостатъчно пошли вили във виенски жанр “.
Димитър Петков, наименуван Свирчо (по името на неговия в. „ Свирчо “, под чиято глава пишело „ Лист за свиркане и подгавряне “), от време на време изцяло
самоволно и невежествено събарял каквото си е наумил
Това научаваме и от непокътнати мемоари на софиянци. Ето по какъв начин е съборен, примерно, Чохаджийския хан покрай църквата „ Св. Неделя “. Стамболов написа категорично писмо до Димитър Петков да забави това срутване за няколко години, тъй като притежателят, негов непосредствен, има дребни деца, които разчитат на този приход, дано да отраснат и тогава. Но Димитър Петков дава заповед на пожарникарите да работят. Щом те стартират, идват взвод стражари и ги прогонват. Долагат за това на кмета и той сякаш отстъпва, само че това е видимо – няколко дни по-късно, измежду нощ, когато спят и министри, и стражари, противоречивият хан е срутен.
Едва са избавени Ротондата „ Св. Георги “, Баня Баши джамия, църквата „ Св. Петка Самарджийска “, античната базилика „ Св. София “. По мотив събарянето на църквата „ Св. Богородица пречиста “ – 22 май 1889 година – абсурдът е обществен и противен. Жените от енорията, научили за идното срутване, без да бъдат известени, с цел да отслужат молебен и да изнесат с подобаваща тържественост светите такъми от църквата, се събират в обедните часове и пречат на разрушителите. Бият камбаната и събират към църквата навалица от инцидентни минувачи, която също дюдюка и крещи възмутено. В последна сметка силата надделява – идват жандарми, които потеглят против хората с голи шашки, приставите гърмят във въздуха, идва и войсково поделение, втурват се „ толумбите “ (пожарните помпи) и множеството е разпръснато, а църквата – съборена измежду плачове и проклятия. Някои от „ подстрекателите “ са задържани,
има ранени дами и старци
Събарянето на остаряла София облагодетелства някои от управниците, т.е. развихря се съвсем нескрита спекулация. При събарянето на дребни къщички се образуват, съгласно новия регулационен проект, нови, маломерни парцелни места, чиито притежатели би трябвало да бъдат обезщетени. Според спомените на Добри Ганчев част от управниците, включително Димитър Петков и Стефан Стамболов, употребяват подставени лица, с цел да притиснат и изнудят притежателите да им ги продадат на ниски цени, а след това самите те да получат против тях от общината урегулирани места, апетитни и за владеене, и за градежи. Приблизително такава е и далаверата със земя в региона сред София и софийската мера, наименуван Юч-Бунар. Тогава тази земя принадлежи на някой си грък, Мимиди, само че в един миг се оказва трансферирана като благосъстоятелност на Стамболов (по-скоро Мимиди е заставен да „ признае “ Стамболов за ортак), а в следствие се оказва напън над Димитър Петков да трансферира града зад тези бостани, т.е. цената на земята да се удесетори.
Обект на съвсем същата елементарна интервенция са местата против Борисовата градина, от лявата страна на Цариградско шосе, чийто притежател има незабавна потребност от средства. Готов е да ги продаде даже за 2 лв. на квадратен метър. Стамболов ги купува по лев, а кметът ги „ вкарва “ в града, парцелира ги и ги афишира за обмен. Според мнозина съвременници
няма нищо неправилно и необичайно
Така вършат всички властимеющи. Както споделя Димитър Петков един път в отговор на нападките, че употребява властта за персонални облаги: „ Ако тези имоти ги купи някой си Исак или Мордохай… ще бъде по вашето схващане, почтено, а пък аз в случай че ги купя и мене се съобщи имота – безчестно. Аз този морал не го разбирам “.
Направеното от Димитър Петков е извънредно значимо и належащо за София – не става дума единствено за улиците, за канализацията, за портите на София – Лъвов и Орлов мост, а и за Градската градина и за Минералните бани, даже за основаването на Централните гробища. Но в неговата биография има два обстоятелството, които хвърлят сянка върху неговия държавен обсег и съзидателна сила. Това е затварянето на университета поради освиркването на Фердинанд при откриването на Народния спектакъл през 1907 година, както и откритият след гибелта му факт, че като „ вътрешен “ министър внасял парите от фонда за подкрепяне на бежанците от Македония и Одринска Тракия в своя персонална лихвена сметка в Българска народна банка. Както споделя един съвременник с въздишка: “Моралът беше подобен “.
Димитър Петков, наименуван Свирчо (по името на неговия в. „ Свирчо “, под чиято глава пишело „ Лист за свиркане и подгавряне “), от време на време изцяло
самоволно и невежествено събарял каквото си е наумил
Това научаваме и от непокътнати мемоари на софиянци. Ето по какъв начин е съборен, примерно, Чохаджийския хан покрай църквата „ Св. Неделя “. Стамболов написа категорично писмо до Димитър Петков да забави това срутване за няколко години, тъй като притежателят, негов непосредствен, има дребни деца, които разчитат на този приход, дано да отраснат и тогава. Но Димитър Петков дава заповед на пожарникарите да работят. Щом те стартират, идват взвод стражари и ги прогонват. Долагат за това на кмета и той сякаш отстъпва, само че това е видимо – няколко дни по-късно, измежду нощ, когато спят и министри, и стражари, противоречивият хан е срутен.
Едва са избавени Ротондата „ Св. Георги “, Баня Баши джамия, църквата „ Св. Петка Самарджийска “, античната базилика „ Св. София “. По мотив събарянето на църквата „ Св. Богородица пречиста “ – 22 май 1889 година – абсурдът е обществен и противен. Жените от енорията, научили за идното срутване, без да бъдат известени, с цел да отслужат молебен и да изнесат с подобаваща тържественост светите такъми от църквата, се събират в обедните часове и пречат на разрушителите. Бият камбаната и събират към църквата навалица от инцидентни минувачи, която също дюдюка и крещи възмутено. В последна сметка силата надделява – идват жандарми, които потеглят против хората с голи шашки, приставите гърмят във въздуха, идва и войсково поделение, втурват се „ толумбите “ (пожарните помпи) и множеството е разпръснато, а църквата – съборена измежду плачове и проклятия. Някои от „ подстрекателите “ са задържани,
има ранени дами и старци
Събарянето на остаряла София облагодетелства някои от управниците, т.е. развихря се съвсем нескрита спекулация. При събарянето на дребни къщички се образуват, съгласно новия регулационен проект, нови, маломерни парцелни места, чиито притежатели би трябвало да бъдат обезщетени. Според спомените на Добри Ганчев част от управниците, включително Димитър Петков и Стефан Стамболов, употребяват подставени лица, с цел да притиснат и изнудят притежателите да им ги продадат на ниски цени, а след това самите те да получат против тях от общината урегулирани места, апетитни и за владеене, и за градежи. Приблизително такава е и далаверата със земя в региона сред София и софийската мера, наименуван Юч-Бунар. Тогава тази земя принадлежи на някой си грък, Мимиди, само че в един миг се оказва трансферирана като благосъстоятелност на Стамболов (по-скоро Мимиди е заставен да „ признае “ Стамболов за ортак), а в следствие се оказва напън над Димитър Петков да трансферира града зад тези бостани, т.е. цената на земята да се удесетори.
Обект на съвсем същата елементарна интервенция са местата против Борисовата градина, от лявата страна на Цариградско шосе, чийто притежател има незабавна потребност от средства. Готов е да ги продаде даже за 2 лв. на квадратен метър. Стамболов ги купува по лев, а кметът ги „ вкарва “ в града, парцелира ги и ги афишира за обмен. Според мнозина съвременници
няма нищо неправилно и необичайно
Така вършат всички властимеющи. Както споделя Димитър Петков един път в отговор на нападките, че употребява властта за персонални облаги: „ Ако тези имоти ги купи някой си Исак или Мордохай… ще бъде по вашето схващане, почтено, а пък аз в случай че ги купя и мене се съобщи имота – безчестно. Аз този морал не го разбирам “.
Направеното от Димитър Петков е извънредно значимо и належащо за София – не става дума единствено за улиците, за канализацията, за портите на София – Лъвов и Орлов мост, а и за Градската градина и за Минералните бани, даже за основаването на Централните гробища. Но в неговата биография има два обстоятелството, които хвърлят сянка върху неговия държавен обсег и съзидателна сила. Това е затварянето на университета поради освиркването на Фердинанд при откриването на Народния спектакъл през 1907 година, както и откритият след гибелта му факт, че като „ вътрешен “ министър внасял парите от фонда за подкрепяне на бежанците от Македония и Одринска Тракия в своя персонална лихвена сметка в Българска народна банка. Както споделя един съвременник с въздишка: “Моралът беше подобен “.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ